.
Милко/Михаил/ Стефанов КРЪСТЕВ -

автор на художествено-документалната трилогията „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”, посветена на Априлското въстание. Роден е в гр. Перущица. Завършил е журналистика в Софийския университет.
Работи в БНТ, централен печат, Градски музей в Перущица.
Основна тема на журналистиката и публицистиката му е животът на Васил Левски и Априлското въстание. През 1975 г. в съавторство с Илия Пехливанов издават издават грамофонната плоча „Достойно есть” с песнопения и разкази на очевидци за въстанието. Същата година се отпечатва и сборникът „Дни на борба горда” с непубликувани разкази на очевидци.

През 2007 г. пише статията „Забравихме ли Априлското въстание” във вестник „Монитор”, където дава достоен отговор на клеветниците на Батак. Статията е разпространена на територията на Четвърти революционен окръг.
На 9 май 2009г. изнася голям рецитал по собствени художествени, публицистични и поетични произведения в Перущица, посветен на Априлското въстание.
Рецитал и лекция пред ученици в аграрния техникум „Христо Ботев” за Априлското въстание и живота и творчеството на Христо Ботев.
Същата година през месец юни публикува в „Поглед” статията „Бог Митра в околностите на Перущица”- собствено проучване и представяне на научната конференция на 9 май 2009 г. в Историческия музей. През август 2009 г. в „Поглед” материал–информация за къщата на Левски в с.Брестовица Пловдивско, продължение на материала „Резил с къща на Левски”.
Пише „Брациговският Великден” , поместен във вестник „Априлци” – Брацигово. Изнася цикъл лекции през февруари-март 2011 г. в Историческия музей в Перущица върху миналото на Перущица с цел подготвяне на книга на тази тема. Лекция в читалище „Просвета” по случай националния празник „Трети март”. Лекция в Градския исторически музей за процеса при написването на трилогията „Виното на надеждите” – март-2011 г.


Десет години пише трилогията ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ.
Първата книга „ОПРОЩЕНИЕТО” излиза през 1998 г от ИК „Литавра.”
Втората книга „ЛЕЧИТЕЛЯ” е от издателство „Изток- Запад” през 2001 г.
Третата книга „ОКОТО НА СВЕТЕЦА” излиза с подкрепата на Националния център за книгата към Министерството на културата от ИК „ЖАНЕТ 45„ през 2006 г.
ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ е художествено-документален разказ с елементи на легенда и епос за годината преди Априлското въстание и самото въстание в Перущица.
Главни герои са Васил Братов – Лечителя , Петър Горов – Учителя и Шишман ага, българин мохамеданин и управител на Родопите през годината на априлското въстание
Новото в трилогията е образът на Лечителя – носител и защитник на една хуманна идея в отношенията между християни и мохамедани, българи и турци. Съвсем по друг начин е представен образа на Шишман като българин мохамеданин, турски управител и участник в потушаването на въстанието.
Героят Васил Братов – Лечителя, изживява минали и бъдещи времена и съсредоточава в себе си величието на нашата земя и на народа. Той има и необикновена любов с вдовицата Лика, с която споделя трагедията на въстанието.

Рецензията и послесловът на книгата е от ст. н. сътр. в БАН – Литературен институт, ГЕОРГИ ЦАНКОВ.
Литературният критик и историк ПЕТКО ТОТЕВ написа статията „ Стръмнините на любовта и братството”, поместена в кн. 6 от 2007 г. на списание ВЕЗНИ.
Положителни рецензии написа и писателят Цанко Живков във вестниците „Литературен форум” и „Про и Анти”. Откъси от трилогията поместиха вестниците „За буквите” „Поглед” и списанието за българите в чужбина „ЕК”.
Отзиви от вестниците „24 часа” , „СЕГА”, „Стандарт” и др.




ОГЪНЯТ, КОЙТО ОСВОБОЖДАВА


Георги ЦАНКОВ

Очаквах с огромно нетърпение Михаил Кръстев да завърши последния том от трилогията си “Виното на надеждите”. През 2001 г. писах послеслов към “Опрощението” и “Лечителя”. Няма друг български роман в годините след политическата промяна, който да ми е правил толкова силно впечатление. Възхищавах се не толкова от темата, подготовката и провеждането на Априлското въстание в Перущица, колкото от необикновения подход на автора. От една страна, той е извършил детайлни проучвания на епохата и на персонажите, съвършени са познанията му за бита и духа на епохата, но целта му в никакъв случай не е била да поднася на читателите традиционен исторически роман. По неповторим начин в повествованието се примесват миналото, настоящето и бъдещето, дават си среща митологични реминисценции, връщащи ни в царството на древните траки и, още по-далече, в предисторическите времена, с мълниеносни пътувания във времето, отвеждащи ни в преломните десетилетия на ХХ век. Всичко това би звучало лековато, ако белетристът не беше намерил свързващото звено между епохите. Той създава непознатия за литературата ни образ на лечителя Васил Братов, наречен Соколовски заради зоркия му поглед. Своеобразен предтеча на създателя на Бялото братство Петър Дънов, но носещ в себе си и най-съкровените черти на духовните си предшественици, дякон Левски и философа д-р Сливенски.
Историята започва с появата на странния жеравнец в землището на Перущица. Той има буреносно минало, дори е бил извеждан пред бесилката, но от въжето го спасява романтично настроен турчин, с когото героят тепърва ще се среща отново. Споменавам началото, защото то е особено показателно, че Михаил Кръстев смело повтаря рамковата схема на класическия Вазов роман “Под игото”. Но несъмнено това повторение не е израз на робуване на стереотипа, а – точно обратното – категоричното му отхвърляне и преобръщане. Вазов старателно се учи от Дюма и от Юго, той създава монолитни, непознаващи вътрешните противоречия герои. Също така, въвеждайки ни в атмосферата на подготовката на въстанието, той не включва в темата скрит подтекст. Още в първите страници на “Виното на надеждите” ние долавяме нарастващото напрежение към класическото повествование, изместването на акцентите, философската дълбочина на текста. Макар вещо да познава конкретните събития и да се грижи за автентичността на всички битови детайли, авторът търси връзката с днешния читател и му поднася не просто запечатан на хартията миг от историята, а размисъл за диалектиката на историческите явления. Разбира се, изключително важно за успеха на начинанието е сполучливото извеждане на развръзката. В този смисъл третата част на епичната творба “Окото на светеца” е решителна за осмислянето на цялото. Сега, след като я погълнах на един дъх, а след това се върнах отново и към другите две части, мога категорично да кажа: съвременният български читател най-после получава така жадувания в последните десетилетия роман-събитие.
Няма защо да се учудваме, че жанрово това произведение може да се определи като историко-философски епос. Най-големите постижения на художествената ни проза несъмнено принадлежат типологично към историческия жанр. “Пиянството на един народ”, усетено от Вазов, се докосва до митологичната вечност още в “Старопланинските легенди” на Йордан Йовков. Оттам насетне, като се мине през Стоян Загорчинов и Стефан Дичев, та се стигне до откровенията на Емилиян Станев, Генчо Стоев и Вера Мутафчиева, до баладичната извисеност на Антон Дончев историческото повествование се видоизменя, изпълва се с надвременни съждения. Михаил Кръстев убедително доказва, че дори в наши дни, когато триумфално шества постмодернизмът, когато творци като Умберто Еко обличат в шарена историческа премяна виденията си от бъдещето, все още има какво да се постигне, за да бъде изненадано и възбудено въображението ни. Защо да се връщаме към трагичния национален опит, сякаш държи да ни рече писателят, ако не извлечем от аналите на миналото важи изводи за самите себе си и за своето съществуване. Лечителят от романа често мисли за “хралупите на живота” и затова какви са възможностите да се излезе от тях. Опитите му да ги преодолее наподобяват упражняване на “бяла магия”, затова и спокойно можем да кажем, че трилогията е успешно навлизане в територията на магическия реализъм, но не калкиран от южноамериканското дърво, а напълно естествено присаден на нашенска почва, изникващ от древните легенди и предания, от вълшебния сблъсък на цивилизации, характерен за родните земи.
Има една особеност в композицията на творбата, която я прави неповторима и я изпълва с огромно очарование. Това е музикалността не само на словото, но и на самото “скеле” на сюжета. Както в прекрасна симфония, всяка поява на герой се съпровожда със съответен лаймотив, а поредиците на събития са навързани с толкова фин монтаж на мелодиите, че докато четем, непрекъснато чуваме разгръщането на темите, тяхното преливане, сблъскване и наслагване. Категорично може да се каже, че Кръстев виртуозно съпоставя и основните четири елемента на мирозданието земя – вода - въздух – огън. Великолепни страници са посветени на земята и на съдбовната връзка на хората с нея, в това отношение, струва ми се, в нито една друга творба досега толкова убедително не е била представяна природата на този край, но описанията не са самоцел, те са органично включени в легендите, сред които особено се откроява тази за братята Перу и Темньо, основателите на Перущица и на селището Томрас, където живеят помаците на Шишман ага. Това всъщност е разказ за сблъсъка между доброто и злото, сблъсък, който датира от началото на времената и ще продължи в бъдещето.
Водата в трилогията се превъплъщава във виното, един от водещите символи на творбата. Може би най-красивата и незабравима сцена в първата част на “Окото на светеца” е съвършеното езическо празненство, свързано с правенето на виното, луди, шеметни, изпълнени с грохот и с трагични предчувствия са сцените, напомнящи ни за дионисиевите тайнства, в които се ражда свободата, свобода, която може да бъде и илюзорна, защото след миговете на опиянение идва опомнянето, връщането към жестоката действителност. Не случайно един от героите, отец Леонтий напомня, че виното става Христова кръв само когато го пием, като на комка: пийнем ли повече, в нас потича кръвта на стария бог Дионис и ние се заразяваме от свободата на дионисиевите хора. В това отношение особено властно ни въздейства противопоставянето между силите на въздуха и тези на огъня. Въздухът влиза в повествованието с любовта между Лика и Лечителя, между помака Смаил, който се прекръства на Симеон и Гергана. Въздухът трепери от вълнение, когато съзрява съзаклятието, когато хората заживяват с идеята за свободата и с зловещото предчувствие, че тя може да се роди само от смъртта им. И тук вече навлиза централната визия на романа – тази на огъня. Огънят, в който бащата на Шишман изгаря живо дете-християнче. Огънят, в който тухларят Костадин хвърля наглия турчин. Той се развихря като огнен танц по време на правенето на вино, за да се появи накрая ужасяващ, пречистващ в църквата “Св. Михаил”, огънят, от който остава да ни гледа само едното непомръкващо око на Св. Иван Рилски, единствено оцеляло от дървения иконостас. Не познавам друга класическа или съвременна българска творба, в която толкова органично да се съчетават древната философско-митологична система със съвременната интерпретация на историческите събития.
Нещо повече. Михаил Кръстев предлага съвсем нова, все още ненапълно узряла и сред историците ни концепция за Априлското въстание и за българската свобода. Като казвам нова, това не означава, че тя е напълно непозната на художественото съзнание. В това отношение поразителна е приемствеността между романа и епичната поема на Пенчо Славейков “Кървава песен”, в която поетът противопоставя Войводата и Младен, тоест фанатичния привърженик на революционния път, и еволюциониста, осъзнаващ, че бунтът може да е съпроводен със свидни жертви и да е подклаждан от чужди интереси. Носител на тези страсти в произведението е учителят Петър Горов, но той в никакъв случай не е еднопланов образ, а сложна сплав от революционна решимост и трагична обреченост. Горов е наясно, че “доброто и злото са у човека и само свободата или страхът могат да ги предизвикат”. Раздиран от охтиката, осъзнаващ близкия си край, даскалът иска да види свободно отечеството си. По време на самото въстание, мислещият Горов изгубва водещата си роля, отнемат му я решените на всичко Кочо Чистеменски и Спас Гинов, готови пред олтаря на огнения си Бог да жертват не само себе си, но и близките си.
В “Окото на Светеца” Михаил Кръстев постига нещо изключително ценно: докато в първите две части на романа си той вае отделните образи, тук се развихря способността му да представи колективния образ на въстаниците, както и на техните врагове. Но колективното в никакъв случай не означава стадно, авторът остава верен и на умението си да монтира майсторски детайли, така се срещаме с личните и колективни истини на отделните хора, всеки от тях блестящо индивидуализиран и същевременно вплетен в общото, ще запомним и Стойчо Манастирчето, и чорбаджи Рангел Рипчев, и лудия Рафи, и учителя Христо Петелев от Брацигово, и Апостол Христев, който не пуска бягащите от кланетата хора да подирят спасение с турското село… Горят къщите, горят църквите, гори земята, а войводата Бенковски го няма, и проповедите на руска помощ се оказват фалшиви… В този момент не можем да не се запитаме каква е цената на невинно пролятата кръв.
Особено интересно е представил Михаил Кръстев и разслоението в лагера на противника. Турската маса също не е известната ни от идеологическите писания полудяла за разплата сган, и тук има различни, кой от кой по интересни образи. Още от първите части вече познаваме този почти шекспиров герой Шишман ага, чието внуче спасява от лапите на смъртта Лечителя. Сега ще се срещнем с Илхан Фесал, човекът, който навремето го е отървал от бесилото, и с достолепния му баща Молла паша. Илхан има ясна представа за разположението на силите върху голямата карта на геополитическите сблъсъци, той не се съмнява, че Русия иска не толкова свободата на България, колкото Проливите и затова е категоричен в отсъждането си: “Истинската ви свобода ще зависи от волята да я запазите след това.” Той непрекъснато си задава въпроса: “Защо се избиваме един друг?” и получава отговор от Лечителя: “Ще заживеем заедно, Илхане, ала трябва да умрем и да възкръснем, трябва да се преродим в друго време, с други души, дето ще бъдат наистина свободни.” Обогатява се и образът на Шишман, който отказва да подкрепи братята си при атаката срещу Перущица. Същевременно авторът не пропуска да ни представи и кръвопийците, сред които са пазарджишкият Али Бей Кавазон и страшния водач на башибозуците Ахмед Кърмажи. Сложен е характерът и на Рашид паша, едновременно садистичен и вярващ че установява висша справедливост индивид. В рамките на този сложна дискусия за измеренията на свободата, откритие на автора е и образът на фелшерът Хенрих, поляк, прогонен от руските власти, заради участието му във въстание в Полша. Не бива да забравяме, че под ръководството на възпетия от Вазов генерал Столетов са избити хиляди поляци, дръзнали да нарушат спокойствието на Империята.
Действително освобождаването от паяжината на идеологията е едно от най-съществените постижения в тази творба. Михаил Кръстев няма претенциите на човек, който изрича последната дума за събитията. Той ги е проучил педантично, успял е да представи ясно както разпределението на силите, така и мотивираността на всяка от страните. Художественото му майсторство му помага да създаде епични масови сцени, да постигне висока пластика на изображението (за това особено му помага силното му пространствено въображение), така че читателят е обзет от усещането, че вижда като на екран онова, което му се разказва. И естествено, като при всяко значимо произведение, размисляйки над прочетеното стигаме до убеждението, че сме били отведени далеч отвъд конкретната епоха. Напуснали сме тесните граници на регионалното, издигнали сме се над барутните Балкани и сме попаднали в небесните чертози на вечната отдаденост на свободата и човечността. За надвременното звучене изключително помага разгръщането на сюжета и към дълбоко човешки, вечни теми, една от които е хармонично вплетената любовна история между Лика и Лечителя. Тя преминава през много изпитания, тук отново са вплетени митологични мотиви, и за змейовата сватба, и за самодивската изгора. Много силно е внушението, постигнато с забременяването на Лика и с помятането. Това е отново размисъл за цената на свободата, но преместен в друга плоскост, тази на личните взаимоотношения.
Има и още една тема, която е особено съществена за пълноценното възприемане на творбата. След Йордан Йовков никой не е разсъждавал толкова пълноценно в новата ни литература за боготърсачеството. Християнските, мюсюлманските, а наред с тях и древните – тракийски и славянски божества – са в нас, опитват се да ни предпазят от разрушението и отчаянието, но сражението между Доброто и Злото се развихря както на земята, така и в небесата. Заради възможността да се възродим от пепелта е толкова важно преклонението на Лечителя през Вярата, Надеждата и Любовта. Пред техния олтар той се врича на любимата жена, пак там се заклева да проповядва спасение в Христа чрез постигане на братството между хората. Красива, но все още неосъществена мечта на великите романтици, от чието коляно несъмнено е и Лечителя. Докосването до неговата истина и оттук, до великата и трагична истина на перущенци от 1876 г., ни действа катарзисно. В трилогията на Михаил Кръстев пречистващият огън не престава да гори. Това е книга, която не може да се забрави, едновременно нежна и страшна, книга за уроците на националната памет и за вечното ни задължение да бдим пред неръкотворния храм на свободата.




