.
Милко/Михаил/ Стефанов КРЪСТЕВ -

автор на художествено-документалната трилогията „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”, посветена на Априлското въстание. Роден е в гр. Перущица. Завършил е журналистика в Софийския университет.
Работи в БНТ, централен печат, Градски музей в Перущица.
Основна тема на журналистиката и публицистиката му е животът на Васил Левски и Априлското въстание. През 1975 г. в съавторство с Илия Пехливанов издават издават грамофонната плоча „Достойно есть” с песнопения и разкази на очевидци за въстанието. Същата година се отпечатва и сборникът „Дни на борба горда” с непубликувани разкази на очевидци.

През 2007 г. пише статията „Забравихме ли Априлското въстание” във вестник „Монитор”, където дава достоен отговор на клеветниците на Батак. Статията е разпространена на територията на Четвърти революционен окръг.
На 9 май 2009г. изнася голям рецитал по собствени художествени, публицистични и поетични произведения в Перущица, посветен на Априлското въстание.
Рецитал и лекция пред ученици в аграрния техникум „Христо Ботев” за Априлското въстание и живота и творчеството на Христо Ботев.
Същата година през месец юни публикува в „Поглед” статията „Бог Митра в околностите на Перущица”- собствено проучване и представяне на научната конференция на 9 май 2009 г. в Историческия музей. През август 2009 г. в „Поглед” материал–информация за къщата на Левски в с.Брестовица Пловдивско, продължение на материала „Резил с къща на Левски”.
Пише „Брациговският Великден” , поместен във вестник „Априлци” – Брацигово. Изнася цикъл лекции през февруари-март 2011 г. в Историческия музей в Перущица върху миналото на Перущица с цел подготвяне на книга на тази тема. Лекция в читалище „Просвета” по случай националния празник „Трети март”. Лекция в Градския исторически музей за процеса при написването на трилогията „Виното на надеждите” – март-2011 г.


Десет години пише трилогията ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ.
Първата книга „ОПРОЩЕНИЕТО” излиза през 1998 г от ИК „Литавра.”
Втората книга „ЛЕЧИТЕЛЯ” е от издателство „Изток- Запад” през 2001 г.
Третата книга „ОКОТО НА СВЕТЕЦА” излиза с подкрепата на Националния център за книгата към Министерството на културата от ИК „ЖАНЕТ 45„ през 2006 г.
ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ е художествено-документален разказ с елементи на легенда и епос за годината преди Априлското въстание и самото въстание в Перущица.
Главни герои са Васил Братов – Лечителя , Петър Горов – Учителя и Шишман ага, българин мохамеданин и управител на Родопите през годината на априлското въстание
Новото в трилогията е образът на Лечителя – носител и защитник на една хуманна идея в отношенията между християни и мохамедани, българи и турци. Съвсем по друг начин е представен образа на Шишман като българин мохамеданин, турски управител и участник в потушаването на въстанието.
Героят Васил Братов – Лечителя, изживява минали и бъдещи времена и съсредоточава в себе си величието на нашата земя и на народа. Той има и необикновена любов с вдовицата Лика, с която споделя трагедията на въстанието.

Рецензията и послесловът на книгата е от ст. н. сътр. в БАН – Литературен институт, ГЕОРГИ ЦАНКОВ.
Литературният критик и историк ПЕТКО ТОТЕВ написа статията „ Стръмнините на любовта и братството”, поместена в кн. 6 от 2007 г. на списание ВЕЗНИ.
Положителни рецензии написа и писателят Цанко Живков във вестниците „Литературен форум” и „Про и Анти”. Откъси от трилогията поместиха вестниците „За буквите” „Поглед” и списанието за българите в чужбина „ЕК”.
Отзиви от вестниците „24 часа” , „СЕГА”, „Стандарт” и др.




ОГЪНЯТ, КОЙТО ОСВОБОЖДАВА


Георги ЦАНКОВ

Очаквах с огромно нетърпение Михаил Кръстев да завърши последния том от трилогията си “Виното на надеждите”. През 2001 г. писах послеслов към “Опрощението” и “Лечителя”. Няма друг български роман в годините след политическата промяна, който да ми е правил толкова силно впечатление. Възхищавах се не толкова от темата, подготовката и провеждането на Априлското въстание в Перущица, колкото от необикновения подход на автора. От една страна, той е извършил детайлни проучвания на епохата и на персонажите, съвършени са познанията му за бита и духа на епохата, но целта му в никакъв случай не е била да поднася на читателите традиционен исторически роман. По неповторим начин в повествованието се примесват миналото, настоящето и бъдещето, дават си среща митологични реминисценции, връщащи ни в царството на древните траки и, още по-далече, в предисторическите времена, с мълниеносни пътувания във времето, отвеждащи ни в преломните десетилетия на ХХ век. Всичко това би звучало лековато, ако белетристът не беше намерил свързващото звено между епохите. Той създава непознатия за литературата ни образ на лечителя Васил Братов, наречен Соколовски заради зоркия му поглед. Своеобразен предтеча на създателя на Бялото братство Петър Дънов, но носещ в себе си и най-съкровените черти на духовните си предшественици, дякон Левски и философа д-р Сливенски.
Историята започва с появата на странния жеравнец в землището на Перущица. Той има буреносно минало, дори е бил извеждан пред бесилката, но от въжето го спасява романтично настроен турчин, с когото героят тепърва ще се среща отново. Споменавам началото, защото то е особено показателно, че Михаил Кръстев смело повтаря рамковата схема на класическия Вазов роман “Под игото”. Но несъмнено това повторение не е израз на робуване на стереотипа, а – точно обратното – категоричното му отхвърляне и преобръщане. Вазов старателно се учи от Дюма и от Юго, той създава монолитни, непознаващи вътрешните противоречия герои. Също така, въвеждайки ни в атмосферата на подготовката на въстанието, той не включва в темата скрит подтекст. Още в първите страници на “Виното на надеждите” ние долавяме нарастващото напрежение към класическото повествование, изместването на акцентите, философската дълбочина на текста. Макар вещо да познава конкретните събития и да се грижи за автентичността на всички битови детайли, авторът търси връзката с днешния читател и му поднася не просто запечатан на хартията миг от историята, а размисъл за диалектиката на историческите явления. Разбира се, изключително важно за успеха на начинанието е сполучливото извеждане на развръзката. В този смисъл третата част на епичната творба “Окото на светеца” е решителна за осмислянето на цялото. Сега, след като я погълнах на един дъх, а след това се върнах отново и към другите две части, мога категорично да кажа: съвременният български читател най-после получава така жадувания в последните десетилетия роман-събитие.
Няма защо да се учудваме, че жанрово това произведение може да се определи като историко-философски епос. Най-големите постижения на художествената ни проза несъмнено принадлежат типологично към историческия жанр. “Пиянството на един народ”, усетено от Вазов, се докосва до митологичната вечност още в “Старопланинските легенди” на Йордан Йовков. Оттам насетне, като се мине през Стоян Загорчинов и Стефан Дичев, та се стигне до откровенията на Емилиян Станев, Генчо Стоев и Вера Мутафчиева, до баладичната извисеност на Антон Дончев историческото повествование се видоизменя, изпълва се с надвременни съждения. Михаил Кръстев убедително доказва, че дори в наши дни, когато триумфално шества постмодернизмът, когато творци като Умберто Еко обличат в шарена историческа премяна виденията си от бъдещето, все още има какво да се постигне, за да бъде изненадано и възбудено въображението ни. Защо да се връщаме към трагичния национален опит, сякаш държи да ни рече писателят, ако не извлечем от аналите на миналото важи изводи за самите себе си и за своето съществуване. Лечителят от романа често мисли за “хралупите на живота” и затова какви са възможностите да се излезе от тях. Опитите му да ги преодолее наподобяват упражняване на “бяла магия”, затова и спокойно можем да кажем, че трилогията е успешно навлизане в територията на магическия реализъм, но не калкиран от южноамериканското дърво, а напълно естествено присаден на нашенска почва, изникващ от древните легенди и предания, от вълшебния сблъсък на цивилизации, характерен за родните земи.