НАДЕЖДАТА, ПРОХОДЪТ, ПРОХОДИМОСТТА

Петко ТОТЕВ

„Виното на надеждите” е единствено по рода си произведение в новата българска литература. Двете книги на този роман от Михаил Кръстев, появили се през 1998 и 2001 г. са най сериозното досега участие на български писател в съдбоносната тема на веротърпимостта.





СТРЪМНИНИТЕ МЕЖДУ ЛЮБОВТА И БРАТСТВОТО

Петко ТОТЕВ

В дни на върховни изпитания през Април 1876 г. перущинецът Недко Янков копае в двора си землянка. Съпруг, баща, дядо се надява да скрие и запази своята челяд под земята. Главният апостол е наредил въстаниците сами да палят къщите си, за да няма път назад. Опожаряват, колят башибозуци, черкези, съседи-друговерци. Недко Янков прилича на войник, който копае окоп, укритие. Минава Лечителя и копачът му подарява една от семейните медни съдинки с образа на Орфей. Този жест разкрива неподозирана дълбочина. Безогледни кланета, невинни жертви, епически саможертви, масови братоубийства се пренасят във вечни кръговрати, във вечнопораждащата и вечнопоглъщатата утроба на Богинята Прамайка Траке.
Много са следите на Орфей в Родопа планина. Кой знае защо представите за тях остават несвързани в по-новите времена. В дебрите на свещената планина чедата на Траке се отдалечават, противопоставят, самоунищожават. Империята взема единия брат, прави го правоверен, внушава му да не трепва, когато вдига ятаган и над единокръвни друговерци. Братоубийството сред чедата на една майка, непримиримостта им, налагането на една непреклонна воля достигат своя трагичен предел по същите места, където за първи път прозвучава божествената мелодия за освобождението от смъртния грях, за единението с природата, Космоса, за най-широкото и най-дълбокото разбиране на вселенската единосъщност. По местата, където и до днес има живи следи от обожествяването на Прамайката, където се натрупват едно върху друго времена разделни, отново погледът – с възкръстваща от пепелища и братоубийства вяра – се отправя към Траке. Земята с нейното име проговаря с нейния глас.
Лечителя е централен образ в трилогията “Виното на надеждите” / ч.1, “Опрощението”, 1998 г. ,ч. 2 “Лечителя” 2001 г., ч. “Окото на светеца”/. Образува се съсредоточие на размисли, които ще продължават и у читателите. Като тръгва от конфронтациите в националноосвободителните борби, от историята и бита на Перущица във всичките й трагично-героични, празнични и делнични непрекъснатости, Михаил Кръстев, син на Родопа, си задава най-сложните въпроси. Чува се гласът на самата Перущица след горчивите плодове на глобализацията – безгранични верски консолидации и противостояния. Сблъсъкът на разноверните братя поставя на изпитание целия хуманистичен потенциал на съвременните конфесии.
Действителен участник в събитията през Април1876 година, жив човек със силни страсти и нагони, Лечителя е същевременно съсъд на митове и утопии, чрез които блещука надежда, че не всичко е загубено и в най-трагичните пепелища. Той е преди всичко лекар, непрекъснато цери, изцелява, макар да вижда как лавинообразно се увеличават страдащите, умиращите. Със съзнанието на европейски образован доктор и с праисторически нюх на жрец-лечител Васил Братов винаги започва от душата и духа, от разкъсаните вътрешни възли на човешката цялост и единородност.
С развитието на сюжета в трилогията, сред разрастването на проблематиката около Лечителя се очертава ретроспектива-перспектива, която сама по себе си е просвет и увенчава десетгодишния труд на автора. Родопското браторазделяне чрез насилствено потурчване е в основата на десетки сюжетостроения. В трилогията на Михаил Кръстев археологически, исторически, фолклорни, митологически следи от предизвикани и използвани братоубийства се пропущат през цялото минало и през възможно все още реанимиране на братството. Естесвено е неговото възраждане да започне тъкмо там, където са се натрупали най-много браторазделяния и братоубийства..
Съсредоточен върху винаги конкретно лечение, Васил Братов, който съединява името на Апостола на свободата с безкрайна ретроспектива-перспектива, никога не са отчайва – даже и когато вижда бездната между своите цели и възможности. Същевременно Лечителя усеща връзката на времената с особена проницателност, която сякаш се излъчва от самото място, от неговата при-рода в изначалния и бъдещия смисъл на тази слаборазбираема дума.
От роман в роман в трилогията се задълбочава любовта на Лечителя към Лика. Обичта е земна, жаждата за сливане с жената расте заедно с нейната щедрост. И в най-интимното, полуосъзнато, чезнещото в щастливите мигове, се открояват все нови и нови простори. Потъвайки блажено във всеотдайната Лика, Лечителя пак и пак се присъвокупява и с духа на мястото, с дионисиадите, орфическите мистерии, “росените” – фриволни свободи, достигнали чак до късновъзрожденското перо да д-р Иван Богоров. В обятията на Лика, в неизчерпаемата й жажда, която пряко живот и смърт плете брънките на безкрайността, лекуващият разделените братя предчувства възможности за бъдещето.
Издирвайки щателно всички резерви на веротърпимост сред мюсюлманите /проникновено се сочат бекташите/, сред каноничното и неканоничното /”съвършените” богомили/ християнство, давайки си трезва сметка за преплитанията на мюсюлмански и християнски “мотивации” за нуждите на имперски, геополичитески ламтежи, Лечителя предчувства: движението към братството не ще може да се осъществи извън блбагословията на Прамайката, извън синовността на всички братя.
Има едно особено удивление в “Окото на светеца”. Как се е стигнало дотам религии велики със своя изначален хуманизъм да бъдат употребявани за насилие, разделяне, противопоставяне, братоубийство? Защо икуменическите, съединителните тенденции на съвременните основни конфесии са по-слаби от конфронтационните тежнения?
През купола на бомбардираната Перущинска черква “Св. Архангел Михаил”, през кървавите руини на катедрали и джамии не поглежда ли отново прарелигията на човека? Откога е започнало изтласкването на Жената, майката на втори план с “братските” усилия на иначе враждуващи религии”? Не е ли Жената все по-обичайна плячка, стока, разменна монета? Майката не стана ли интернационална основа за сквернословия и попръжни? Двустранната пълнокръвност на обичта между Лика и Лечителя, която в съвременната романистика е избягване като “прекалено романтична” или е оформяна като сексуален пир по време на чума, мор, всеизтребление, в “Окото на светеца” е отново порив за спечелване на загубения рай. Омъжествяването на жената, което предизвиква феминизирането на мъжа, нарушва природното равновесие. Мъжкото и женското начало са от природата; любовта, привидно увеличена от пребивавания в двата пола едновременно или поредно, оскудава, механизира се.
Изобилието на любовта между Лика и Лечителя не е “конспираторно” сред вилнеещото около тях братоубийствено унищожение – толкова хазартно, че и след избледняване на негови политически, етнически, верски мотивации продължава, не спира…
Ненаситните ласки на Лика и Лечителя са припомнения език на природата, наричана и прамайка-природа. Той не може съвсем да бъде заглушен.
Михаил Кръстев в своята работа със словото прилага способи за разказване, които увеличават емкостта и позволяват да се свива обемът. Тук има особено значение творческата и житейска близост на автора с писателя Генчо Стоев, при която “Перущинската връзка” със създателя на “Цената на златото” придобива многостранно значение. Но тук има и нещо друго.
Запознат – навярно като никой друг – с фактите, лицата, събитията на Априлското въстание в Перущица, а също и с археологически, етнографски и фолклорни сплитания на времена в това уникално и с маврудовото си вино място, авторът е открил възможност да разказва за старото и новото в единен словоред, с все повече разработки на основните мотиви. Привидните /както във фолклора/ повторения всъщност непрекъснато увеличават акцентите, нюансировките, отсенките и с многобройни сита отделят по-всеобхватния обем. Това фолклорно-симфонично освобождаване от привичния разказ, от дължините на наративността, е навярно най-драгоценния продукт в десетгодишния труд върху трилогията.
Организацията на текс по музикално-литературна “партитура” позволява третата част, “Окото на светеца”, да звучи и самостоятелно, и като завършек на триделна композиция. Много е интересно да се проследят съзвучията, разработките, синтезите в трите части, за да се види в пълнота как митнологично-историческата конкретика прозвучава със съвременни химни на любовта и братството. Но дори в отделна част – в откъс или цитат – е наситена с информация от целия многослоен пласт. В него се навлиза от неподозирани посоки, с изненадващи връзки и преходи, с рефрени без еднозначност. Впрочем един от рефрените трябва да се спомене на всяка цена – маврудът, виното на надеждата, божественото питие на еднокръвното майчинство, бащинство, побратимство.. Маврудът, който вирее само в така наречената “родопска яка”, продължава кръвообращението на живота и при най-трагични натрупвания на братоубийства. Токатският тас с жизненотворящата течност неведнаж “еретично” преминава и в ръцете на помохамеданчени българи. Вечно се препотвърждава истината, че кръвта вода не става, докато водата може да се превърне във вино – както в Кана Галилейска, така и при вечния тек на времето. Щом изтече достатъчно вода, стават кристално ясни всички суети на суетите, а любовта и братството заискряват единокръвно, единосъщно. Слънцето в кръвта, маврудът, не може с нищо да се помрачи! Кръговратите са неспирни. Събирането на гроздето есенес и къпанките на младоженците в Ивановските студове нямат нито начало, нито край.
Поради степента и собеностите на постигнатия синтез; поради дистанция от едностранчивата и фаталистична песимистична теория на българския народ и за съвременната цивилизация; поради съзнателен отказ от престижни ефекти с цел да се постигне по-сложна концентрация в езика и идеите; поради попътно освобождение от някои начални сенки на късни политизации; поради коренни отлики от охотно разпространявани прогнози и близък апокалипсис – “Виното на надеждите” едва ли ще стане хит. И толкова по-добре! Като мавруда тази книга ще прониква бавно в кръвта, ще пуща слънцето и там, където то е гонено като прекалено оптимистично начало и като сигурност, че ще има и следващи кръгове на светилото при толкова предсказания за близък край на света. Колкото и да е оскудял гроздоберът в Перущица, в незнайни изби продължава да зрее истинското маврудово чудо.
Но нека се върнем към Васил Братов. Лекувайки братя, единокръвни и пространствено съседни, Лечителя слага ръка върху пулсации, приближения и отдалечения, разбира, че преодоляването на разделението е възможно повече в личностен план, а общите страсти са винаги по-близо до верижното братоубииство. Лечителя никога не губи волята да лекува, но общият статус на братството непрекъснато го тласка към любовта, към нейното изобилие, към извора й – първообожествяван, а по-късно… Защо наистина големите монотеистични религии, издигайки понятието “ближен”, не употребяват женския род на същото понятие – “ближна”?
Възможностите да се изцеляват травмите и деформациите на братството чрез сакрализирането / Богинята Прамайка, Света Богородица/ или универсализирано майчинство / дионисиадите, обичаят “Росен”/ се превръщат в лична, най-интимна съдба на лекар от възрожденски и модерен тип, който достига границите на своите възможности, не иска да се примири и прекрачва в подсъзнателното, за да извлича все повече и повече любов. Именно с чрезмерна / често изненадваща и с появата си на “неподходящи места” / любов Васил Братов постоянно е не само лекар, но и Лечител. И не се ли открива тъкмо в Перущица бъдеща терапия – прочистване на скачените съдове между побратимството и прамайчинството?
Духът на мястото е помогнал много на Михаил Кръстев да вниква във взаимовръзките – епически и интимни, ритуални и битови – на основните европейски цивилизации и религии. Перущица е природно ендемична и със синтезна единственост. Към даденото от Бога месторождение е прибавена ерудиция, натрупвана бавно, улегнала и непоказна. И най-важното : над върха Модър изгрява необикновена любов, отваряща просвет между апокалиптични прогнози. Не е ли Модър следващият излаз на Орфей от ада? Дано вече опитният тракиец издържи, дано този път да изпълни поръчката да не се обръща назад, за да излезе и Евридика под слънцето и звездите.