Има една особеност в композицията на творбата, която я прави неповторима и я изпълва с огромно очарование. Това е музикалността не само на словото, но и на самото “скеле” на сюжета. Както в прекрасна симфония, всяка поява на герой се съпровожда със съответен лаймотив, а поредиците на събития са навързани с толкова фин монтаж на мелодиите, че докато четем, непрекъснато чуваме разгръщането на темите, тяхното преливане, сблъскване и наслагване. Категорично може да се каже, че Кръстев виртуозно съпоставя и основните четири елемента на мирозданието земя – вода - въздух – огън. Великолепни страници са посветени на земята и на съдбовната връзка на хората с нея, в това отношение, струва ми се, в нито една друга творба досега толкова убедително не е била представяна природата на този край, но описанията не са самоцел, те са органично включени в легендите, сред които особено се откроява тази за братята Перу и Темньо, основателите на Перущица и на селището Томрас, където живеят помаците на Шишман ага. Това всъщност е разказ за сблъсъка между доброто и злото, сблъсък, който датира от началото на времената и ще продължи в бъдещето.
Водата в трилогията се превъплъщава във виното, един от водещите символи на творбата. Може би най-красивата и незабравима сцена в първата част на “Окото на светеца” е съвършеното езическо празненство, свързано с правенето на виното, луди, шеметни, изпълнени с грохот и с трагични предчувствия са сцените, напомнящи ни за дионисиевите тайнства, в които се ражда свободата, свобода, която може да бъде и илюзорна, защото след миговете на опиянение идва опомнянето, връщането към жестоката действителност. Не случайно един от героите, отец Леонтий напомня, че виното става Христова кръв само когато го пием, като на комка: пийнем ли повече, в нас потича кръвта на стария бог Дионис и ние се заразяваме от свободата на дионисиевите хора. В това отношение особено властно ни въздейства противопоставянето между силите на въздуха и тези на огъня. Въздухът влиза в повествованието с любовта между Лика и Лечителя, между помака Смаил, който се прекръства на Симеон и Гергана. Въздухът трепери от вълнение, когато съзрява съзаклятието, когато хората заживяват с идеята за свободата и с зловещото предчувствие, че тя може да се роди само от смъртта им. И тук вече навлиза централната визия на романа – тази на огъня. Огънят, в който бащата на Шишман изгаря живо дете-християнче. Огънят, в който тухларят Костадин хвърля наглия турчин. Той се развихря като огнен танц по време на правенето на вино, за да се появи накрая ужасяващ, пречистващ в църквата “Св. Михаил”, огънят, от който остава да ни гледа само едното непомръкващо око на Св. Иван Рилски, единствено оцеляло от дървения иконостас. Не познавам друга класическа или съвременна българска творба, в която толкова органично да се съчетават древната философско-митологична система със съвременната интерпретация на историческите събития.
Нещо повече. Михаил Кръстев предлага съвсем нова, все още ненапълно узряла и сред историците ни концепция за Априлското въстание и за българската свобода. Като казвам нова, това не означава, че тя е напълно непозната на художественото съзнание. В това отношение поразителна е приемствеността между романа и епичната поема на Пенчо Славейков “Кървава песен”, в която поетът противопоставя Войводата и Младен, тоест фанатичния привърженик на революционния път, и еволюциониста, осъзнаващ, че бунтът може да е съпроводен със свидни жертви и да е подклаждан от чужди интереси. Носител на тези страсти в произведението е учителят Петър Горов, но той в никакъв случай не е еднопланов образ, а сложна сплав от революционна решимост и трагична обреченост. Горов е наясно, че “доброто и злото са у човека и само свободата или страхът могат да ги предизвикат”. Раздиран от охтиката, осъзнаващ близкия си край, даскалът иска да види свободно отечеството си. По време на самото въстание, мислещият Горов изгубва водещата си роля, отнемат му я решените на всичко Кочо Чистеменски и Спас Гинов, готови пред олтаря на огнения си Бог да жертват не само себе си, но и близките си.
В “Окото на Светеца” Михаил Кръстев постига нещо изключително ценно: докато в първите две части на романа си той вае отделните образи, тук се развихря способността му да представи колективния образ на въстаниците, както и на техните врагове. Но колективното в никакъв случай не означава стадно, авторът остава верен и на умението си да монтира майсторски детайли, така се срещаме с личните и колективни истини на отделните хора, всеки от тях блестящо индивидуализиран и същевременно вплетен в общото, ще запомним и Стойчо Манастирчето, и чорбаджи Рангел Рипчев, и лудия Рафи, и учителя Христо Петелев от Брацигово, и Апостол Христев, който не пуска бягащите от кланетата хора да подирят спасение с турското село… Горят къщите, горят църквите, гори земята, а войводата Бенковски го няма, и проповедите на руска помощ се оказват фалшиви… В този момент не можем да не се запитаме каква е цената на невинно пролятата кръв.