Петко ТОТЕВ

Списание „ Везни” бр.6 2007 г.


ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ
Така е озаглавил първия си роман Михаил Кръстев. Не мога да си представя по-българска и по-вълнуваща и обнадеждаваща днешните многострадални наши сънародници творба от тази книга.
…. Романът обаче не е само документален, не е реалистичен в школското определение на понятието. Той е философско-моралистичен и по-точно магически-фантастичен. Уж действието е ограничено в няколко месеца, а всъщност времето не съществува. Всичко е разположено в безначална и безкрайна вечност на битието от древността, през нашите дни към необозримата бъдещност.


В-к „Литературен форум” – 20, 04, 1999г.
Цанко ЖИВКОВ



Това е книга за робството и свободата на българина.
Първото удивление произлиза от темата: навечерието и подготовката на Априлското въстание в Перущица. За чудене е какво по-различно и ярко може да се каже по този въпрос след написаното от Вазов, Захарий Стоянов, Генчо Стоев…Героите и фактите от Перущинската епопея са доволно познати. Но Михаил Кръстев тръгва от тях нататък, преминава от видимата в невидимата част и прави своите разкрития в посока на това: как тогавашните българи са надмогвали робството в сърцата си…..
….”Виното на надеждите” е българска сага за цената на робството и свободата, за любовта и омразата, за греха и опрощението, за търсенето на Бога.Само който е видял греха в себе си, е станал свободен човек. Свободен е който прощава, свободен става и оня, комуто е простено. Опрощението според Лечителя / един от главните герои на произведението/, е по-трудно от вината и греха. Мнозина вършат грехове, но малцина прощават воистине. Опрощението е свобода, но то трябва да бъде поискано. Единствено тогава лекува.
С тази свръхидея на романа си Михаил Кръстев се озовава в нашата съвременност.

Цанко ЖИВКОВ
В-к „Про и Анти”



Пих бавно и сладостно „Виното на надеждите”. И на можеше да е друго. Силно е питието, опияняващо, достигащо до дълбините на личността ми, която беше зажадняла за нови пространства. Радвах се на таланта ти да разказваш с топли, съдържателни и образни слова; с добронамереност и благовестност; с богата асоциативност, многопластовост и поливалентност. И най-важното, най-впечатляващото, най-въздействащото – новият морал, философското послание, християнският мироглед / по-точно Христовото познание, родствено с мъдростта на Петър Дънов/ , източното ведическо мислене, окултната същност на Новата епоха. Душата ми се изпълваше с удоволетворение и тържество, че се среща с четиво, в което този мироглед успява да се превъплъти в художествена реалност.
…. Наистина нова дума в българската литература! Не – в българската култура.
…. Направи ме горд българин! Свърза ме с хилядолетното битие на тази земя. И пренасяйки ме с лекота отминало и в бъдеще, ми даде надежда. Да, виното на надеждите не е само за героите ти, а и за нас читателите.
Благодаря ти!
Благодаря ти от името на поколенията, които идват. Защото ти с месиански жест им откриваш мъдростта на Истината, Любовта, Свободата, Бога! И Прошката!
Смятам да направя опит за драматизация.

Симеон Димитров-театрален режисьор в писмо до автора





Михаил Кръстев възкреси Перущинската епопея
В-к „СЕГА” -6 11 2001 г.
Михаил Кръстев приземи узрялото си перо в родната Перущица и написа „ВИНОТО НА НАДЕЖДИТЕ”.
Кръстев разравя пепелта на 1876-та. В неговата версия пиянството на народа среща и сянката на Дякона, и силуетите на апостолите, но и легенди и символи от прастари времена. Във „Виното на надеждите” се отразяват сложни верски отношения, от десетилетните прочити на историята са се отцедили трудно отделимите добро и зло, врагове и братя, роби и поробители.
Кръстевата епопея е изобщо дълбока чаша, Неговият Лечител намира и любовта, неговият апостол събира тайния комитет, а читателят остава в очакване на истинската си свобода.





„ОКОТО НА СВЕТЕЦА” – в-к „24 часа”, 6 май 2006 г.

Това е последният том от трилогията на Михаил Кръстев „Виното на надеждите”. Книгата е пълноценна и като отделна творба. И ВСЕ ПАК БИ БИЛО ДОБРЕ ТАЗИ ВНУШИТЕЛНА ИСТОРИЧЕСКА ФРЕСКА, КОЯТО ЗАВЪРШВА С ПОДВИГА НА ПЕРУЩИЦА, ДА СЕ ПРЕИЗДАДЕ НАВЕДНЪЖ КАТО ТРИЛОГИЯ.
Михаил Кръстев надскача рамките на традиционния исторически роман, осъвременявайки го с невероятна духовност и със смели философски прозрения. Образът на главния герой Васил Братов, наричан Лечителя, би бил изпитание дори за автор с европейски замах. Повествуванието следва историческата истина,а писателят е извисил някои открития по темата на проф. Константин Гълъбов и Яна Язова.


Подробни репортажи и интервюта са излъчвани по Националната телевизия и БТВ . Книгите от трилогията са представяни на националните изложби на книгата.











УВАЖАЕМИ ГОСПОДА,


Общинският съвет на град Перущица, на свое заседание от ……………., реши да предложи на ръководството на Сдружението на възрожденските градове кандидатурата на Милко/Михаил/ Стефанов Кръстев за наградата „Оборище” през 2011 г. по случай 135-годишнината от Априлското въстание.
Милко Кръстев е удостоен със званието „Почетен гражданин” на Перущица за написването на документално-художествената трилогия „Виното на надеждите”, посветена на Априлското въстание, издадена от престижните издателства „Лик” през 2001 г. и „Жанет 45” през 2006. Последният роман „Окото на светеца” е подкрепен със средства и от Министерството на културата на Република България. Трилогията получи широко признание на читателите и висока оценка на критиците. Сега пише книга с документални разкази за града ни. Редовно изнася рецитали от свои произведения и лекции върху миналото на Перущица и България
Милко Кръстев е известен български журналист и писател, работил в централния печат и БНТ. За близо 6 години той беше главен уредник на Историческия музей в нашия град и положи началото на добри инициативи за изучаване и разпространение на Априлското въстание от 1876 г. След това в продължение на десет години написа и трилогията „Виното на надеждите”
Предлагаме кандидатурата му за наградата „Оборище и се надяване на успех.



С уважение: Председател на общинския съвет, град Перущица:


Дата:

В НОЩТА НА БЪДНИКА

Милко КРЪСТЕВ

Английският журналист Джон Хамилтън написа книга за България. След като сменил няколко заглавия, накрая сложил върху написаното “Чашата на гадателката”. Преди десетина години дошъл в България за да обясни в репортажите си до "Файненшъл таймс” какво се случва в страната ни. И като поживял и поскитал, той попаднал на една сватба в едно родопско и както казва той “помашко село”. Там му дошла идеята да сподели впечатленията си от преживяното.. При представянето на книгата казва, че първото заглавие било “Българските тайнства” и обяснява,че в България винаги има нещо скрито: става нещо в политиката, обяснявал го, а после се оказвало, че не е така. И най-неочаквано и честно си признава как времето у нас върви по друг начин, как отношението към времето е различно от това, което имали те в Англия. И стига до главното: затова било хубаво да се живее тук.
Десет години англичанинът е живял в страната ни. Влязъл е в ритъма и скоростта на нашето време. Различието на времето в Европейския съюз е различие между народите, етносите, културата. То е главното условие за духовното развитие и душевното здраве на стария континент. И единствената предпоставка за общуване. Но едва ли си представяме общуването на народите, без да разбираме това като отношение на отделните хора, на личностите. И сега по нашата земя живеят доста англичани. Не всеки може да напише книга, но в селата, където са се заселили, имат вече добри контакти, приятелства и подобно на Хамилтън са възприели вървежа на нашето време и това особено им харесва., доставя им удоволствие от живота. Те заживяват заедно с нас. Ние им даваме нещо, вземаме нещо от тях. Но това става в работата и в забавленията на отделните хора и личности.
А какво е това наше време? Най-общо казано това е равновесието между времената на изток и времената на запад. Още от своето раждане народът ни е успял да възприеме дейната същност на западното време и сладката, разточителна леност и отмора на Изтока. Българинът си пие ракийката на чардак, но тя особено му се услажда след добре свършена работа. Обича виното като древните арабски поети и като французите и испанците, но в същото време е останал верен и на траките и на грижовното си отглеждане на лозата и правенето на вино. Преди всяко начинание и след това ние сме пили вино. Но ето че ни нападнаха с реклами за бирата и станахме повече бираджии, отколкото винари. Това е също общуване, в което полека-лека разбираме цената и на двете питиета. Пием и уиски, но да не забравяме и водката. Като дойде дума за водката, смътно си спомням някакво предание, според което монах в далечен руски манастир е бил нейния първомайстор. А сред знаменитите производители на водка е бил и нашият възрожденец Васил Априлов, родом от Габрово. След като завършил образованието си в Одеса, проучил пазара, посъветвал се с някой забогатели вече българи и разбрал, че руския пазар е безбрежен. Тогава се сетил, че може да произвежда само качествена водка, двойно или тройно пречистена и да търгува с Италия и Западна Европа. Построил фабриката си, направил водката, но покрай търговията научил италиански, а вече знаел гръцки от ранното си училище, владеел и руски. Не знаел само български. И тогава писал на сестра си, че у него се пробудило чувството му за народност и с парите от водката иска да построи голямо училище. И така Априлов завъртял производството и търговията, спечелил достатъчно за да живее охолен и сладък живот, но видите ли – у него се пробудило родолюбивото чувство. Със спечеленото той построява сградата на първата гимназия в България, сега наречена на неговото име. Априлов изоставил водката, но тръгнал по другите българи да събира пари за още училища. И само след 5-6 години построява 12 светилища на българското образование. И най-сетне научава и български. Ето го още тогава в зачатък нашето време, нашия т живот, ето го примера на първият капиталист – производител на водка. Произвеждал не в бирени бутилки и не безогледно за руския пазар, а само високо качество за Европа. Но първо в душата му се пробудило родолюбието. За какво да произвежда? За себе си – да, това е естествено. Но наедно с това да направи нещо и за другите. При Априлов то е преди всичко за народното образование. Не за каляска, за палат с високи дувари, а за духовност. Какви ли примери можем да намерим в нашето време? Ами четете вестниците, гледайте телевизия и ще узнаете как някой си произвел ракия менте, забогатял и си построил палат, купил си от най-скъпите коли; друг пък взел голям рушвет и комисионна, дето продал на безценица народно имущество, трети намерил начин да източи парите за отоплението на народа си. Краят не се види.
Колкото до тайнствата в нашата политика и корпоративните далавери, английският журналист не ни казва нищо ново. В Библията пише, че няма нещо скрито, което да не е излязло наяве и няма нещо тайно, което да не е станало явно. Нашият принос е, че си разгадаваме тайните и скритите работи по-късничко. Чакаме дяволът да си оплете мрежата и да хване рибата… Защото ни е страх и за малкото, което сме придобили с честен труд. А през това време се натрупват още тайни и още скрити работи. Такъв ни е животът, такъв ни е опитът, придобит в несполучливите въстания, войни за национално обединение и социални преходи, такова е и нашето отношение към времето… И странното е, че това се харесва на англичаните. Скрито или явно те си признават, че у нас се живее по-добре. Е, парите не ни стигат, но то пък си е наш проблем.
Ала иде Коледа. Всекиму в душата ще се роди Божият син. Но преди това е бъднуването, нощта, когато българинът със своя съсед англичанинът или който и да е европеец ще прекарат край огнището. А там ще гори дъбово дърво – бъдник, както е по нашия обичай, ще тече българското време, ще се лее маврудовото вино и ще чакат раждането на Спасителя. И когато се роди, някой ще прошепне: Честито Рождество Христово!” И всички ще го разберат.