Особено интересно е представил Михаил Кръстев и разслоението в лагера на противника. Турската маса също не е известната ни от идеологическите писания полудяла за разплата сган, и тук има различни, кой от кой по интересни образи. Още от първите части вече познаваме този почти шекспиров герой Шишман ага, чието внуче спасява от лапите на смъртта Лечителя. Сега ще се срещнем с Илхан Фесал, човекът, който навремето го е отървал от бесилото, и с достолепния му баща Молла паша. Илхан има ясна представа за разположението на силите върху голямата карта на геополитическите сблъсъци, той не се съмнява, че Русия иска не толкова свободата на България, колкото Проливите и затова е категоричен в отсъждането си: “Истинската ви свобода ще зависи от волята да я запазите след това.” Той непрекъснато си задава въпроса: “Защо се избиваме един друг?” и получава отговор от Лечителя: “Ще заживеем заедно, Илхане, ала трябва да умрем и да възкръснем, трябва да се преродим в друго време, с други души, дето ще бъдат наистина свободни.” Обогатява се и образът на Шишман, който отказва да подкрепи братята си при атаката срещу Перущица. Същевременно авторът не пропуска да ни представи и кръвопийците, сред които са пазарджишкият Али Бей Кавазон и страшния водач на башибозуците Ахмед Кърмажи. Сложен е характерът и на Рашид паша, едновременно садистичен и вярващ че установява висша справедливост индивид. В рамките на този сложна дискусия за измеренията на свободата, откритие на автора е и образът на фелшерът Хенрих, поляк, прогонен от руските власти, заради участието му във въстание в Полша. Не бива да забравяме, че под ръководството на възпетия от Вазов генерал Столетов са избити хиляди поляци, дръзнали да нарушат спокойствието на Империята.
Действително освобождаването от паяжината на идеологията е едно от най-съществените постижения в тази творба. Михаил Кръстев няма претенциите на човек, който изрича последната дума за събитията. Той ги е проучил педантично, успял е да представи ясно както разпределението на силите, така и мотивираността на всяка от страните. Художественото му майсторство му помага да създаде епични масови сцени, да постигне висока пластика на изображението (за това особено му помага силното му пространствено въображение), така че читателят е обзет от усещането, че вижда като на екран онова, което му се разказва. И естествено, като при всяко значимо произведение, размисляйки над прочетеното стигаме до убеждението, че сме били отведени далеч отвъд конкретната епоха. Напуснали сме тесните граници на регионалното, издигнали сме се над барутните Балкани и сме попаднали в небесните чертози на вечната отдаденост на свободата и човечността. За надвременното звучене изключително помага разгръщането на сюжета и към дълбоко човешки, вечни теми, една от които е хармонично вплетената любовна история между Лика и Лечителя. Тя преминава през много изпитания, тук отново са вплетени митологични мотиви, и за змейовата сватба, и за самодивската изгора. Много силно е внушението, постигнато с забременяването на Лика и с помятането. Това е отново размисъл за цената на свободата, но преместен в друга плоскост, тази на личните взаимоотношения.
Има и още една тема, която е особено съществена за пълноценното възприемане на творбата. След Йордан Йовков никой не е разсъждавал толкова пълноценно в новата ни литература за боготърсачеството. Християнските, мюсюлманските, а наред с тях и древните – тракийски и славянски божества – са в нас, опитват се да ни предпазят от разрушението и отчаянието, но сражението между Доброто и Злото се развихря както на земята, така и в небесата. Заради възможността да се възродим от пепелта е толкова важно преклонението на Лечителя през Вярата, Надеждата и Любовта. Пред техния олтар той се врича на любимата жена, пак там се заклева да проповядва спасение в Христа чрез постигане на братството между хората. Красива, но все още неосъществена мечта на великите романтици, от чието коляно несъмнено е и Лечителя. Докосването до неговата истина и оттук, до великата и трагична истина на перущенци от 1876 г., ни действа катарзисно. В трилогията на Михаил Кръстев пречистващият огън не престава да гори. Това е книга, която не може да се забрави, едновременно нежна и страшна, книга за уроците на националната памет и за вечното ни задължение да бдим пред неръкотворния храм на свободата.




НАДЕЖДАТА, ПРОХОДЪТ, ПРОХОДИМОСТТА

Петко ТОТЕВ

„Виното на надеждите” е единствено по рода си произведение в новата българска литература. Двете книги на този роман от Михаил Кръстев, появили се през 1998 и 2001 г. са най сериозното досега участие на български писател в съдбоносната тема на веротърпимостта.





СТРЪМНИНИТЕ МЕЖДУ ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО

Петко ТОТЕВ

В дни на върховни изпитания през Април 1876 г. перущинецът Недко Янков копае в двора си землянка. Съпруг, баща, дядо се надява да скрие и запази своята челяд под земята. Главният апостол е наредил въстаниците сами да палят къщите си, за да няма път назад. Опожаряват, колят башибозуци, черкези, съседи-друговерци. Недко Янков прилича на войник, който копае окоп, укритие. Минава Лечителя и копачът му подарява една от семейните медни съдинки с образа на Орфей. Този жест разкрива неподозирана дълбочина. Безогледни кланета, невинни жертви, епически саможертви, масови братоубийства се пренасят във вечни кръговрати, във вечнопораждащата и вечнопоглъщатата утроба на Богинята Прамайка Траке.
Много са следите на Орфей в Родопа планина. Кой знае защо представите за тях остават несвързани в по-новите времена. В дебрите на свещената планина чедата на Траке се отдалечават, противопоставят, самоунищожават. Империята взема единия брат, прави го правоверен, внушава му да не трепва, когато вдига ятаган и над единокръвни друговерци. Братоубийството сред чедата на една майка, непримиримостта им, налагането на една непреклонна воля достигат своя трагичен предел по същите места, където за първи път прозвучава божествената мелодия за освобождението от смъртния грях, за единението с природата, Космоса, за най-широкото и най-дълбокото разбиране на вселенската единосъщност. По местата, където и до днес има живи следи от обожествяването на Прамайката, където се натрупват едно върху друго времена разделни, отново погледът – с възкръстваща от пепелища и братоубийства вяра – се отправя към Траке. Земята с нейното име проговаря с нейния глас.
Лечителя е централен образ в трилогията “Виното на надеждите” / ч.1, “Опрощението”, 1998 г. ,ч. 2 “Лечителя” 2001 г., ч. “Окото на светеца”/. Образува се съсредоточие на размисли, които ще продължават и у читателите. Като тръгва от конфронтациите в националноосвободителните борби, от историята и бита на Перущица във всичките й трагично-героични, празнични и делнични непрекъснатости, Михаил Кръстев, син на Родопа, си задава най-сложните въпроси. Чува се гласът на самата Перущица след горчивите плодове на глобализацията – безгранични верски консолидации и противостояния. Сблъсъкът на разноверните братя поставя на изпитание целия хуманистичен потенциал на съвременните конфесии.
Действителен участник в събитията през Април1876 година, жив човек със силни страсти и нагони, Лечителя е същевременно съсъд на митове и утопии, чрез които блещука надежда, че не всичко е загубено и в най-трагичните пепелища. Той е преди всичко лекар, непрекъснато цери, изцелява, макар да вижда как лавинообразно се увеличават страдащите, умиращите. Със съзнанието на европейски образован доктор и с праисторически нюх на жрец-лечител Васил Братов винаги започва от душата и духа, от разкъсаните вътрешни възли на човешката цялост и единородност.
С развитието на сюжета в трилогията, сред разрастването на проблематиката около Лечителя се очертава ретроспектива-перспектива, която сама по себе си е просвет и увенчава десетгодишния труд на автора. Родопското браторазделяне чрез насилствено потурчване е в основата на десетки сюжетостроения. В трилогията на Михаил Кръстев археологически, исторически, фолклорни, митологически следи от предизвикани и използвани братоубийства се пропущат през цялото минало и през възможно все още реанимиране на братството. Естесвено е неговото възраждане да започне тъкмо там, където са се натрупали най-много браторазделяния и братоубийства..
Съсредоточен върху винаги конкретно лечение, Васил Братов, който съединява името на Апостола на свободата с безкрайна ретроспектива-перспектива, никога не са отчайва – даже и когато вижда бездната между своите цели и възможности. Същевременно Лечителя усеща връзката на времената с особена проницателност, която сякаш се излъчва от самото място, от неговата при-рода в изначалния и бъдещия смисъл на тази слаборазбираема дума.
От роман в роман в трилогията се задълбочава любовта на Лечителя към Лика. Обичта е земна, жаждата за сливане с жената расте заедно с нейната щедрост. И в най-интимното, полуосъзнато, чезнещото в щастливите мигове, се открояват все нови и нови простори. Потъвайки блажено във всеотдайната Лика, Лечителя пак и пак се присъвокупява и с духа на мястото, с дионисиадите, орфическите мистерии, “росените” – фриволни свободи, достигнали чак до късновъзрожденското перо да д-р Иван Богоров. В обятията на Лика, в неизчерпаемата й жажда, която пряко живот и смърт плете брънките на безкрайността, лекуващият разделените братя предчувства възможности за бъдещето.
Издирвайки щателно всички резерви на веротърпимост сред мюсюлманите /проникновено се сочат бекташите/, сред каноничното и неканоничното /”съвършените” богомили/ християнство, давайки си трезва сметка за преплитанията на мюсюлмански и християнски “мотивации” за нуждите на имперски, геополичитески ламтежи, Лечителя предчувства: движението към братството не ще може да се осъществи извън блбагословията на Прамайката, извън синовността на всички братя.
Има едно особено удивление в “Окото на светеца”. Как се е стигнало дотам религии велики със своя изначален хуманизъм да бъдат употребявани за насилие, разделяне, противопоставяне, братоубийство? Защо икуменическите, съединителните тенденции на съвременните основни конфесии са по-слаби от конфронтационните тежнения?