Гледна точка


НЕДОИМЪК НА ДОСТОЙНСТВО

Милко КРЪСТЕВ

При закриването на световния икономически форум в Давос норвежкият принц и престолонаследник призова в словото си европейците да увеличат фонда на човешкото достойнство. Не знам колко време принцът е мислил върху тези заключителни думи след един икономически форум, но произнесени от един аристократ, те звучат доста актуално и нужно. Не сме имали кой знае каква аристокрация, но често се изживяваме като народ от аристократи. Писателят Емилиан Станев казваше, че ние сме труден народ, защото на всеки ъгъл виждаш да седи един цар. Иначе речено всеки българин си е цар. Друг е въпросът дали само на себе си или и на другите. То като не можеш да бъдеш цар на себе си, налагаш другите да те признаят. И се стига до “тато”, “батето”, до братоубийствата, крамолите, разделението и търсенето на чужд господар – бил той цар или инвеститор. И естествено сме губили достойнството си като личности и народ.
Васил Левски в своята работа за освобождението ни, е препатил доста от недостойни българи. По села и градове той е запявал любимото си песнопение “Достойно есть”. Най-достойният е живял между своите събратя, мъчейки се да им внуши, че достойнството е най-важната характеристика на свободния човек. И стана жертва на липсата на достойнство. Но все пак да си “достоен за какво”?
Днес много от нас се питаме как така е възможно толкова българи да се били доносници на Държавната сигурност по време на миналия режим, как така синът предава баща си, как е възможно съпругата, която дели легло с мъжа и има дете от него, да напише до ДС какво си говорят и какъв е личния живот на съпруга й. Нима от това е зависила сигурността на държавата? И стигаме пак до онзи недоимък на достойнство, което е срещнал Апостола Левски и което го прати на бесилото.
Достоен за какво? Ами най-напред достоен за себе си: познаваш ли себе си, можеш ли да определиш дарованието си и да го използваш за собственото си развитие и в интерес на обществото? Паисий е опознал себе си и написал простичка, но гениална история на съотечествениците си, използвал е дарованието за възкръсването на своя народ и за възраждането на българската държава. Създателите на документалния филм за първия ни възрожденец и един от великите българи неотдавна споделиха по Националната телевизия, че най-забележителното нещо в живота и делото на легендарния монах е обръщането му към миналото. Ако беше така, той нямаше да е достойният за своя народ. Това, което е написал няколко години преди Американската революция, нямаше да е толкова съвременно, че един президент на САЩ да го цитира на многохиляден митинг пред катедралата в нашето време. За нас Паисий винаги ще е само напомняне за миналото и път на достойнство в бъдещето, дето ни очакват все повече достойни хора в Европа и по света.
Няма нищо чудно всъщност, че на един световен икономически форум европейски аристократ произнесе заключителни думи за достойнството. То е, което недостига на политици, безнесмени, президенти и депутати. И този недостиг поражда социалната несправедливост. Недоимъка на достойнство се забелязва и в личните отношения. Мъжът често е недостоен за жената и обратно. Бащата трябва да е достоен за децата си и те – за бащата. Достойнството на майката е издигнато до култ в иконите на Богородицата и Бога. Българинът какъвто и де е и където и да е трябва да е достоен за своя род. А доколкото се е развил като личност и човек – да е достоен за цялото човечество. В това “достоен за” някого е великата морална сила на човешкото достойнство. А всеки ден и нощ ние сме изправени пред недоимъка на такова достойнство. И пред себе си се превръщаме в негодници, пред най-близките и приятелите – в предатели, пред народа – в продажници и помаци, а пред човечеството – в забравени от историята люде. Достойно преживеният живот е грижа и отговорност за другите и написана страници за идните поколения.