През купола на бомбардираната Перущинска черква “Св. Архангел Михаил”, през кървавите руини на катедрали и джамии не поглежда ли отново прарелигията на човека? Откога е започнало изтласкването на Жената, майката на втори план с “братските” усилия на иначе враждуващи религии”? Не е ли Жената все по-обичайна плячка, стока, разменна монета? Майката не стана ли интернационална основа за сквернословия и попръжни? Двустранната пълнокръвност на обичта между Лика и Лечителя, която в съвременната романистика е избягване като “прекалено романтична” или е оформяна като сексуален пир по време на чума, мор, всеизтребление, в “Окото на светеца” е отново порив за спечелване на загубения рай. Омъжествяването на жената, което предизвиква феминизирането на мъжа, нарушва природното равновесие. Мъжкото и женското начало са от природата; любовта, привидно увеличена от пребивавания в двата пола едновременно или поредно, оскудава, механизира се.
Изобилието на любовта между Лика и Лечителя не е “конспираторно” сред вилнеещото около тях братоубийствено унищожение – толкова хазартно, че и след избледняване на негови политически, етнически, верски мотивации продължава, не спира…
Ненаситните ласки на Лика и Лечителя са припомнения език на природата, наричана и прамайка-природа. Той не може съвсем да бъде заглушен.
Михаил Кръстев в своята работа със словото прилага способи за разказване, които увеличават емкостта и позволяват да се свива обемът. Тук има особено значение творческата и житейска близост на автора с писателя Генчо Стоев, при която “Перущинската връзка” със създателя на “Цената на златото” придобива многостранно значение. Но тук има и нещо друго.
Запознат – навярно като никой друг – с фактите, лицата, събитията на Априлското въстание в Перущица, а също и с археологически, етнографски и фолклорни сплитания на времена в това уникално и с маврудовото си вино място, авторът е открил възможност да разказва за старото и новото в единен словоред, с все повече разработки на основните мотиви. Привидните /както във фолклора/ повторения всъщност непрекъснато увеличават акцентите, нюансировките, отсенките и с многобройни сита отделят по-всеобхватния обем. Това фолклорно-симфонично освобождаване от привичния разказ, от дължините на наративността, е навярно най-драгоценния продукт в десетгодишния труд върху трилогията.
Организацията на текс по музикално-литературна “партитура” позволява третата част, “Окото на светеца”, да звучи и самостоятелно, и като завършек на триделна композиция. Много е интересно да се проследят съзвучията, разработките, синтезите в трите части, за да се види в пълнота как митнологично-историческата конкретика прозвучава със съвременни химни на любовта и братството. Но дори в отделна част – в откъс или цитат – е наситена с информация от целия многослоен пласт. В него се навлиза от неподозирани посоки, с изненадващи връзки и преходи, с рефрени без еднозначност. Впрочем един от рефрените трябва да се спомене на всяка цена – маврудът, виното на надеждата, божественото питие на еднокръвното майчинство, бащинство, побратимство.. Маврудът, който вирее само в така наречената “родопска яка”, продължава кръвообращението на живота и при най-трагични натрупвания на братоубийства. Токатският тас с жизненотворящата течност неведнаж “еретично” преминава и в ръцете на помохамеданчени българи. Вечно се препотвърждава истината, че кръвта вода не става, докато водата може да се превърне във вино – както в Кана Галилейска, така и при вечния тек на времето. Щом изтече достатъчно вода, стават кристално ясни всички суети на суетите, а любовта и братството заискряват единокръвно, единосъщно. Слънцето в кръвта, маврудът, не може с нищо да се помрачи! Кръговратите са неспирни. Събирането на гроздето есенес и къпанките на младоженците в Ивановските студове нямат нито начало, нито край.
Поради степента и собеностите на постигнатия синтез; поради дистанция от едностранчивата и фаталистична песимистична теория на българския народ и за съвременната цивилизация; поради съзнателен отказ от престижни ефекти с цел да се постигне по-сложна концентрация в езика и идеите; поради попътно освобождение от някои начални сенки на късни политизации; поради коренни отлики от охотно разпространявани прогнози и близък апокалипсис – “Виното на надеждите” едва ли ще стане хит. И толкова по-добре! Като мавруда тази книга ще прониква бавно в кръвта, ще пуща слънцето и там, където то е гонено като прекалено оптимистично начало и като сигурност, че ще има и следващи кръгове на светилото при толкова предсказания за близък край на света. Колкото и да е оскудял гроздоберът в Перущица, в незнайни изби продължава да зрее истинското маврудово чудо.
Но нека се върнем към Васил Братов. Лекувайки братя, единокръвни и пространствено съседни, Лечителя слага ръка върху пулсации, приближения и отдалечения, разбира, че преодоляването на разделението е възможно повече в личностен план, а общите страсти са винаги по-близо до верижното братоубииство. Лечителя никога не губи волята да лекува, но общият статус на братството непрекъснато го тласка към любовта, към нейното изобилие, към извора й – първообожествяван, а по-късно… Защо наистина големите монотеистични религии, издигайки понятието “ближен”, не употребяват женския род на същото понятие – “ближна”?
Възможностите да се изцеляват травмите и деформациите на братството чрез сакрализирането / Богинята Прамайка, Света Богородица/ или универсализирано майчинство / дионисиадите, обичаят “Росен”/ се превръщат в лична, най-интимна съдба на лекар от възрожденски и модерен тип, който достига границите на своите възможности, не иска да се примири и прекрачва в подсъзнателното, за да извлича все повече и повече любов. Именно с чрезмерна / често изненадваща и с появата си на “неподходящи места” / любов Васил Братов постоянно е не само лекар, но и Лечител. И не се ли открива тъкмо в Перущица бъдеща терапия – прочистване на скачените съдове между побратимството и прамайчинството?
Духът на мястото е помогнал много на Михаил Кръстев да вниква във взаимовръзките – епически и интимни, ритуални и битови – на основните европейски цивилизации и религии. Перущица е природно ендемична и със синтезна единственост. Към даденото от Бога месторождение е прибавена ерудиция, натрупвана бавно, улегнала и непоказна. И най-важното : над върха Модър изгрява необикновена любов, отваряща просвет между апокалиптични прогнози. Не е ли Модър следващият излаз на Орфей от ада? Дано вече опитният тракиец издържи, дано този път да изпълни поръчката да не се обръща назад, за да излезе и Евридика под слънцето и звездите.

Петко ТОТЕВ

Списание „ Везни” бр.6 2007 г.


ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ
Така е озаглавил първия си роман Михаил Кръстев. Не мога да си представя по-българска и по-вълнуваща и обнадеждаваща днешните многострадални наши сънародници творба от тази книга.
…. Романът обаче не е само документален, не е реалистичен в школското определение на понятието. Той е философско-моралистичен и по-точно магически-фантастичен. Уж действието е ограничено в няколко месеца, а всъщност времето не съществува. Всичко е разположено в безначална и безкрайна вечност на битието от древността, през нашите дни към необозримата бъдещност.


В-к „Литературен форум” – 20, 04, 1999г.
Цанко ЖИВКОВ



Това е книга за робството и свободата на българина.
Първото удивление произлиза от темата: навечерието и подготовката на Априлското въстание в Перущица. За чудене е какво по-различно и ярко може да се каже по този въпрос след написаното от Вазов, Захарий Стоянов, Генчо Стоев…Героите и фактите от Перущинската епопея са доволно познати. Но Михаил Кръстев тръгва от тях нататък, преминава от видимата в невидимата част и прави своите разкрития в посока на това: как тогавашните българи са надмогвали робството в сърцата си…..
….”Виното на надеждите” е българска сага за цената на робството и свободата, за любовта и омразата, за греха и опрощението, за търсенето на Бога.Само който е видял греха в себе си, е станал свободен човек. Свободен е който прощава, свободен става и оня, комуто е простено. Опрощението според Лечителя / един от главните герои на произведението/, е по-трудно от вината и греха. Мнозина вършат грехове, но малцина прощават воистине. Опрощението е свобода, но то трябва да бъде поискано. Единствено тогава лекува.
С тази свръхидея на романа си Михаил Кръстев се озовава в нашата съвременност.