МИЛКО /МИХАИЛ /КРЪСТЕВ



ВЕЧЕРНО МЛЯКО


Мина край огъня на шофьорите, стори му се, че някой го повика, спря, обърна се. Огънят гаснеше под кръстосаните борови трупчета. Шофьорите ги нямаше. Мъж по моряшка фланелка разтоварваше дърва, две жени край него чоплеха семки и плюеха върху зелената трева. Някакъв друг мъж – навярно горският пазач, се беше опрял на пушка и държеше в едната си ръка шише с ракия.
Докато си припомняше лицето му, Наум усети как от гората нахлу мрак и разбра,че вечерният автобус, с който пристигна на това място, беше закъснял.
Тръгна към селото. Никой не го повика: вървеше из гората с бързи крачки, задъхано, като животинче, прескочило мрежата на резервата.
Прехвърли височинката, спусна се към боровата горичка. Тук идваха с дъщеричката си за гъби, дълго гледаха изгрева на луната и смълчаните къщи на селото. „Тате, това там месечинката ли е, питаше малката, кой живее там? Хайде, нали си астроном, нали си човек на звездите, разкажи ми.” И той й разказваше за малките човечета от луната.
Валяло е. Мирише на окосена ливада. Късничко е за косене, помисли си Наум, сигурно е втора коситба... И в същия този миг видя луната. Над тъмните гори, зад облаците като изненада, като някакво същество, което е излязло без да го забележат, се беше показал лунният диск. Като белег върху тъмна кожа. Точно така, помисли си Наум, тя ме е дебнела, проучвала ме е, докато ... Загадка и белег е тази изгряваща луна. И съзнаваше, че това са само усещания, които в момента се опитваше да оформи с някакви слова. И друг път като скиташе по тези места, сравняваше странни и на пръв поглед познати неща, това му доставяше творческа радост.
Отмина нататък, намери и пътеката. Пред очите му кръстосваха светулки, бели тресчици, крехки, бързи, припрени... И изведнаж тази огромна луна в тъмната пауза на една светулка. В сърцето си почувства, че има Бог и Вечност. Така беше и през изминалата нощ, когато в мониторите се яви образът на кометата. Сондата летеше към ядрото сред облаци от прах и лед... Наум тръпнеше в очакване, но когато се показа тъмното кълбо, изпита непознат страх и объркване. Кометта му заприлича на чудовище, което се носеше из Вселената като някакво Божие наказание, макар колегите му да я наричаха гальовно „Небесната скитница”.
А сега от приоблачните висини го гледаше кротко луната: образът и се променяше, можеше да се видят в нея приятелите му, близките, дори жена му, която оная вечер си събра багажа и го напусна. Но в един момент луната изгря съвсем чиста и вече му внушаваше мълчание и мъдрост. Кометата не беше вече чудовище, а страхът от тъмното идеше още от детството му, когато един ден се отплесна от скалата и падна в „Дяволското гърло”
Блясна светулка.”Какво усилие е нужно, прошепна Наум, да светнеш и угаснеш, да се родиш и умреш, да промълвиш „обичам те” и да чуеш това от друг: и всичко това да е потънало в лунна светлина; затова ли човекът е сътворил своя Бог, гледайки луната.... Може би.”
Звъннаха чанове, стадо пълзеше по отсрещния склон и макар денят да беше отмалял съвсем, на запад, високо над Комаров камък, се виждаше сиянието на залязващото слънце.
Наум се спусна пряко надолу, намери друга пътека, искаше по-скоро да влезе в къщата си – стара, каменна сграда, която бяха купили с жена си преди десетина години. Сега идваше сам, беше малко объркан, притеснен. Стигна оградата, нямаше никой наоколо, бутна дървената портичка и нагази в тревата до колене. Помисли, че е забравил ключа, прерови чантата, джобовете, намери го, отключи леко и му олекна. Отвътре го лъхна дъх на мащерка и кантарион. Вратата към огнището беше отворена. Застана по средата и не знаеше вече какво да прави. Усилието му свършваше дотук.
Веригата над огнишето висеше сиротно, нямаше котле, някога е имало: в по-стари времена, когато водата вътре е къкрела или пък се е варил зрял фасул, или наденица...
Огледа ливадата, през малките прозорчета му се стори далечна, но все пак белееха надгробните камъни, върху някои от тях той беше виждал кръстове, върху други нямаше. Седна на одъра, ръката му напипа книга, погледна я, спомни си, че за последно беше чел „По следите на изгубеното време”, но не можеше да си представи по какъв начин я беше забравил на това място. Невинен прах лежеше върху корицата. Муха брънна в белотата на прозореца, бръмченето стресна мрака в стаята. Наум разбра, че най-сетне си е в къщата, сам, далече от жена си, от любовницата си и то единствената си дъщеричка, която много обичаше.
Някакъв лек вихър го отнесе отново в лабораторията: имаше разправия със секретарката на шефа си; сетне в замяна лек флирт с една от лаборантките, но всичко свърши добре с появяването на кометата върху мониторите. След това имаше почерпка, телефонен разговор със съпругата си, каза му да не се връща вкъщи, ако изобщо е решил да се върне. Искаше му се да сподели с някого днешния ден, да разкаже за кометата, за цялото удивление, което изпита от образа на небесната царица и най-вече – да намери утеха... Обади се на Емилия. Да, тя предусетила, че ще я потърси, чакала го, чула новината по радиото и била сигурна, че той ще дойде.
Тя беше облякла нова рокля, свещите горяха върху масичката и Наум отвори бутилка маврудово вино. Изправиха се, не знаеха какво да сторят, ала ръцете им се потърсиха и целувката им казваше: „здравей, аз съм тук”... И след това се целуваха до болка, целуваха се безутешно и се събличаха, мятаха дрехи и чорапи, огънят от свещите играеше и всичко се завъртя в главите им, докато не се намериха върху пода... Докато я любеше виждаше звезди, галактики, светлината ги обгърна, ала на дъното на тая светлина видя ядрото – черно, мътно, видя свитото сърце на кометата.
Прибра се вкъщи, легна върху кухненския диван. Преди да се отпусне напълно, си спомни за старата къща и реши на заранта да тръгне... Но още рано-рано го събуди дъщеричката, жена му беше излязла. Върна се късно следобяд... Нямаше никаква разправия. Той просто й съобщи, че уморен и отива в планината. А всъщност така правеше, когато искаше отново да дойде на себе си след тежко блудстване в работата и любовта.
И ето го сега в тази къща с увиснали стрехи, с греди, дето шумят дървояди... Но
тук той възприемаше нещата по-различно, наричаше ги с други имена – позабравени или просто така, както ги бе запомнил в детството си.
През прозорчето се виждаше покрива на черквата, кръстът, както го помнеше от години, се беше наклонил, вратата зееше и до каменната камбанария пасеше кон. Някакъв мъж още косеше, по размаха на косата позна, че това е Лазар. По стръмното, дето лежеше дългата скала, трополеше стадото на Иван Армазов. И всичко това се изгуби изведнаж, по стъклото отвън закрачи уморено скакалец, едно от задните крачета му беше откъснато, с другото едва повдигаше пълното си, зелено коремче. Дали животните имат съдба? Наум никога нямаше да си зададе този въпрос в лабораторията, но сега откри нещо общо между себе си и скакалеца: почувства се и той с един крак, с огромно, натежало от отрови тяло и с душа, която бавно пълзи по безцветното стъкло. А овцете пъплеха по пътя като вода, пусната в суха бразда.
И му се допи чаша топло мляко... Не узна кога точно се появи жаждата; по-напред си представи млякото, сетне усети как стомахът му се затопля...
Лазар е спрял да коси, вървеше по пътеката нагоре: преметнал е косата на рамо, клюнът й виси уморено, но той се изкачваше по хълма в трева до колене. Това бе кооперативна ливада, нямаше кой да я окоси. Пък той си беше заградил едно място сред общата собственост, имаше го като свое и косеше по два пъти в годината.
Наум го проследи, докато клюнът на косата му се закри зад колибата на Димо. Този старец си имаше само тая колиба и я държеше, за да се среща с любовницата си Мария, приказваха за тях, но нали тя беше вдовица, та в устите на хората беше повече Димо.Той зарязал жена си в града и се установил тука, когато Мария ремонтирала стара къща.
Отново усети дъха на топло мляко. Наметна си якето и се запъти към къщата на Лазар. Знаеше вече, че жена му Цана е издоила кравата, пък е завърнала и овцете в кошарата, сега го чакаше за доенето.
Навлезе тихо в уличката на Лазар. Притъмняло е съвсем, облак е затулил луната, излая куче откъм кошарата, позна го и завъртя опашка, сви глава. Беше добродушно овчарско куче, приело характера на стопанина си, следеше стадото, не лаеше за щяло и нещяло. Иначе Лазар ми е разказвал за другите свои кучета, за всяко от тях си спомняше като за човек, който му е бил верен приятел.
В двора миришеше на тор, овча вълна и борови дърва. Под навеса имаше дървена кола, луната огря отново. Наум се спря , погали кучето, от кошарата се чу блеене, шумолене, кокоше крякане – навсякъде пъплеше живот и младият мъж усети как някаква лоша сила го напуска, усети, как душата му се разхлабва и сърцето му се отпуска...
Почука на вратата, Лазар викна отвътре... Лежеше в кревата на лятната си кухничка- имаше си и голяма къща, но той си съгради до нея барака, покри я с бетонова плоча и прекарваше зиме и лете на това място. „Лазаре, събуди се”, искаше да викне. И ето го сега : надига се от леглото, сяда и още преди Наум да го поздрави, той вече пита:
- Влез де, отдавна не си идвал... Сигурно си гладен, искаш ли паница родопски фасул? Цана е майсторката.
- Може – рече Наум, - макар, че съм дошъл за чаша мляко.
- Какво мляко – прясно, кисело, каквото искаш има...
- Прясно, прясно. Допи ми се така...изведнаж
- Почакай, Цана сега го дои. Ще ти сипе, колкото искаш. Цано-о – викна Лазар. – Цано, мари-и...
Някъде от земята се обади тънът глас:
- Какво и ти? Какво искаш ти сега...
Лазар не каза нищо повече, беше сигурен, че го е чула. Сви десния крак и го тури върху стола.
- Уморих се много днеска. Чак кракът ме заболя. Тревата е силна, пък гледам да прибера повечко... Ама нещо кракът ми се схвана. Таман щях да ходя у Чудомир, нали жена му , Мичето, е милосърднасестра, да ми каже някакъв ляк...
- Чудомир го няма – осведоми го Наум, - сега минах край тях... Мичето простираше пране, каза ми, че отишъл в Пловдив
- И тяхната не е лесна да знаеш. Майка му е на 90 години, а нейната майка е на 85. Ама тук си ги гледат... Гледат ги повече от деца.
Наум си припомни, че Лазар и Цана живееха сами, децата се разпиляха по градовете, стигнаха чак до Южна Африка. Затова облазяваха стариците, дето ги гледат като деца.
Беше виждал двете стари жени сутрин на терасата, носеха на главите си шапчици и се радваха на изгряващото слънце. Но понякога протяжните им викове се чуваха като стенания.Чудомир им разказваше вицове, а понякога и своята история със самолетите по време на последната война. Той летял на немски камолети и се бил срещу американските „крепости”. Но в края на разказа, поне пред мен, се засмиваше и казваше:” Да ти призная, тръгвахме и се бихме винаги пийнали.... Ракийка или шампанско. Така подпийнали веднаж излетахме за Солун... Ама нещо ми стана и аз се върнах.: не исках
Вече да убивам!”
Това си припомни Наум, дзокато Лазар си събу чорапа на десния крак и започна да го разтрива.. Дигна очи и в израза им имаше вече нещохитро и насмешливо.
- Дойде тука един от виладжиите – заприказва той,.- Дойде и си купи магаре. Викам му що ти е бре човек това магаре. Ами, вика, да си карам дърва за зимата. И да видиш какво значи човек – не човек, а нищо човек. Прекара си той дървата, дойде подзима и напъди магарето, не му трябвало вече... Старо било,, с какво щял да го храни и му удари тоягата, напъди го... Ей, викам, ами това магаре как ще я кара. А той откровено казва: какво да го правя, така да си върви, така някъде да си умре.... Брей, мамка му и човек – не човек ти казвам, а по-лошо и от животно, нищо човек. Казах на жената, пък тя, Цана де, е милозлива, прибрахме магарето в яхъра... То пак си умря, ама поне край нашето магаре, край хора и на топличко.
- Умря си! – учуди се Наум. – В душата му нещо звънна...
- Умря си – повтори Лазар. – Умря си на топличко през зимата.
Угасна осветлението, често го гасяха, продавали сме електричество на турците и за нас не оставало. Бяха въвели режим на потребление. Лазар е приготвил газени фенери по всички стаи, че и в обора на кравата и магарето. Тъмнината се разбули, през прозореца дойде лунна светлина, над печката заиграха „зайчета”. Влезе Цана и омириса въздуха на прясно мляко.
- Пали фенера, де ,какво чакаш – викна Лазар по жена си.
Цана се зашушна да търси кибрит, намери го и запали единия фенер.
- Пали и другия – зцаповяда съпругът – гост имаме, нека е по-светло...
- И-и-х и ти – отвърна жената, но се подчини и запали другия фенер.
Лазар тури ръце зад тила и леко се усмихна. Цана дотътри леген, сипа топла вода и приготви баня за краката му. Подсипа му да се оплакне и му подаде прани чорапи.
Той вършеше всичко бавно, щедро, искаше му се да покаже на Наум, че ето, видиш ли ни, прости хора сме, но си имаме уважението, чисти сме си и най-главното – мъжът си е мъж в семейството и жената си е жена – знае си работата.
- Умря си магаренцето на оня човек. Не човек ами нищо човек – рече Лазар и се намести по-навътре върху леглото. – Ние с Цана си го погребахме: то, хайванчето и то си има душа... Да знаеш! Всичко си има душа и ние си общуваме душевно.
Вратата на печката отзяваше, Наум се вгледа в играта на пламъка, огънят отне очите му и когато се свести и отмести погледа си върху чайника, усети някакво разведряване, сякаш от душата му се беше изпарила лоша енергия. Краката на Лазар висяха, над чорапите му пулсираха тъмни вени; забеляза, че гостът си играе с огъня, присегна се и тури едно бориково дръвче с чеп в печката. Борината изпращя весело и хвърли рой искри. Наум се отдръпна навреме и разтърка очите си.
Умълчаха си. Нямаше я и Цветана, беше излязла, без да я забележат. Топла светлина от фенера осветяваше иконата на Богородицата и правеше нещата в кухничката като от друг свят. Наум мислеше за тези отвъдни неща, Като в паралелен свят му се виждаше сега и Лазар, искаше му се да има неговите движения, да върши нещата със сигурност, бавно, цялостно, с вкус, с някаква сладост, а не разхвърляно по часове, минути, секунди... Искаше да се докосне до душата му... Когато Лазар отвори вратата на печката и огънят го освети, лицето му не трепна, по челото изпъкнаха сенки от дълбоки бръчки, очите му бяха леко присвити, а усните лежаха една върху друга спокойно като два камъка, вградени от майстор-зидар. И ръката обхвана бориката: палецът опря в чепа, дланта се сля с дървото. „Има мното жажда за живот в тая ръка, мислеше Наум като за нещо, което е отвъдно, имаше някаква сила, на която и Лазар се подчинява, без да знае откъде идва тая сила и защо му е дадена. Майка му си е от селото, а бащата дошъл от Македония. Но у кого е била силата и кой е носил природната дарба? Защото, продължаваше да си мисли Наум, у Лазар имаше не само сила, ами тя се праявяваше в дарбата му да действа и чувства нещата, да ги владее във времето и пространството. Ако някой се опита на съкрати нещо от движенията му, да зачертне някоя от мислите му, да редактира разказа му за голямото пътуване до Македония, щеше да се получи градското издание на този оригинал. Наум беше убеден в това и с болка се вгледа в душата си. Попита го какво е вършил през деня. Стояха мълчаливо, потопени в меките светло-сенки, които излъчваше газеният фенер. Лазар се раздвижи, сгъна крака върху леглото и рече:
- Знам ли аз какво съм вършил? То нашата работа край няма – дене и ноще трябва да си буден. Ама да ти кажа и като сънуваш, трябва пак да внимаваш.
Влезе Цана и поподеде кърпа. Той я пое с две дърце, дълго три краката си, сетне ги положи един върху друг, облегна се назад.
- Та казвам и в съня трябва да си буден, щото ти идват разни сънища. Оная нощ сънувах, присъни ми се моя старец, баща ми... Лазаре, вика, да издялаш днеска корито за овцете, няма в какво вода да пият...Ама, гледам го, облечен в македонски дрехи.викам, тете, ти какво такъв си се применил. Тръгвам, казва, за Македония. Оставям ви тука с майка ви и отивам да видя моята Македония... Тя е майка ни... Иди, вика, днеска в гората и дялай корито.
Цана го гледаше, изправена, върху главата й щръкнала превръзката на кърпата, дигна ръце и рече:
- И-и-х и ти, какъв сън си сънувал. Овцете си имат корито...
- Друго е искал да ми подскаже баща ми – отвърна й Лазар. – На, честен кръст правя, сънувах го. Не знам за какво е, но той беше добър човек. Искал е да ме напъти за нещо си. Тая заран станах рано и издялах коритото.
- Затуй ли ти беше цялата работа? - рече Цана, изви глава, зацъка с език и излезе. – Боже, Боже – викна отвън и започна да ругае кучето, което се било изпикало на прага.
Върху печката млякото вече шумеше, канеше се да кипне и Лазар се развика Цана да дойде.
Наум гледаше, слушаше и не смееше да се намеси, не му се искаше да разваля магията на съня, на разказа, на тази интимност в кухничката. Лазар се улиса по млякото, влезе Цана и това съвсем ги отвлече от приказката.
Лицето й висеше над тенджерата, а тя – цялата дребничка, с хитра усмивка, очичките й се губят зад очилата – стоеше в очакване какво ще каже съпругът. По селото разправяха, че била по-хитра от него и го карала да върши работи, които инак не би свършил за нищо на света.
- Хайде – подкани Лазар, - сипи му фасул да се наяде.
Цана го погледна и се усмихна.
- Не ма гледай, дай на момчето,че е гладно.... Ние като наше момче си го имаме.
Наум са замисли: „Той, Лазар, заповядваше на жена си, понякога нарочно, без да има нужда; личеше си, че не е такъв по душа и с мъка е привикнал да се държи така с нея – може би от горчив опит.
А Цана е все така усмихната, върху главата й стърчи възела на забрадката, дрънка по чиниите, търси някаква купичка...
- Ох, Боже, къде ли съм я завряла?
- Ами ти като туриш нещо, та се забравиш – кори яЛазар; сърди се, ядосва се, дето Цана все му пречела да си каже приказката докрая.
Фасулът ерядък, горещ, мирише на много джджен.Тя препълни купана догоре и бавно я постави върху масата.
- Яж, докато е топличко – подкани го жената и Наум си спомни баба си, която все така му викаше, такава милувка и доброта отдавна не беше срещал.
Лазар беше полегнал отнова на кревата и разказваше вече нова история как едно врме лежал в болницата и там ял някакъв фасул, който му се усладил.Нали бил болен, пък му се дояло стар фасул. Пък имало до него един охранен, едър мъж, загладен, както казва Лазар, он с големи заслуги, нещо като активен борец... Мръщил се на фасула и често карал Лазар да му оправя леглото.
- Гледам го, слушам приказките му – разказваше Лазар, - ама усещам, че съвестта го яде. Викам си, тоя е трепал хора след Девети... Лош човек, казвам ти, не знам какви заслуги е имал... Веднаж пак така ме повика да му оправям леглото... оправих го аз, пък той казва: Лазаре така си го оправил, че да не смее човек да легне. Това му беше за благодарност. Дойде жена му, дигна си го и едно „сбогом” не каза. Яж, яж, нашият фасул е много сладък. Родопски фасул, нали си слушал.
Наум сърбаше чорбата, отдавна не беше ял... Не се спомняше откога. Баба му вареше такъв фасул, канеше го все така да хапне, докато е топличко, казваше, че това е гозба за дървари, дето се връщат от гората с цял товар дърва за печката. Някога давали от фасула и на магарето.
- Яж, яж – рече Лазар, - ще ти сипем още. Хубаво да се нахраниш.
Хлябът беше стар, твърд, ронеше се в устата му. Лазар постави длани под главата и се загледа по тавана и каза дълбокомислено:
- По моя акъл, както си мисля сега, човек трабва да живее по човешки... – Надигна се, опря лакът и се наклони надясно. – Всичко се случва,нали така? Вие учените го знаете това по-добре от мене: в болница можеш да влезеш, по търговия да идеш, с жени да се забъркаш, ама насякъде и по всяко време трабва да си човек. Това е законът...
- И-и-х и ти – обади се неочаквано Цана – това ми било законът. Какво ти разбира главата на тебе. Само от овце и корита...
Лазар се отдръпна, дълбоко наранен. Изгледа я така сериозно, че тя побърза да си прибере цедилките и да излезе, сподиряна от думите му:
- Аз акъл от жена не ща! Разбра ли? – Не се караше, а съвсем кротко завърши: -Щото жената е враг на мъжа... Първият враг...
Но Цана се показа на вратата, засмя се, възелът над главата й се развърза:
- Връг, враг... Приказваш ги едни, дето само ти си ги разбираш. По кое време живееш, знаеш ли?
- Дай ми вода да пия – заповяда Лазар.
Тя ме подаде пластмасово бидонче и той го надигна, само колкото да отпие глътка-две, колкото да разкваси устата си и, както се стори на Наум, колкото да я накара да му се подчини.
- Слушай да ти река една стара приказка, от баща си я знам. Та на един човек – започна Лазар и погледна Цана с усмивка. – На един човек му умряла жената. Погребал си я той, доплакало му се, останал сам-самичък в къщи и по едно време викнал: Боже, Боже, да няма с кого да се скараш... Това не е живот вече...” Пък жената гаче го чула от отвъдното: „ Тука, казала, е по-хубаво. Тука хората не се карат.” Но мъжът не повярвал, нали си мислел, че жената е враг на мъжа и продължил да си жевее сам... Ама нявгаш, като му ставало мъчно, пак си казвал „Боже, Боже, да няма с кого да се скараш.”
В стаята избухна смехът на Лазар. И Цана се усмихваше тихо, без глас.
- И това аз наричам човещина – рече той.
- Ти с твойта човещина – рече Цана и излезе.
Наум се отдаде на някакви неволни размишления. Лазар и Цана воюваха помежду си, не пропускаха възможност да се спречкат, но в следващия миг всеки се залавяше за работата си и думите отшумяваха. Казал го бил в яда си, тя му отвърнала – не се прикриваха, не лицемериха, бяха узнали истините за себе си и с тях си живееха. А Наум с горчивина откри, че той и жена му не познаваха тези прости истини. Уж бяха интелигентни, възпитани: тя си имаше работата и приятелите, той си имаше заниманията в астрономическата станция, имаше си семейство и любовница, държаха се прилично в компанията, ходиха на гости у нейните и при наговите родители и си честваха рожденните дни... И само два-три пъти в годината се скарваха жестоко. При последния скандал стигнаха до развод. Размина им се, но и двамата разбраха, че раната вече кърви.
Сега искаше да е великодушен и строг като Лазар, но усети, че нито има неговата сила, нито пък можеше да заповяда на жена си. Мария за нищо на света не би го послушала, нямаше да му се подчини, както това умело го правеше Цана. Беше му разказвала как още като дете бащата я подложил на забрани и закани, заповядвал й като в казармата да върши това и онова, било й втръснало и решила поне в брака да си бъде свободна и независима, да живее живота си, както тя си го разбира. Отначало всичко вървеше добре, беше им интересно, привлекателно: разговаряха много за свободата на единия и другия... Но когато Наум поиска и той да си има Личен живот, да излиза с приятели или с колегите си – на нея й ставаше неприятно и, вместо да се опита да го разбере, започна да го ревнува.
Дотегна му от тази ревност и най-сетне си намери любовница. Ей така, като на шега... Но в края на краищата разбра, че това беше единствената утеха, когато искаш да си праведен, а те преследват и обвиняват за изневяра.
Кой знае какво щеше да мисли още за себе си, докато седеше сам в кухничката. Лазар и Цана бяха отишли в кошарата да напоят агнетата. Една овца повторила за тая есен, а това било рядко нещо, зимата щяла да е много студена.
Бяха излезли сърдити един на друг, върнаха се помирени, агнетата бяха олизали дланите им, сякаш бяха гледали и кърмили бебета и това ги бе възродило в оня от Богът даден съюз между мъжа и жената... Наум с болка мислеше, че в градския си дом нямаше ни куче, ни котка, а единствената им дъщеричка беше отгледана от неговата майка. Те с Мария си гледаха професиите, ходиха по вечери и екскурзии с колеги и началници, а когато си омръзваха, всеки отиваше при друг и друга.
Постояха още малко. Лазар пак легна върху кревата и постави длани под главата си. Каза, че така мислил най-добре, пък Цана се ядосвала, когато той мислил и го карала веднага да стане и да свърши някаква работа.
- Ами, какво да ти кажа, приятелю – рече Лазар, - видиш как я караме, това ни е животът... Най-сме добре с внуците, когато ни дойдат или пък сред животните... Те ни учат на мир и човечност...
Цана внесе млякото, Наум го прибра в чантата и стана:
- Ти какво да си не тръгна? – Лазар стана да го проводи.
- Ще вървя, че съм оставил огънят да гори.
- Хайде, па ела ни пак на гост. От каквото имаш нужда ела да ни кажеш – каза Лазар за довиждане.
Отдалече се обади и Цана и му пожела здраве и късмет.
Завари огнището с буен огън. Отпусна се върху стола, представи си, че е седнал в шезлонг, отпред е морето и вълните идеха леко и се плискаха като милувки в брега. Писна млековарката, пламъците излитаха в големия каменен комин, той побърза да се отърве от писъка и си наля чаша топло мляко. Пак му се яви кометата на екрана. Сондата се спускаше шеметно, черното къбло ставаше все по-голямо, настръхнало и студено. Това бе сърцето на кометата – един юмрук от лед. Ала Наум беше допил топлото мляко, беше прекарал минути на утеха в дома на Лазар и тялото му се отпусна, душата му възвърна детската си природа и вяра изпълни спокойния му дух.

Слово за априлското въстание
ДРАГИ ГОСТИ НА ПЕРУЩИЦА!

СКЪПИ СЪГРАЖДАНИ!

ГОСПОЖИ И ГОСПОДА!


От тази пролетна вечер започваме за празнуваме за 134 – път „Мъртвия празник” на Перущица. Но това не е просто мъртъв празник, а празник, истински. Това е Перущенски Великден. Защото в този ден на Априлското въстание отначало се е правела панихидата на загиналите в борбата за освобождение от петвековното Османско владичество. Поменът се превръща в празник на възкресението на героите.
Нам сега е нужно отново да поменем имената им, да се преклоним пред техните образи, а вече положихме цветя на паметниците и на местата, където те са водили епичната борба за свобода.
На утрешния ден 10 май /27 април по стар стил/ Кочо Честименски изстрелва петте си патрона на Южното укрепление срещу врага и така започва битката - истинската борба. Няколко дни преди това на 23 април – Гергьовден в Перущица се получава Кървавото писмо и учителят Петър Бонев обявява въстанието. Той е организаторът, вдъхновителят и душата на това нечувано дотогава дело за освобождението на българите. Той вече ги е предупредил, че за да се освободим от турското робство, трябва половината българи да умрат. Вече им е казал, че те само ще подкладат огъня, а свободата ще е за децата им. За онова време летописецът Спас Гълъбов е записал: „Тогава нравственото състояние на перущинци беше във висша степен. Всички бяха съгласни помежду си и си отдаваха почит и уважение.”
Срещу въстаниците на Перущица са изпратени над 6 хиляди башибозуци и редовна султанска армия, командвана от Рашид паша. Защитниците наброяват около 600 души, въоръжени със старо оръжие и ножове. Срещу тях са модерните за тогавашното време оръдия на Круп и пушките „Винчестър”. Въпреки това перущенци се сражават достойно, няма предателство, няма униние и хленч. Те се сражават с моралното си оръжие – огромното си желание за свобода.
Всяка улица се превръща в бойно поле, всяка къща – в барикада. Въстаниците сами запалват някои от домовете си за да не стават укрепления за врага. Борбата е чутовна.
Ръководителят на въстаниците загива от вражески куршум и тялото му изгаря в огъня на една къща.
Оръдието на Рашид паша бие по черквите, събаря камбанарии и разкъсва телата на защитниците. И досега могат да се видят железните остатъци от тези снаряди.
Борбата се води девет дни и нощи. За да се стигне до крайната точка, до оня момент, в който им се наложило да умрат свободни. Спас Гинов започва своя величав подвиг. Той убива с пищова си петте деца. Само едно остава живо. Той убива по тяхно желание още много други жени, останали сред последните в черквата „Архангел Михаил”. Кочо Честименски убива дъщеричката си, жена си и негова племенница.
Последната саможертва става пред очите на турския паша.
Перущица е унищожена, но не е победена. Големият американски журналист и верен приятел на българите Макгахан пише: „Това е едничкото село, дето жителите са оказали действително съпротивление на башибозуците и, без да гледа на своята неприготвеност, народът тук се е защитавал с твърде голяма енергия…”
Перущица падна в кърви и огън и разрушение. Но тя биде разпната на кръста на свободата. И стана чудо: денят на земната гибел и тление възкръсна в Празник за живите. Апостолът Левски им беше поръчал да извършат революция морална и с оръжие. И те изпълниха поръката му. Подвигът и смъртта на героите от Априлското въстание е преди всичко нравствена и морална победа, която изуми Европа и даде повод на Русия да обяви своята война на Балканите. Българите се възползваха и я превърнаха в освободителна война. На Балканите се възроди Българската държава.
Върху картата на света се появи името България. Искрата на това освобождение Бог запали в сърцата на априлските въстаници, а възкресението на жертвите се превърна в Български великден на свободата. Затова 20 април – деня, когато е обявено Априлското въстание, трябва най-сетне да се чества и в София – столицата на Българската държава, а не само по въстаналите градчета. Въстанието е обхванало в различна степен цялото българско население на империята, в неговата подготовка са участвали всички революционни окръзи. И най-сетне в това „освободително въстание”, както в наше време го нарече руският учен академик Дмитрий Лихачов, българите показват на света най-висок патриотизъм и саможертва в името на свободата. Всички други исторически дати, обявени за национални празници, водят началото си от 20 април. Нека вече по пътя на нормалното си развитие, признаем и това начало – началото на българската свобода. Ще бъде наистина достойно!
За „Мъртвия празник” много перущенци с временно или постоянно жителство в света се завръщат в Перущица да поднесат цветя, да запалят свещица в памет на героите. Но Перущица на принадлежи само нам, на днешните поколения. Нейното древно минало ни разкрива седем културни пласта от живота на човешката цивилизация, борбата и творчеството на нейните чеда са най-велик нравствен подвиг, който е навлязъл трайно в българския национален характер. Перущица не е само административно селище. Тя е идеална част от България и света. Който влезе в нейната черква „Свети Архангел Михаил”, се среща с Бог и Бог се среща с него в една чудодейна среща, която преобразява душата ни и ни дава духовни сили да се борим за свободата и правата си. Това е примерът, който ни дадоха априлските герои на Перущица и затова тяхната памет е вечна и свята.
Бог да пази България и нейната земя и хора!

слово за априлското въстание

ШИШМАН И ВАСИЛ БРАТОВ – ЛЕЧИТЕЛЯ


/Откъс от документално-художествената трилогия „Виното на надеждите”. /

- Хубаво огнище имаш, Шишмане! - рече му Васил Братов - Лечителя, загледан в играта на пламъците. - Не съм виждал такова по нашата Стара планина.
И Шишман следеше огъня. Рече:
- Не се помни майстора. Трябва да е бил тукашен. От дете съм израсъл край това огнище... Всяка брънка по него ми е позната, в горната фурна пекат хляба, долната е за агнетата. Колко хляб е опекла тая пещ и колко агнета... Ала една вечер...
Агата млъкна, раздвои се душата му... Таман тръгна и се повърна. Лечителя го слушаше, облакътен на възглавките, притаил дъх. Не бе сигурен, че Шишман ще продължи, но знаеше, че има да му казва нещо съкровено. "Хлябът, агнето, детството - ще има и нещо друго. Досеща се накъде да върви..." "Не, Лечителю, тая няма да я бъде, отвръща му безмълвно Шишман, дошъл си зарад душата ми..." "Ти ме повика, Шишмане, внучето да ти лекувам, пък аз поисках истината, цялата истина за тебе, за рода ти, за греха!" "И това знам", му отвърна агата. "Тогава от какво те е страх?" "От джендема, дето е в душата ми, Лечителю, от това ме е страх." "Нека се спуснем в тоя джендем!" И двамата мълчаха.
Шишман взе чашата с вино и пи. Доста отпи, наклони се към огнището.
- Ех, ако знаеш, Лечителю... Сърцето ми за пръв път се радва така... Срещна брат и се радва...
- Нещо друго искаше да ми кажеш. Та какво е станало през онази вечер? - попита Лечителя след кратко мълчание.
- Онази вечер си припомних... Драгомир го няма, мога да ти кажа... Започнах да броя камъчетата по свода на огнището. Стигнах до средата. Почнах от другата страна и пак стигнах върха. Там, между двата камъка, видях една тънка-тънка плочка. При нея се срещаха двете страни, до нея опираха. Отнмахнеш ли я, мислех си, и двете страни ще рухнат. И се усетих, Лечителю, че аз съм тази тънка ципа, тази каменна плочица, дето свързва двете страни на българите. Виждаш ли я?
Той се надигна, побара камъните и пръстите му очертаха гънката по върха на свода.
- Ето я!
Лечителят протегна ръка, опипа плочката, дланите им се допряха. Шишман го превари, стисна ръката му и заплака. Сетне бързо изтри с ръкав очите си:
- Остарях вече... Прощавай, не съм плакал от дете... Аз там, още при черквата, те разбрах: не си тукашен, от друг свят си, само минаваш оттук, само помагаш и един ден ще си отидеш, без никой да узнае как. Срещнах те, гаче бях загубил брат... Така да знаеш... Сега те приемам като брат, като син...
- Тънка плочка е човек, Шишмане, нявгаш се чупи от лек удар, друг път издържа планина.
Седяха един до друг със стиснати ръце, Лечителя се досети: дошъл е часът. Трябваше само да мълчи, да го остави сам.
- …Не познах я сред другите - разказваше Шишман, - като тях беше пременена, с румено лице и низани пендари около шията... Дарих й китка, а тя ми даде цвете и кърпица... А коя мома даде кърпата си, нея водим в къщи за невеста. Тръгнах си аз, а тя след мене... Върви сама, усмихва се. Влезе в къщата и остана. По ливадите цъфтяха разни билки; заран ставаше рано-рано и спохождаше тревите... Видели я да си говори с тях, да се радва и играе, да вие венци и гривни.
Цяла пролет живя на воля и на лятос, когато прецъфтяха тревите, ненадейно си отиде. Търсех я дене и ноще. Само веднаж по залез слънце, както си седях до водата в едно деренце, тя рече зад гърба ми: " Не се обръщай, Шишмане, и чуй какво ще ти река: Името ми е Траке, не знам кога ме е майка раждала, нито кога ще си отида от тоя свят; идвам всяка пролет да си бера билките по тая планина и да си мамя най-личния юнак; помня Иванко, Слав Деспот, Момчил, примамих Кара Ибрахим и Вълчан войвода... Тая пролет срещнах теб, припознах те, залюбих те, ала така съм от Бога орисана: да се радвам на мъж, докато цъфтят цветята и да се завръщам в моя сарай, за да родя син... Не се плаши, Шишмане! Не е твоя рожба, а на небесния ми жених. Един ден ще срещнеш сина ми - твоя брат, на особено място, край стария червен зид, от ръката ти ще потече кръв и ще го познаеш... Той ще излекува душата ти!”
Наведе глава, дръпна ръкава и показа белега.
- Още ми личи драскотината. Помниш ли, там се случи, на изгорялата черква...
Лечителя си мислеше колко близък му стана тогава Шишман, как леко прие душата му, болката, нуждата... Сега откри и нещо друго: освен рождената си майка, той, Лечителя, имаше и друга - небесна родителка с хубавото име Траке... Тя му бе закрилницата, тя му помагаше да лекува и накрая - тя го срещна с Шишман, за да се опознаят като нейни небесни чеда.
- Ние сме чедата й, Шишмане, братя сме, макар, че душите ни са разделени...
- Много грехове ни тежат... Ръцете ни са окървавени в християнска кръв...
- И ние, християните, имаме грехове, ага. Търпели сме... Отлъчвали сме най-добрите си люде, прогонвали сме ги, предавали сме ги в ръцете на турците... А те, клетите българи, какво да сторят - едни са гинели по планината, повечето приемали исляма, туряли си чалмите и пребъдвали... Да ги виним ли, че са искали да живеят?
- Ако е било само за живот - отвърна Шишман и се замисли. - Само заради живота, простено да ни е...
Дигна глава и го погледна право в очите.
- Ала виждаш ли, Лечителю, дядо ми е станал ходжа; пратили го в Стамбулско медресе, сетне отишъл в Мека и се върнал хаджия. От там е и фамилията ни Хаджи... Баща ми, Аллах да го помилва, е расъл в дома на ходжа. Разбираш ли, той е послушникът, не е могъл да се противи на божията заповед, която е чул от устата на оня дервишин.
Стори му се, че Шишман отваря врата след врата, мисълта му ставаше по-ясна, а страданието - все по-дълбоко: "И понеже не е искал да окървави ръцете си, викнал е овчарите християни от съседното село Чурен... “Така ли, ага? Каква вина имат тия хора? Тодор върви като луд из гората, пада на колене пред отец Леонтий, изповядва се и моли за прошка."
И отново го чу да казва:
- Детето, християнчето, изгоря... С пепелта му нахраниха чумавите овце, ала морът не спря. Дервишът, дето беше предписал този ляк, си отиде. Кладата не угасна в душата на баща ми. Мъчеше го... Тръгна за Мека, да се моли... На връщане налетяла хала и морето го погълнало.
Лечителя знаеше за гибелта на Мустан. Сега разбра, че Шишман е преживял тежко смъртта на баща си; през акъла му са минавали картини от детството, от страшната онази нощ, когато се е вършило престъплението...
- Да си е останал дядо ми един нищо и никакъв българин, макар и мохамеданин - размишляваше на глас Шишман, - да не бяха го впримчили големците от Стамбул, и баща ми щеше да си живее кротко и нямаше да има клада за християнчето. А то било писано другото да стане... Грехът да се извърши.
"Стиснахме си ръцете неволно е записал по-сетне в тетрадката си Лечителя, усетих как кръвта му напира в жилите... Може да е било от виното, ала аз познавам душата, когато е притисната от двете страни и не може да се издигне. Както ми разказа за свода на огнището и онова камъче по средата... Това е душата му, съдбата... От двете страни е градило времето - от едната се вградили християните, в другата - мюсюлманите и накрая е трябвало една плочица да ги съедини. Това е животът на Шишман."
И се случи нещо, което ги отнесе в друг свят.

ГЕНИАЛЕН ДИАГНОСТИК И ЛЕЧИТЕЛ

Михаил КРЪСТЕВ

Как беше издадена книгата „Българска народна медицина” на народния лечител Петър Димков


Народният лечител Петър Димков полагаше редовни усилия да издаде своя труд върху народната медицина – природолечение и природосъобразен живот. Заедно с това приемаше и даваше съвети на хиляди хора. Официалните власти го притесняваха, докато самите властници не потърсиха неговата помощ да се лекуват.
Най-усърден сред тях бе генерал Иван Михайлов, който дълги години беше един от приближените на Тодор Живков. След него дойдоха Александър Лилов, Людмила Живкова и още много: по едно време улицата на Петър Димков беше претъпкана от колите на управляващите партийни и държавни мъже и техните семейства. Може да е преглеждал и давал съвети на самия Живков, но за това не се говореше. Само че той бе уговорен от Иван Михайлов и другите и написа специално писмо, в което препоръчва да се издадат трудовете на Петър Димков. Така се полага началото на десетилетно протакане и шикалкавене. Защото Тодор Живков си имаше шурей и той се казваше генерал майор проф. д-р Атанас Малеев – зам.министър на народното здраве и ръководител на официалната медицина и на висшите медицински институти по онова време. Той и неговите подчинени титулувани хуманни лекари се противопоставяха на Петър Димков, въпреки нарочното писмо на генералния секретар и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Изкарваха народния лечител най-обикновен билкар, лаик, нямал право да лекува... А той им отговарял, че не лекува, а само дава съвети за лечение с природни средства.
Най-сетне, след много уговорки и ходатайство от страна на Иван Михайлов, се назначават рецензенти проф. Янчев и доц. Бачев, но твърде скоро те се отказват, поради неизвестни причини.
Всичко изглежда пропаднало за Димков, неговите поддръжници около Тодор Живков се спотайват. Но в онези дни народният лечител се среща с проф. д-р Елена Тодорова – тогава млад учен, съавтор на две открития в областта на молекулярната медицина, свободните радикали и електронния парамагнитен ядрен резонанс за ранното откриване на ракови заболявания. Тя вече е практикувала по неговите рецепти и е повярвала в ефикасността на лечението му. След получаване на авторските свидетелства за откритията лабораторията на младите учени от ИСУЛ е заключена. Те са преместени в Медицинската академия при генерал майор Малеев. По този повод излязоха 5 критични материала във вестник „Антени”. Това се случва през годините 1974-1976. По време на срещата си с Димков Елена Тодорова иска да помогне за издаването на трудовете му. Лечителят й казва, че за това трябва да се намери уважаван лекар, който да е професор, най-малко доцент. Да, отвръща Тодорова, има такъв човек и това е баща ми.
А бащата е проф. д-р Стефан Тодоров – един от най-известните лекари, директор на Института по фтизиатрия и туберкулозни заболявания, един от ректорите на бившия ИСУЛ. Особена заслуга на проф. Тодоров за българския народ е изградената от него мрежа за туберкулозна защита и фактическото ликвидиране на това зловещо заболяване. Още за него е и това, че е бил член на съвета на Световната здравна организация и се е ползвал с решаващо мнение в Комисията по лекарствени средства. Димков се усмихнал на предложението, не му се вярвало, но се съгласил. Срещат се двама големи българи за осъществяване на едно народно дело.
Единият почти нелегален, привикван от прокурори и следователи велик последовател на лечението, което са вършили по нашата земя богомилите и Василий врач, брат на цар Симеон, а другият, завършил специализация в Италия, поклонник на научната медицина: при едно пътуване в Африка открива и пренася за изследване в специално създадения италиански научен институт за имунни заболявания вируса и дефинира заболяването като нарушено имунно равновесие, известно днес като СПИН. Срещата му с народния лечител, няколкото примери на излекувани от него болни и най-вече усърдието на дъщеря му проф. д-р Елена Тодорова го скланят да редактира огромния 1500 страници труд.
Но едва написал рецензията и го привикват хората на официалната медицина, разпитват го. Проф. Тодоров участва в диспутите с открито сърце и чиста съвест, громи опонентите си като им казва, че най-важното нещо в практиката на един лекар е да помогне с всички средства на болния да оздравее. Оказва се сам срещу академици, професори и партийни секретари. Картината е подобна на заснетия диспут за Ванга от режисьорката Невена Тошева. Тормозът е потаен и подъл. В един момент рецензентът се отказва. Но това е само тактичен ход. Тогава хората от кръга на Иван Михайлов му пращат преговарящ с плик пари. Проф. Стефан Тодоров връща парите с думите: „Вземете си парите обратно, сега вече знам какво да правя! „ И се залавя с редактирането на ръкописа, като се стреми да го направи ясен и отстрани някои повторения – защото все пак това е народна медицина и самият Димков го представя като фолклорен материал. Като такъв и БАН се съгласява да го издаде.
Димков приема безусловно редакторските поправки и благославя съдбата, че се е намерил благороден и смел българин за рецензент на книгата му и неин редактор.
Проф. д-р Елена Тодорова си спомня и разказва: „Аз прилагах Димковото лечение, бях му съмишленичка и сътрудничка повече от десет години. Същевременно внасяхме в неговите съвети и рецепти наши научни знания и разработки, тъй като съм завършила химия и медицина. Но основното лечение си принадлежеше на г-н Димков за онези времена. Препоръчах баща си за редактор, той повярва на Димков и се отнесе с огромна отговорност. Още повече, че като лекар и учен лекуваше по научната медицина, но пък неговите стари професори са му вдъхнали обич и уважение към народната медицина. Казваше, че при Димков поставянето на диагнозата по ириса на очите и по други външни белези по тялото и по характера на болния са изведени до истинско изкуство. Той – ученият, медикът, който с неуморна работа и всеотдайност сведе до минимум туберкулозните заболявания и нареди страната ни на първо място в света, разбираше, че природолечението и природният начин на живот са понякога решаващи за пълното излекуване на много коварни хронични болести. Около Димков се образува едно общество – полулегално, и помагахме на обикновените хора да се доберат до него и да получат помощ. Неговите идеи промениха и моите възгледи, дадоха друга насока на мисленето, откриха ми, че стават чудеса, които науката все още не е обяснила. След като подготвиха за печат първия том на книгата и я озаглавиха „Българска народна медицина” ръкописът попадна в Държавна сигурност и някакъв си Гошко се изписа за външен цензор. Баща ми се възпротиви, отказа се и тогава му пратиха човека с парите.Опитаха се до го подкупят. Не успяха, защото заработи отново полутайната организация, подобна на организацията на Левски. Между другото Димков е българинът, който възстановява къщата на Апостола в родното му Карлово. Първият том излезе през 1977 г.. Последва голяма статия в защита на Димков във вестник „Антени” с подкрепата на неговия главен редактор Веселин Йосифов. Според негов разказ броят с тази статия Иван Михайлов показал на Тодор Живков с думите: „Вижте, вижте, другарю Живков, каква красота!” И след всичко това мен ме уволниха от медицинската академия, останах без работа, без възможност да упражнявам научната си дейност в областта на свободните радикали и парамагнитния резонанс. Димков получи хонорар по-малък от парите, които той беше платил на машинописката, а баща ми – още по-малък. В годините след така наречения „преход” се появиха зломислители – видите ли Димков бил съкратен, изопачен, цензуриран… Ами защо в новите издания не го допълниха, не го възстановиха, ако въобще е имало какво да се възстанови след умелата редакция на баща ми?”
Нарочно завършвам разказа на проф. д-р Тодорова с въпрос. А иначе народният лечител Петър Димков през последните години от живота си бе на особена почит във вестниците и телевизията. Имаше възможност да разказва и излага своите мисли и да съветва младите си колеги – лекари. Излизането на книгата и публичните прояви на лечителя оказа влияние и на семейството му. Единият му син се ожени за генералска дъщеря, другият беше един от директорите на филмовата студия „Екран”. Дъщерята на Димков – художничката Лили Димкова, пътуваше и показваше своите картини в Америка, Мексико, Франция и на други места по света.
Но с книгата е друго. Тя си има своя съдба: къде я признават и превеждат, някъде я крадат, а най-много са онези, които пишат и преписват рецепти и съвети, без да знаят как да лекуват. Защото Димковото предписание и лечение може да е успешно, само ако го прилагат знаещи, кадърни лекари и лечители. Той бе гениален диагностик и неговия труд „Ирисова диагностика” беше анатемосан от медицинските управници в България и не можеше да се публикува. Едва сега се вижда, че Димковият труд и делото му на лечител е велико постижение, произлязло от хилядолетния опит на народната медицина и личното дарование на българина, на човека, на личността Петър Димков.

ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУША

Милко КРЪСТЕВ


“Книгите ми не разчитат на балканска екзотика или баташки кланета, казва в едно интервю за вестник “Монитор” писателят Георги Господинов. Може и да е прав за себе си, но писането е душевна работа, а цялото дарование на писателя е да потърси общуването с другия, да обобщи балканската екзотика и баташки кланета, да издигне разказът за тях до общочовешките ценности.
Може би след няколко години учените ще разкрият докрай физическия геном на човека. Но едва ли някога ще обяснят онзи божествен разум, оня космически интелект, който е спуснал информацията и организирал материята. Днес науката почти признава религиозните митове за сътворението на света и човека. Наука и религия се срещат в душата на всеки индивид и дали той ще стане личност, зависи от неговата жажда за духовно развитие. Психолози и психиатри отдавна са доказали, че душата на всеки се развива до 8-годишна възраст. Оттам нататък, в зависимост от душевните нагласи и качества, се развива творческия дух. Какъв въздух си глътнал, какво мляко си засукал и в кой кът от земята, от кой извор си пил вода и каква картина от природата са видели очите ти за пръв път, каква душевност си поел от колективната душа на рода и народа си… Всичко това се моделира от човешката душа и благодарение на това тя става различна за всеки човек. От дълбините на такава душа се ражда въображението и творчеството, тази душа кара човек да страда, когато отиде в друга земя, когато си забрави родния език или митовете на своя род и народ.
Може да има глобализация в производството на изделия, храна и лукс, може да има дори едни и същи развлекателни програми и поп култура в целия свят, но никога и никой не може да глобализира човешките души. Само душата може да страда, да е щастлива или нещастна, да твори самобитно и интересно, което да се хареса и да вълнува другите души. Защото истинското различие между хората се корени в душите и чрез душите се случват най-тихото и щастливо общуване.
Не сме виновни или пък не е наша заслугата, че в душата ни има балканска екзотика и баташки кланета, че има Априлско въстание и много национални катастрофи.Това сме ние. И дори когато се любим, в един миг на зачеване блясва ятаган и пада детска главичка или накъде по Родопските поляни вакханки разкъсват Орфей и от неговата кръв и плът се появява Орфеевото цвете. Дори когато си далече в Италия, на остров Маврикии или някъде в пустинята Невада, ти си българин по душа и екзотичен балканец , щом като си се родил в нашата земя и си преживял макар и до осмата си година. Няма спасение от майката, от бащата, от отечеството, където си проговорил майчиния си език и си написал първите буквички на Кирилската азбука. Няма спасение доори след тези трепети над тетрадката, когато си прописал и проговорил на чужд език. Българското слово, буквите на Кирил и Методий са родили душата ти, те са искрицата, която е запалили огъня на духа ти.. Каквото и да си притурил сетне в живота си, каквото и да си научил, то е само едно разширение на българската ти същност до голямата човечност, то е само за да оцелееш в един глобален свят. А балканската екзотика вече е показала своето очарование в романите на Казандзакис, Иво Андрич, Йовков, Емилиян Станев и първите двама са лауреати на Нобелова награда за литература.
Каквото и да си мислиш, както и да го извърташ в услуга на днешната мода, баташкото клане е явление от нашето минало, то се оглежда в душите ни, там намира своето място, става същност, независимо дали го разумяваме или не. Много българи отидоха по света, живеят, работят, страдат като всички хора, но дълбоко в сърцата им има едно състрадание и то се нарича Батак. То е българското жертвоприношение и в часове на носталгия си мислиш и за него, макар да се тешиш с думите: “Отечеството ми е там, където съм добре.” Не можеш без отечество, нали? Без отечество не може да се твори и си безотечественик. Владимир Набоков написа най-хубавите си романи като руснак, а в края на живота си признава най-голямата си грешка: че е изоставил родния си език и написал последните си книги на английски. А това, че си материално добре някъде по земята, е фалшива работа и може да ти докара само депресия и душевна умора, преди още да си остарял. Ти си отишъл някъде, но си понесъл със себе си и отечеството, в което има балканска екзотика, баташко клане и Априлско въстание.
Вярно е, че и досега си правим априлски въстания, но всички те, подобно на първото от 1876 година, са нашия път към свободата. Тук вече всеки трябва да си отговори дали като личност си е преживял априлско въстание, дали не ще вече “ да е турски и никакъв роб”, както е пожелал Апостола Левски, дали е свободен човек и гражданин или още си преживява в скутите на султана. Все още има много българи, които не са се освободили. И те не стават за гражданско общество.
Днешните роби, “турци”, мекерета и башиибозуци посягат на духовната ни същност, след като ограбиха и окрадоха добитото от народа имане. Това е по-страшна трагедия от Баташкото клане.Те посегнаха на езика ни, на писмеността, Млади българи вече говорят, като повдигат вежди и очи към небето за да си спомнят с коя българска дума се превежда английската, немската или турската. Последните социологически проучвания показват, че те получават отлични оценки в правописа и правоговора на чуждите езици, а по български – слаб или среден. Но твърде скоро компютрите ще се намесят и тука: вече има програми, които автоматично превеждат от един език на друг. Общуването между хората ще стане още по-интимно, душевно и разбираемо. Ще общуват с душите си, които носят своите различия, своите балкански екзотики, баташки кланета и априлски възраждания и възкресения. А които са си погубили душите, ще са по-несретни дори и от едно прасе, заклано за Коледа.

Анализи


МОРАЛ И ХУМАННОСТ ВЪВ ВСИЧКО

И страданието да превърнем в човешко постижение.
Милко КРЪСТЕВ


Светлина в дъното на тунела означавала надежда. Но тази светлина може да означава и смърт, пренасяне в отвъдното. Хората, което са изпадали в клинична смърт свидетелствуват за тази светлина в тунела – след завръщането си в денния свят, заживявали изключително праведен и морален живот. Така си мислех в автобуса, който трябваше да се движи. Но се придвижваше. Вместо да ме изнерви, градското движение ме накара да размислям. Добре де, след като сме видели светлината в тунела, ето, че сме пак живи и здрави. Завърнахме се. Защо толкова много българи живеят все още неправедно и неморално? Преживяхме клиничната си смърт и пак си я караме постарому.
Дори се учудих, че пее някаква птица сред тая върволица от чакащи коли край Перловската река. Чакат да се придвижат нататък. Но нататък е пак същото чакане. Някой пусна клаксона, друг напсува високо и сочно. Жена барабани нервно върху волана, пръстите подскачат и златните пръстени излъчват слънчеви зайчета. Сигурно е бизнесдама. Момиче и момче се целуват. Не потеглят. Жената надува клаксовна… И пак стоят, чакат, барабанят, целуват се…
Чета актуалните събития във вестниците и се ослушвам и оглеждам в какъв свят се намирам, докато се придвижвам.
Птицата пее в храстите на Перловската река. А някъде се появили соколите скитници, чета във вестника. Нападали цели ята от мирни и трудолюбиви птици. У нас кой кого напада не може да се разбере. Само дето някой подпалва апартаменти, взривява уж стари къщи. Ама хубави, здрави къщи изведнъж се срутват и се досещаш, че нарочно ги събарят за да изкупят местата. Така де – и такива факти има по вестниците. Младо момиче се хвърлило от четвъртия етаж… Ама не става ясно защо: било след телефонен разговор. Вярно, че всички говорят за щяло и нещяло и пълнят джобовете на мобилните оператори. Но се оказва,че децата говорят и в училище, в класните стаи и току се обади някое момче на някое момиче и му съсипе живота.
Гледай сега пък една софиянка се изкачила на Витоша, запалила цигара/ била страстна пушачка, но вероятно е имала и други причини да отиде на Витоша – страстните пушачки не ходят/. Но като видяла жълто-зелената мъгла над София, хвърлила цигарите и се отказала. Така че не се мъчете с разни хапчета и диети, идете на Витоша и погледнете в какъв кремиковски облак живеете и това е достатъчно. Кметът пък щял да проверява въздуха над столицата. Ами нали, отговарят му от Кремиковци, нали си плащаме глобата за екология; в края на краищата плащаме си, за гдето ви тровим. Какво толкова? Нищо не е, само на човек му става тъжно за децата и жалко за бременните. И… жалко за тези хора без морал и капчица хуманност, които си правят пари за сметка да нашето здраве.
Ще имаме и професионална войска. Добре! Мнозина момчета ще се отърват от служба и ще използват силите и времето да се обучават и да развиват дарованията си в полза на отечеството.Но Конституцията е променена и може да се въведе военно обучение за българчетата – да се учели да стрелят. По кого ще стрелят? По тая птица, дето пее край Перловската река или по… съперници, съдружници, другопартийци или друговерци, в часовете по български език и литература или по протестиращи, гладни старци? Доброволни отряди ли ще имаме или ще увеличаваме бройката на ловците? По какво като вече нямаме опасни южни съседи, като сме вече в един военен блок с нашите бивши противници? В автобуса сложили телевизор. Наблизо е, гледам слушам, докато чакам да се придвижа. Младо и красиво се напъва да говори, ама не му достигат думите и се доизказва с жестове и мимики досущ като глухонемите. И не чуваш думи, а само объркани мисли. Часовете на български език са наравно с часовете по английски или какъвто и да е там друг език. И като капак на това половината българи не четат българска литература и погубват душите си с нескопосани преводи. Децата ни още не проговорили и непрописали на родно четмо и писмо, бъркат думите – вместо българска, произнасят по-напред английска, френска или корейска…
Гледаш и слушаш и си мислиш всички ли българи ще напускат земята ни, всички ли ще се запилеем по света, а тук ще дойдат англичани и ще учат езика ни по кръчмите и селските къщи. Ето къде трябва да се промени конституцията. Да се въведе не военно, а духовно обучение и преподаватели да бъдат не уволнени полковници и генерали, а народни будители, които също така са без работа и в окаяно положение.
Сега пък Симеончо щял да се раздели с ловната си хижа край Куртово конаре. Ще пострада и сестра му Мария Луиза. Имотът бил на дядо му Фердинанд, но покрай малкото земица, който той закупил навремето, завладял още няколко хиляди декара от съседите. Възрастен мъж от Перущица ми разказа за срещата между цар Фердинанд и неговия дядо Костадин Витанов. Единият – цар, а другият бил поборник срещу турското робство и народен представител от Перущица. Срещнали се те на заседание на народното събрание в началото на миналия век. Витанов се представил и се опитал да разкаже на Фердинанд за заслугите на родното си селище в освобождението на България. И по едно време попитал знае ли царят за Перущица. Фердинанд се усмихнал хитровато: “ Зная само, че вие там правите бум-бум и ми убивате фазаните в моето ловно място. “ След тези думи си подал ръката. А Костадин Витанов си кръстосал ръцете отзад, опънал тялото си и рекъл: “ Царю, тая земя си е наша, проливали сме кръвта си за нея, колкото и пари и злато да си дал, пак не си я купил! Някое време народът ще ти потърси сметката. Ако не от тебе, може и от внуците ти… Ние не убиваме затворени птици, а вие, Царю, трябва да знаете и често да споменувате името на Перущица и жертвите й за да ви има вас тука!” Такива думи издумал, старият поборник по сведение на неговия внук Аспарух. Не поел ръката на Фердинанд, обърнал се и си тръгнал. Е, дойде времето, царските внуци да връщат заграбеното. И няма царски морал, а обикновен, човешки…
Една жена от Пловдив разказва за злополуката с мъжа си. Нещо се убол на стъпалото на десния крак. Откарали го в хирургиите на Пещерско шосе. Намазали го с нещо и го оставили пет дни без да видят какво става с раните му. След това лекарите викат съпругата и казват, че кракът трябва да се отреже. Жената се разплаква. Лекарят казва, че всичко ще мине добре, а пък утре е “Св. Николай”- тъкмо ще му сторят жертва, курбан и всичко ще се оправи. Жената слуша и не може да разбере, не може да повярва, че един лекар изрича тези думи и иска да принесе жертва крак на съпруга й. Намесват се роднини, вземат болния и го откарват в Германия. Там го оправят за два дни. Все още е така по България: без да им мигне окото осъждат човек, искат да му отрежат крака и казват, че това било угодно и на светеца. Трябва вече граждански съд, гражданска присъда над такива злодеи, които са произнасяли Хипократовата клетва.
Но народът ни умее да понася страданието. Според психиатъра и психотерапевт ВИКТОР ФРАНКЪЛ “дори когато се сблъскаме с неизбежната съдба / да речем, нелечима болест, рак, който не подлежи на операция/, и тогава можем да открием смисъла на живота, и то като докажем най-човешката от всички човешки способности – СПОСОБНОСТТА ДА ПРЕОБРАЗУВАМЕ СТРАДАНИЕТО В ЧОВЕШКО ПОСТИЖЕНИЕ.” Прочетете внимателно историята на българите, на народа и неговите държави и ще разберете тази дълбоко човешка истина. Винаги сме умеели да превръщаме страданието си в човешко постижение. Така е било през турското робство и през всичките национални катастрофи. Хора и народи, които не са преживявали това възкресение на страданието, са загивали, изчезвали са в мрака на времето.
И сега страдаме, оплакваме се, че живеем в суматоха и хаос. А що не се замислим че, докато си пътуваме с градския транспорт, онези в лимузините също се придвижват като нас, равни сме, но те – политици или бизнесмени отдавна проповядват, че в политиката няма морал, а гол интерес и надиграване. Отчитат не знам колко си процента икономически растеж, а в същото време инфлацията го изяжда, банкерите повишават лихвите на заемите, търговците вдигат цените на храната и всичко това води до ново обедняване, а не до обединяване с европейските народа и държави.
Време е вече, наедно с размисъла, да изказваме смело мненията си и да действаме. Ето и нещо интересно: Наградата на списание “Тайм” за личност на изминалата година е за “Ти” – хората, които открито се изказват и участват активно в неправителственото управление на обществото. Това са личностите с морал и тях трябва да изберем в Европейския парламент, в нашето народно събрание, те трябва да са кметове и общински съветници. Сега е моментът да го направим и да заслужим уважението си пред идните поколения. И да накараме “царете” да живеят морално и в съгласие с народната воля.