Цанко ЖИВКОВ
В-к „Про и Анти”



Пих бавно и сладостно „Виното на надеждите”. И на можеше да е друго. Силно е питието, опияняващо, достигащо до дълбините на личността ми, която беше зажадняла за нови пространства. Радвах се на таланта ти да разказваш с топли, съдържателни и образни слова; с добронамереност и благовестност; с богата асоциативност, многопластовост и поливалентност. И най-важното, най-впечатляващото, най-въздействащото – новият морал, философското послание, християнският мироглед / по-точно Христовото познание, родствено с мъдростта на Петър Дънов/ , източното ведическо мислене, окултната същност на Новата епоха. Душата ми се изпълваше с удоволетворение и тържество, че се среща с четиво, в което този мироглед успява да се превъплъти в художествена реалност.
…. Наистина нова дума в българската литература! Не – в българската култура.
…. Направи ме горд българин! Свърза ме с хилядолетното битие на тази земя. И пренасяйки ме с лекота отминало и в бъдеще, ми даде надежда. Да, виното на надеждите не е само за героите ти, а и за нас читателите.
Благодаря ти!
Благодаря ти от името на поколенията, които идват. Защото ти с месиански жест им откриваш мъдростта на Истината, Любовта, Свободата, Бога! И Прошката!
Смятам да направя опит за драматизация.

Симеон Димитров-театрален режисьор в писмо до автора





Михаил Кръстев възкреси Перущинската епопея
В-к „СЕГА” -6 11 2001 г.
Михаил Кръстев приземи узрялото си перо в родната Перущица и написа „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”.
Кръстев разравя пепелта на 1876-та. В неговата версия пиянството на народа среща и сянката на Дякона, и силуетите на апостолите, но и легенди и символи от прастари времена. Във „Виното на надеждите” се отразяват сложни верски отношения, от десетилетните прочити на историята са се отцедили трудно отделимите добро и зло, врагове и братя, роби и поробители.
Кръстевата епопея е изобщо дълбока чаша, Неговият Лечител намира и любовта, неговият апостол събира тайния комитет, а читателят остава в очакване на истинската си свобода.





„ОКОТО НА СВЕТЕЦА” – в-к „24 часа”, 6 май 2006 г.

Това е последният том от трилогията на Михаил Кръстев „Виното на надеждите”. Книгата е пълноценна и като отделна творба. И ВСЕ ПАК БИ БИЛО ДОБРЕ ТАЗИ ВНУШИТЕЛНА ИСТОРИЧЕСКА ФРЕСКА, КОЯТО ЗАВЪРШВА С ПОДВИГА НА ПЕРУЩИЦА, ДА СЕ ПРЕИЗДАДЕ НАВЕДНЪЖ КАТО ТРИЛОГИЯ.
Михаил Кръстев надскача рамките на традиционния исторически роман, осъвременявайки го с невероятна духовност и със смели философски прозрения. Образът на главния герой Васил Братов, наричан Лечителя, би бил изпитание дори за автор с европейски замах. Повествуванието следва историческата истина,а писателят е извисил някои открития по темата на проф. Константин Гълъбов и Яна Язова.


Подробни репортажи и интервюта са излъчвани по Националната телевизия и БТВ . Книгите от трилогията са представяни на националните изложби на книгата.











УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,


Общинският съвет на град Перущица, на свое заседание от ……………., реши да предложи на ръководството на Сдружението на възрожденските градове кандидатурата на Милко/Михаил/ Стефанов Кръстев за наградата „Оборище” през 2011 г. по случай 135-годишнината от Априлското въстание.
Милко Кръстев е удостоен със званието „Почетен гражданин” на Перущица за написването на документално-художествената трилогия „Виното на надеждите”, посветена на Априлското въстание, издадена от престижните издателства „Лик” през 2001 г. и „Жанет 45” през 2006. Последният роман „Окото на светеца” е подкрепен със средства и от Министерството на културата на Република България. Трилогията получи широко признание на читателите и висока оценка на критиците. Сега пише книга с документални разкази за града ни. Редовно изнася рецитали от свои произведения и лекции върху миналото на Перущица и България
Милко Кръстев е известен български журналист и писател, работил в централния печат и БНТ. За близо 6 години той беше главен уредник на Историческия музей в нашия град и положи началото на добри инициативи за изучаване и разпространение на Априлското въстание от 1876 г. След това в продължение на десет години написа и трилогията „Виното на надеждите”
Предлагаме кандидатурата му за наградата „Оборище и се надяване на успех.



С уважение: Председател на общинския съвет, град Перущица:


Дата: