Михаил КРЪСТЕВ
ВАЗОВ ВЪЗКРЕСИ ГЕРОИТЕ НА ПЕРУЩИЦА
Априлско въстание е една политическа, социална и морална утопия на свободата. И като всяка утопия има своите грешки, жертви и епохални постижения.
Желанието на българите да отхвърлят османското владичество и да постигнат национална самостоятелност е било разпалвано през цял един век от просвета, духовно възраждане и морално възпитание, от множество религии, идеологии и имперски домогвания на чужди държави, от вътрешни интереси и наивни представи за свободата…
Това желание избухва на първо време в “театрална”, артистична екзалтация; въстаналите преживяват часове, дни и нощи, опиянени от глътките на свободата; гърмят по няколко заптиета и полски пазачи, накървавяват ножовете и душите си… Те вярвали, че могат да се освободят сами, да станат властници, собственици на земи, да имат своя българска държава… Но турците още ги нямало. Не идвала и чуждата помощ отвън, както са обещавали и придумвали апостолите на освобождението. Идва обаче башибозукът и редовната турска армия, командвана от паши и въоръжена с германски оръдия и пушки “Уинчестър”. Насреща им въстаниците от Брацигово и Клисура извели черешови топове. И настава истинската драма, в която вековни врагове се хващат гуша за гуша и се унищожават, както само на Балканите си знаят.
Въстаниците се бият за вяра, свобода и човешки правдини, проявяват невиждан героизъм и саможертва. Те тръгват като на сватба и гинат като свободни хора. Кочо Честименски започва борбата в Перущица след неуспешни преговори с една комисия, съставена от враждуващите сили. Той се провиква: “Сватбата започва” и изстрелва петте си куршума срещу българи-мохамедани, предвождани от братята Адил и Смаил от родопското село Тъмраш. И от двете страни падат много жертви. След това сражение Перущица е обградена от няколко хиляди башибозуци и редовна турска армия, командвана от Рашид паша. Боят се води за всяка улица и къща, но най-упорито въстаниците се бият за училището и черквата.
Идва и оня час, когато въстаниците се прибират в храма Господен и там търсят закрила от своя Бог. Но те продължават борбата като свободни хора, надарени със свободна човешка воля от същия този Бог.
Народният поет Иван Вазов ни е оставил един поетически символ на тази борба в одата си “Кочо” / Защитата на Перущица/.
“ И не моли Бога, и не рече “милост” в общата тревога” е казал поетът, верен на вдъхновението си и съчувствието към саможертвата на защитниците. Това не е пренебрегване на молитвата. По разкази на очевидци в храма “Свети Архангел Михаил” млади и стари се молели на Бог да им помогне. Чрез молитвите те общуват с Бог, но в същото време Бог уважава свободната воля на молещите се човеци: оставя ги да се защитават докрай и сами да решат как да излезат от борбата – унищожени или с победа. Враговете са подобни на зверове и ги подлагат на унищожение, не проявяват никаква милост. И въстаналите решават в името на вярата си в своя Бог да погинат подобно на светиите Му. В храма те влизат с надеждата за божествено спасение. Но “Господ от свода през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим”. Храмът е отхлупен от топовните снаряди и Господ гледа тих и невъзмутим. Господ въздава справедливост. И тази справедливост е изречена в псалмите му: “ Скъпоценна е пред Господа смъртта на светиите Му.” И след това : “Аз съм възкресението и живота.; който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее…”
В черквата борците-християни са клани, изгаряни, измъчвани, подобно на светиите Божи. Тяхната скъпоценна пред Господа смърт е възнаградена с възкресение и живот. Защото “който вярва в Мене, ако и да умре, ще живее…”
Те се самоубиват, както го правят героите и мъчениците в Стария завет.… Но идва и нещо по-страшно: избиват и децата, които са единстваните невинни в Господа, защото още не са познали свободната човешка воля и греха. Защитниците на храма и вярата правят най-страшното приношение. Децата изкупват греха на бащите и стават “агнец Божи” и мъченици – умират, възкръсват и живеят… Защото Бог е свобода и любов и който полага живот в Христа, възкръсва и живее. Така Бог помага на вярващите в Него, които се борят за свободата си и за правото да живеят на земята като свободни хора. В Неговата тихост и невъзмутимост има възкресение и живот за умрелите в храма “Свети Архангел Михаил” в Перущица.
Вазов е имал предвид тяхното възкресение. В оня миг, когато поетът е изрекъл : …”гледаше на всичко тих, невъзмутим…” и е сложил поантата си в своята ода “Кочо”, защитниците на храма възкръсват. Въображението на твореца е не само човешко, но и Божествено, чрез него Бог дарява вечен живот на човеците, ако те са праведни, вярващи и верни на своята човешка свобода и свободна воля. Нали и чрез тази свободна воля човеците общуват с Бога. Чрез нея и Бог общува с хората.
Всички религии по света проповядват, че Бог е създал хората свободни. И те са в свободната си воля да умрат за свободата и за своя Бог и да се превърнат в мъченици и светии, както това е станало с Георги Нови Софийски. Възкресението е за тях – праведните, вярващите, справедливите и свободните. Такива са защитниците на храма “Архангел Михаил” в одата “Кочо” на народния поет Иван Вазов. Затова и деня на Априлското въстание перущенци наричат “Мъртвия празник”. Той произлиза от една панахида на умрелите някога и възкръснали борци за свобода.
Въпреки всичките превратности, Априлското въстание изигра своята освободителна роля. Сто години след неговото избухване руският учен-славист Дмитрий Лихачов все пак го нарече “Априлското освободително въстание”. Западна Европа и Америка го представиха като кървава драма, в която са изклани невинни жени, деца и старци, и със своите дипломатически представители направиха всичко възможно конфликтът да се разреши по мирен път.
Руската имперска политика умело разигра картите и постигна обявяване на война, за да разшири границите си до Бяло море. Но дипломацията на Русия се оказа неспособна да осъществи тази цел. След като на Сан Стефано стана ясно, че България може да получи независимост в етническите си граници и да се превърне в най-мощната държава на Балканите, като се протвопостави на всякакви имперски апетити, Русия прие съглашателството с някои от великите сили за разпокъсване и подяба на българските земи. Берлинския договор озакони пръкването на Княжество България и васалната Източна Румелия.
И все пак върху картата на света се появи името България. Искрата на това освобождение Бог запали в сърцата на априлските въстаници, а възкресението на жертвите се превърна в Български великден на свободата. Затова 20 април – деня, когато е обявено Априлското въстание, трябва най-сетне да се чества и в София – столицата на Българската държава, а не само по няколко въстанали градчета. Въстанието е обхванало в различна степен цялото българско население на империята, в неговата подготовка са участвали всички революционни окръзи. И най-сетне в това освободително въстание българите показват на света най-висок патриотизъм и саможертва в името на свободата. Всички други исторически дати, обявени за национални празници, водят началото си от 20 април. Нека вече по пътя на нормалното си развитие, признаем и това начало – началото на българската свобода. Ще бъде наистина достойно!
неделя, 22 ноември 2009 г.
петък, 20 ноември 2009 г.
Милко Кръстев
СТОЛЕТИЕТО НА ДАЛЧЕВ
На 77-годишна възраст скулпторът Любомир Далчев беше изваял вече творбата на живота си “Самуиловите войници”. Роден е на 27 декември 1902 г. в Солун. Завършва Художествената академия - специалност живопис, през 1926 г. при проф. Никола Маринов. Следва две години скулптура в Римската академия, през 1929 г. специализира пластична анатомия в Париж. През 2002-а му оставаха няколко месеца да доживее стотната си година.
През есента на 1978 г. беше разположил гипсовата отливка на “войниците” по средата на ателието си на ул. “Маринковица” и срещаше много поситтели - приятели от станата и чужбина. Посещаваха го партийни и държавни величия и дипломати, между които и посланикът на САЩ със съпругата си - художничка. Въпреки това признание, скулпторът работеше сутринта от 6 ч. до 21 ч. вечерта. Ателиетата му бяха препълнени с готови творби, особено го вълнуваше фигурата на метежния поп Матей Преображенски, наречен Миткалото. Беше го изваял в момент на движение, с онази крачка и израз на лицето, в които се отразяваше вековната жажда на българина за свобода и творчество.
Изглеждаше, че на тази възраст тогава 77-годишен, Любомир Далчев беше постигнал всичко в България и нямаше следа от смут, разочарование или търсене на чужди земи за признание и добър поминък. Беше получил всички възможни награди от партията-държава, имаше благословията на големците и не го ловеше никаква комисия на СБХ за реализиране на работите му. Но той беше бунтовен мъж, обичаше повече от всичко свободата, не мислеше като другите и неговата творба “Бунт” разбуни застоялото блато на така нареченото изкуство на социалистическия реализъм. Въпреки, че бяха признали талантът му и го допуската до големите проекти, управниците го държаха под око, а в ателиетата му стояха затворени стотици творби. Това му беше болката. И в един момент той и особено най-близките му хора поискаха да продават, да излезат на пазара в свободния свят. Тогава по легален път това беше невъзможно. И му намериха колая. През есента на 1979-а му организират изложба във Виена. Няколко тира потеглят за Австрийската столица. Изложбата минава с успех и след закриването пак тези няколко тира с произведенията на скулптора и с най-ценното от домашното имущество, скътано от съпругата му, тръгват по улиците на Виена, но така и не се озовават на пътя за България.
Далчеви искат политическо убежище. По радиото скупторът споделя с утешителни думи, че напуска България, но всиичко, което е сътворил, си остава за българския народ. И тръгва по пътя на емигрантите. Въпреки, че донякъъде работата е била подготвена, никак не е било леко да се доберат до Америка. А в България такава една дързост веднага е наречена “бягство”, а извършителите - заклеймени като”невъзвръщенци”. Далчевите врагове и завистници сипеха огън и жупел върху живота и творбите му. Имаше дори гласове за унищожение и погром. Но гузните големци се намесиха, пресякоха публичните клевети, заявиха, че Далчев може да живее, където си поиска. А той беше поискал да се пресели върху голямата територия на изкуството си, да види нова земя, да усети нови импулси за живот и творчество, запазвайки дълбоко в сърцето обичта си към родината. Приятелите му вярваха и го оправдаваха. В Америка той направи своя знаменит паметник на журналиста Макгахан, когото американците нарекоха “освободителят на България”, заради репортажите му от Априлските събития през 1876 г.
В Америка заговориха за Далчев, копия от произведенията си той среща дори във Флорида: разбира се, оригиналите са изнесени от родината му и продадени в Гърция. Ателиетата са под ключ, но кой знае как разграбването се върши, въпреки ключалките. И така през годините над името на най-големия български скуптор ляга мълчание. И се получава нещо много интересно в негова полза. Хората гледат творбите му, вълнуват се, харесват ги, а се оказва, че не знаят името на автора. Казват, че за това може да мечтае всеки художник - заради творбата, да се забрави името на твореца. И в годините на прехода името му остава в сянката на приписаното му изгнаничество. Живият човек сякаш не съществуваше... Но творбите му бяха заели мястото си в центъра на българската столица и там, край древната черква “Св. София”, Далчев живееше чрез “Самуиловите войните”, на това място той имаше свое пространство, населено с героите на творческото си въображение и воюваше за свободата на хората. И така ще бъде во век и веков. Нищо, че откритата му галерия е превърната в отходно място на дребни търговци... Случва се дечица да се покатерят по скулптурите, да ги погалят и тогава се вижда колко живот и истина има в мъртвата материя, изваяна от великия творец.
Ето и някои от неговите размисли, споделени в разговорите ни през 1975-79г.:
“Има произведения на изкуството, които и да искаш, не можеш да забравиш. В тях има не само естетическа наслада, но и една близка, интимна, човешка правда. Това разбрах аз от старобългарското изкуство. Това ми подсказа Чудотворната икона в Бачковския манастир.
Сега не ме интересува дали произведението ми е много “красиво”. За мене е важно дали съм успял да стигна до човешката правда, до съдбата на образа, дали съм го направил близък на хората. Предпочитам те да видят моето изкуство, да почувстват сърцето ми и да разберат, че сме близки. И тогава те ме обикват. А да обичаш някого е по-ценно, отколкото да му се възхищаваш. Възхищението носи завист, а завистта - омраза. Човешкото е в обичта, тя е връзката между хората, а образът е такъв, какъвто само аз с моята личност и духовност мога да създам. Изкуството - това съм аз. Всеки друг образ е натрапен и чужд. Може да не знаем името на художника, но узнаваме неговото “Аз” по творбата му, чувстваме го близък, приемаме като светлина неговата обич.”
Случи ми се веднаж да мина покрай творбата “Малката концлагеристка” на Далчев: една майка беше седнала на пиедестала и кърмеше рожбицата си. Майка с живо детенце и онова, може бе загинало зад телените мрежи на всички концлагери през всички режими, но пресъздадено от Маестрото, се срещнаха. Любовта на склуптора Любомир Далчев ги беше събрала.
СТОЛЕТИЕТО НА ДАЛЧЕВ
На 77-годишна възраст скулпторът Любомир Далчев беше изваял вече творбата на живота си “Самуиловите войници”. Роден е на 27 декември 1902 г. в Солун. Завършва Художествената академия - специалност живопис, през 1926 г. при проф. Никола Маринов. Следва две години скулптура в Римската академия, през 1929 г. специализира пластична анатомия в Париж. През 2002-а му оставаха няколко месеца да доживее стотната си година.
През есента на 1978 г. беше разположил гипсовата отливка на “войниците” по средата на ателието си на ул. “Маринковица” и срещаше много поситтели - приятели от станата и чужбина. Посещаваха го партийни и държавни величия и дипломати, между които и посланикът на САЩ със съпругата си - художничка. Въпреки това признание, скулпторът работеше сутринта от 6 ч. до 21 ч. вечерта. Ателиетата му бяха препълнени с готови творби, особено го вълнуваше фигурата на метежния поп Матей Преображенски, наречен Миткалото. Беше го изваял в момент на движение, с онази крачка и израз на лицето, в които се отразяваше вековната жажда на българина за свобода и творчество.
Изглеждаше, че на тази възраст тогава 77-годишен, Любомир Далчев беше постигнал всичко в България и нямаше следа от смут, разочарование или търсене на чужди земи за признание и добър поминък. Беше получил всички възможни награди от партията-държава, имаше благословията на големците и не го ловеше никаква комисия на СБХ за реализиране на работите му. Но той беше бунтовен мъж, обичаше повече от всичко свободата, не мислеше като другите и неговата творба “Бунт” разбуни застоялото блато на така нареченото изкуство на социалистическия реализъм. Въпреки, че бяха признали талантът му и го допуската до големите проекти, управниците го държаха под око, а в ателиетата му стояха затворени стотици творби. Това му беше болката. И в един момент той и особено най-близките му хора поискаха да продават, да излезат на пазара в свободния свят. Тогава по легален път това беше невъзможно. И му намериха колая. През есента на 1979-а му организират изложба във Виена. Няколко тира потеглят за Австрийската столица. Изложбата минава с успех и след закриването пак тези няколко тира с произведенията на скулптора и с най-ценното от домашното имущество, скътано от съпругата му, тръгват по улиците на Виена, но така и не се озовават на пътя за България.
Далчеви искат политическо убежище. По радиото скупторът споделя с утешителни думи, че напуска България, но всиичко, което е сътворил, си остава за българския народ. И тръгва по пътя на емигрантите. Въпреки, че донякъъде работата е била подготвена, никак не е било леко да се доберат до Америка. А в България такава една дързост веднага е наречена “бягство”, а извършителите - заклеймени като”невъзвръщенци”. Далчевите врагове и завистници сипеха огън и жупел върху живота и творбите му. Имаше дори гласове за унищожение и погром. Но гузните големци се намесиха, пресякоха публичните клевети, заявиха, че Далчев може да живее, където си поиска. А той беше поискал да се пресели върху голямата територия на изкуството си, да види нова земя, да усети нови импулси за живот и творчество, запазвайки дълбоко в сърцето обичта си към родината. Приятелите му вярваха и го оправдаваха. В Америка той направи своя знаменит паметник на журналиста Макгахан, когото американците нарекоха “освободителят на България”, заради репортажите му от Априлските събития през 1876 г.
В Америка заговориха за Далчев, копия от произведенията си той среща дори във Флорида: разбира се, оригиналите са изнесени от родината му и продадени в Гърция. Ателиетата са под ключ, но кой знае как разграбването се върши, въпреки ключалките. И така през годините над името на най-големия български скуптор ляга мълчание. И се получава нещо много интересно в негова полза. Хората гледат творбите му, вълнуват се, харесват ги, а се оказва, че не знаят името на автора. Казват, че за това може да мечтае всеки художник - заради творбата, да се забрави името на твореца. И в годините на прехода името му остава в сянката на приписаното му изгнаничество. Живият човек сякаш не съществуваше... Но творбите му бяха заели мястото си в центъра на българската столица и там, край древната черква “Св. София”, Далчев живееше чрез “Самуиловите войните”, на това място той имаше свое пространство, населено с героите на творческото си въображение и воюваше за свободата на хората. И така ще бъде во век и веков. Нищо, че откритата му галерия е превърната в отходно място на дребни търговци... Случва се дечица да се покатерят по скулптурите, да ги погалят и тогава се вижда колко живот и истина има в мъртвата материя, изваяна от великия творец.
Ето и някои от неговите размисли, споделени в разговорите ни през 1975-79г.:
“Има произведения на изкуството, които и да искаш, не можеш да забравиш. В тях има не само естетическа наслада, но и една близка, интимна, човешка правда. Това разбрах аз от старобългарското изкуство. Това ми подсказа Чудотворната икона в Бачковския манастир.
Сега не ме интересува дали произведението ми е много “красиво”. За мене е важно дали съм успял да стигна до човешката правда, до съдбата на образа, дали съм го направил близък на хората. Предпочитам те да видят моето изкуство, да почувстват сърцето ми и да разберат, че сме близки. И тогава те ме обикват. А да обичаш някого е по-ценно, отколкото да му се възхищаваш. Възхищението носи завист, а завистта - омраза. Човешкото е в обичта, тя е връзката между хората, а образът е такъв, какъвто само аз с моята личност и духовност мога да създам. Изкуството - това съм аз. Всеки друг образ е натрапен и чужд. Може да не знаем името на художника, но узнаваме неговото “Аз” по творбата му, чувстваме го близък, приемаме като светлина неговата обич.”
Случи ми се веднаж да мина покрай творбата “Малката концлагеристка” на Далчев: една майка беше седнала на пиедестала и кърмеше рожбицата си. Майка с живо детенце и онова, може бе загинало зад телените мрежи на всички концлагери през всички режими, но пресъздадено от Маестрото, се срещнаха. Любовта на склуптора Любомир Далчев ги беше събрала.
Милко КРЪСТЕВ
ПОДВИГЪТ НА “ГОЛАТА РОТА”
Из спомените на Петър ДИМКОВ, участник в Балканската война.
ПОДВИГЪТ НА “ГОЛАТА РОТА”
Из спомените на Петър ДИМКОВ, участник в Балканската война.
Народният лечител Петър Димков завършва военно училище в Санкт Петербург и участва като офицер в Балканската война. Той води с рядка храброст войниците си в атаките и ги лекува с умение от холерата. В последните си години от живота, след като беше излекувал хиляди хора по света и написа най-важните си съчинения за народната медицина и за спасението на човешката душа, Димков разказваше мъдро и с усмивка за Балканската война. Наричаше я “война на едно невежество срещу друго по-голямо невежество”. Казваше, че българският войник е показал чудеса от храброст, но невежеството на висшето командване и царската дипломация проиграват завоюваното по фронтовете на тази война и довеждат България до национална катастрофа. Ето и документалния разказ на Петър Димков:
От върха на деветнайсетото столетие пеехме “Бой, бой искаме ний, да победим врага зли...” и други такива песни; с тях лягахме, с тях ставахме. Затова малко народи са вървели на война, както през 1912 г. тръгна българският народ да се бие за освобожданието на поробените си братя в Македония и Одринско. За ден-два всички се вмъкнаха в казармите: дойдоха от Австралия, Америка, от всички краища на света, всеки гледаше да се добере до отечеството. В Цариброд срещнах един дядо. Викаха му Американеца, щото от Америка дошъл. Добре де, казвам, ти си много стар, не си вече и за опълчението, как да те приберем. И той ми вика: аз не съм дошъл да ме прибирате, дошъл съм да се бия. Години след войната един мой познат офицер, който командвал опълчението на Булаир ми рече:”Ако не беше дядо Анто, всички щяха да побегнат от страх. Старецът спаси положениеито. Греехме се, казва, на огньовете, изведнаж викнаха “идат”. Настана суматоха, дигнах полка, строих хората, ама гледам - аха да побегнат, изплашиха се. Тогава излезе дядо Анто с пушка на ръце и викна на другите опълченци, ама така, че да чуят и младите: “Старци, децата царство опущиха! Дръжте се!“ Сепна се народът, викнаха “ура” и тръгнаха напред на нож. С пет думи дигна полка в атака.” Така ми разказваше моят познат и аз се сетих за оня дядо Анто, който и за опълчението не ставаше.
Още от началото на войната попаднах в 34-и резервен полк. Като отвориха складовете, намериха се дрехи само за редовете войници. На моята рота дадоха двайсет стари фуражки. Другите намъкнаха бомбета, гугли, каскети, пък и кой с каквото си беше дошъл.; всичко получиха полоска за патроните, но някои си навързаха върви вместо ремъци. И от Цариброд до Сливница играеха ръченица , нотоварени с по трийсит килограма раница. Абе, спрете, викам, не, няма да спрем, отиваме на война. Навлязохме по улиците на София, хората ни гледат и се чудом-чудят: каква е тая армия с бомбета, гугли и каскети.
Нашата дивизия се настани в Елхово. Раздадоха на войник по двеста патрона: границата е вече наблизо и цяла нощ не спят, а пеят. На заранта тръгнахме, аз в предната линия, войниците са весели и спокойни. Наближихме фронта, виждаха се неприятелските войници, нашите изведнаж престанаха да пеят... Толкова ли беше духът ви, казвам,, цяла нощ пяхте “напред” “напред”, а сега пред лицето на врага млъкнахте, онемяхте ли, не ви ли е срам! А те ме гледат с недоумение: ами, викат, с какво ще се бием, господин поручик? Как с какво, нали снощи ви дадоха по дведта патрона на всеки, малко ли ви са? Ние, казват, нямаме патрони, това патрони ли са? Отварят паласките, а вътре куршумите и барутът се разпилели, изсипали се. Досетих се: значи са ви дали от “хеповите” патрони. В 1910 година наши доставчици закупиха от Австрия тези патрони, които се оказаха бракувани. Тази афера беше известна като “Хеповата афера” и за нея стана голям скандал в Народното събрание през оная година; уж направили антекна комисия, ама прикрили мошениците. И раздали тези патрони тъкмо за първото сражение. Погледнах в паласките и заповядах: стойте, спрете настъплението! А началниците викнаха подир мене: поручик Димков, напред, не спирайте атаката, ще ви дадем под съд. Вашият съд не ме интересува, казвам, елате да видите какво става тука, с “хеповите патрони” ли ще се бием! Спряха целия полк, войниците изсипаха бракуваната стока и раздадоха от резервните патрони. Чак тогава се дигнахме в атака.
И какво става по-нататък. Стигнахме Чаталджа, всеки от младите офицери си водеше дневник на военните действия, аз - също. С моята рота се настанихме в село Чакалкьой и там се получи заповед: всички офицери да си вземат дневниците и да се съберат при върховното командване. Събрахме се, застана пред нас един полковник и ни взе тетрадките. Тези дневници ще се смятат, казва, за невалидни, защото връзката между нас и вас се прекъсна. Станало бе чудо българско. Върховното командване ни беше изпуснало и нямаше никаква представа ние къде сме и какво сме направили.. А ние - младите офицери и войниците бяхме пред стените на Цариград. Събра ни той дневниците, дето беше истината за военните действия и ни накара да попълним нови дневници, според плановете на главното командване. Това беше истината. Бяхме постигнали победата не по техните планове, бихме се честно, а ни накараха да извършим престъпление като запишем победата по някакви си щабни предначертания. Действията ни не отговаряха на заповедите им и това трябваше да се заличи за историята.
При Чаталджа ни нагази и холерата. Край село Фенер погребахме хиляди умрели от болестта. От мойте войници имаше седемдесет и пет заболели. Лекувах ги с билки, чай, лимонтозу и чесън, нито един не умря. Имаше и коремен тиф, но то беше като бълха пред другото.
С холерата се преборих, а виж, с въшките се срещах за пръв път и голяма беля патих. Когато настъпвахме от Люле Бургас към Чорлу, гледам вече се смрачава и казвам на фелтфебела: ето какво ще направим, врагът е далече, виждаш ли ония бараки, там ще преспим, иди да ги провериш. По едно време той застанал пред бараките и ми дава знаци. Пращам един от войниците, връща се той и казва: ела господин поручик да видиш нещо. Приближаваме до бараките, а фелтфебелът викна : стой, не влизай вътре. Погледнах само отдалече, а там лежаха стотици турски войници, полуголи с отворени очи. Въшките ги бяха изяли както си били заспали след тежката умора. Отминахме това място, стигнахме Чорлу, войниците, горките, налягали и чукат ли чукат въшки, търсят някой мравуняк да си оставят там дрехите, та мравките да ги спасяват. Сетне, като дойдоха конете от обоза, потни и върху тях хвърлят дрехите, въшките бягат от конска пот. Страшна беше тая среща, но се отървахме. А турските войничета бяха изядени от гадинките.
И още един спомен. Неприятелят успя да завземе една височина, кръстихме я “Трите деветки”. Идва заповед на командира на полка: поручик Димков да отиде там с ротата и да отнеме земята. Отвърнах му: че то е четири километра, господин полковник, как ще се дигна с една рота срещу цял табор турска войска. Ще вървиш, казва, ще разузнаеш дали може да си вземем тая височина или не. Забрах войниците, тръгнахме полека да не ни видят и усетят. Привечер наближихме до едно височко място и спрях; гледам отсреща “Трите деветки”, казвам на войниците: тихичко сега, полека ще се окопаем до колене, колкото да преспим и сутринта ще видим какво ни е положението. И веднага пращам донесение, че височината е наша., да не вземе нашата артилерия по нас да бие. Около три часа пред разсъмване пак казвам: прибирайте се сега, след половин час ще съмне, никой да не излиза от окопите. Прибрахме се и ние с фелтфебела и тъкмо съм позадрямал, току някой скочи върху шапката ми. Идват, идват, вика. Сепнах се, къде бе що бе, кой идва? А то, турците действително ни видели, защото са по-високо от нашия стан, разбрали, че сме малка част и ни издебнали, нападат. Излезли полека, пълзели по стръмното и бутнали камъни върху нашите секретни постове; още малко да ги вземат в плен. Викнах “ура”, фелтфебелът и той викна с цяло гърло “ура, напред на нож”. Обръщам се и що да видя - гледам голи войници с пушки вървят в атака. Боже, викам си, какво ли пък стана сега? Турците, като видяха голи войници само с едни пушки, побягнаха презглава. Абе вие, казвам след това на моите войници, какво направихте, бе, де ви са дрехите? Съблякохме се, казват, да се чистим от въшките, а в туй време чуваме “ура и напред на нож” и ние тръгнахме “ на нож” както си бяхме разсъблечени. А турците не се свестиха и сетне превзехме “Трите деветки”. От там насетне ни викаха “голата рота”.
В края на войната ме раниха Войнимчетата ме завиха в едно платнище, оставиха ме под дърво и пак се върнаха в боя. Лежа си така и гледам около мене само ранени - пъшкат, охкат, хирурзите работят на място, няма упойки, режат направо. Дойде моят ред, бях ранен с шрапнел в крака. Пък преди мене едно войниче много викаше, горкото, болката се предаваше и на другите и те виеха и стенеха. Хирургът се обърна към мене: господин поручик, заповядайте да не викат толкова, всички са уплашени. Добре, казвам, викането като е забранено, пеенето разрешено ли е? Войничетата млъкнаха... Огледах ги и запях марша “Ний ще победим”. Хирургът си реже, аз пея, пеят и другите ранени... Не знам по кой свят съм бил, ама по едно време чувам далечно, глухо и страшно “ура-а-а”... И победихме в Балканската война. Това го няма по военните дневници - нито на младите офицери, нито в нагласените писания на висшето командване.
От върха на деветнайсетото столетие пеехме “Бой, бой искаме ний, да победим врага зли...” и други такива песни; с тях лягахме, с тях ставахме. Затова малко народи са вървели на война, както през 1912 г. тръгна българският народ да се бие за освобожданието на поробените си братя в Македония и Одринско. За ден-два всички се вмъкнаха в казармите: дойдоха от Австралия, Америка, от всички краища на света, всеки гледаше да се добере до отечеството. В Цариброд срещнах един дядо. Викаха му Американеца, щото от Америка дошъл. Добре де, казвам, ти си много стар, не си вече и за опълчението, как да те приберем. И той ми вика: аз не съм дошъл да ме прибирате, дошъл съм да се бия. Години след войната един мой познат офицер, който командвал опълчението на Булаир ми рече:”Ако не беше дядо Анто, всички щяха да побегнат от страх. Старецът спаси положениеито. Греехме се, казва, на огньовете, изведнаж викнаха “идат”. Настана суматоха, дигнах полка, строих хората, ама гледам - аха да побегнат, изплашиха се. Тогава излезе дядо Анто с пушка на ръце и викна на другите опълченци, ама така, че да чуят и младите: “Старци, децата царство опущиха! Дръжте се!“ Сепна се народът, викнаха “ура” и тръгнаха напред на нож. С пет думи дигна полка в атака.” Така ми разказваше моят познат и аз се сетих за оня дядо Анто, който и за опълчението не ставаше.
Още от началото на войната попаднах в 34-и резервен полк. Като отвориха складовете, намериха се дрехи само за редовете войници. На моята рота дадоха двайсет стари фуражки. Другите намъкнаха бомбета, гугли, каскети, пък и кой с каквото си беше дошъл.; всичко получиха полоска за патроните, но някои си навързаха върви вместо ремъци. И от Цариброд до Сливница играеха ръченица , нотоварени с по трийсит килограма раница. Абе, спрете, викам, не, няма да спрем, отиваме на война. Навлязохме по улиците на София, хората ни гледат и се чудом-чудят: каква е тая армия с бомбета, гугли и каскети.
Нашата дивизия се настани в Елхово. Раздадоха на войник по двеста патрона: границата е вече наблизо и цяла нощ не спят, а пеят. На заранта тръгнахме, аз в предната линия, войниците са весели и спокойни. Наближихме фронта, виждаха се неприятелските войници, нашите изведнаж престанаха да пеят... Толкова ли беше духът ви, казвам,, цяла нощ пяхте “напред” “напред”, а сега пред лицето на врага млъкнахте, онемяхте ли, не ви ли е срам! А те ме гледат с недоумение: ами, викат, с какво ще се бием, господин поручик? Как с какво, нали снощи ви дадоха по дведта патрона на всеки, малко ли ви са? Ние, казват, нямаме патрони, това патрони ли са? Отварят паласките, а вътре куршумите и барутът се разпилели, изсипали се. Досетих се: значи са ви дали от “хеповите” патрони. В 1910 година наши доставчици закупиха от Австрия тези патрони, които се оказаха бракувани. Тази афера беше известна като “Хеповата афера” и за нея стана голям скандал в Народното събрание през оная година; уж направили антекна комисия, ама прикрили мошениците. И раздали тези патрони тъкмо за първото сражение. Погледнах в паласките и заповядах: стойте, спрете настъплението! А началниците викнаха подир мене: поручик Димков, напред, не спирайте атаката, ще ви дадем под съд. Вашият съд не ме интересува, казвам, елате да видите какво става тука, с “хеповите патрони” ли ще се бием! Спряха целия полк, войниците изсипаха бракуваната стока и раздадоха от резервните патрони. Чак тогава се дигнахме в атака.
И какво става по-нататък. Стигнахме Чаталджа, всеки от младите офицери си водеше дневник на военните действия, аз - също. С моята рота се настанихме в село Чакалкьой и там се получи заповед: всички офицери да си вземат дневниците и да се съберат при върховното командване. Събрахме се, застана пред нас един полковник и ни взе тетрадките. Тези дневници ще се смятат, казва, за невалидни, защото връзката между нас и вас се прекъсна. Станало бе чудо българско. Върховното командване ни беше изпуснало и нямаше никаква представа ние къде сме и какво сме направили.. А ние - младите офицери и войниците бяхме пред стените на Цариград. Събра ни той дневниците, дето беше истината за военните действия и ни накара да попълним нови дневници, според плановете на главното командване. Това беше истината. Бяхме постигнали победата не по техните планове, бихме се честно, а ни накараха да извършим престъпление като запишем победата по някакви си щабни предначертания. Действията ни не отговаряха на заповедите им и това трябваше да се заличи за историята.
При Чаталджа ни нагази и холерата. Край село Фенер погребахме хиляди умрели от болестта. От мойте войници имаше седемдесет и пет заболели. Лекувах ги с билки, чай, лимонтозу и чесън, нито един не умря. Имаше и коремен тиф, но то беше като бълха пред другото.
С холерата се преборих, а виж, с въшките се срещах за пръв път и голяма беля патих. Когато настъпвахме от Люле Бургас към Чорлу, гледам вече се смрачава и казвам на фелтфебела: ето какво ще направим, врагът е далече, виждаш ли ония бараки, там ще преспим, иди да ги провериш. По едно време той застанал пред бараките и ми дава знаци. Пращам един от войниците, връща се той и казва: ела господин поручик да видиш нещо. Приближаваме до бараките, а фелтфебелът викна : стой, не влизай вътре. Погледнах само отдалече, а там лежаха стотици турски войници, полуголи с отворени очи. Въшките ги бяха изяли както си били заспали след тежката умора. Отминахме това място, стигнахме Чорлу, войниците, горките, налягали и чукат ли чукат въшки, търсят някой мравуняк да си оставят там дрехите, та мравките да ги спасяват. Сетне, като дойдоха конете от обоза, потни и върху тях хвърлят дрехите, въшките бягат от конска пот. Страшна беше тая среща, но се отървахме. А турските войничета бяха изядени от гадинките.
И още един спомен. Неприятелят успя да завземе една височина, кръстихме я “Трите деветки”. Идва заповед на командира на полка: поручик Димков да отиде там с ротата и да отнеме земята. Отвърнах му: че то е четири километра, господин полковник, как ще се дигна с една рота срещу цял табор турска войска. Ще вървиш, казва, ще разузнаеш дали може да си вземем тая височина или не. Забрах войниците, тръгнахме полека да не ни видят и усетят. Привечер наближихме до едно височко място и спрях; гледам отсреща “Трите деветки”, казвам на войниците: тихичко сега, полека ще се окопаем до колене, колкото да преспим и сутринта ще видим какво ни е положението. И веднага пращам донесение, че височината е наша., да не вземе нашата артилерия по нас да бие. Около три часа пред разсъмване пак казвам: прибирайте се сега, след половин час ще съмне, никой да не излиза от окопите. Прибрахме се и ние с фелтфебела и тъкмо съм позадрямал, току някой скочи върху шапката ми. Идват, идват, вика. Сепнах се, къде бе що бе, кой идва? А то, турците действително ни видели, защото са по-високо от нашия стан, разбрали, че сме малка част и ни издебнали, нападат. Излезли полека, пълзели по стръмното и бутнали камъни върху нашите секретни постове; още малко да ги вземат в плен. Викнах “ура”, фелтфебелът и той викна с цяло гърло “ура, напред на нож”. Обръщам се и що да видя - гледам голи войници с пушки вървят в атака. Боже, викам си, какво ли пък стана сега? Турците, като видяха голи войници само с едни пушки, побягнаха презглава. Абе вие, казвам след това на моите войници, какво направихте, бе, де ви са дрехите? Съблякохме се, казват, да се чистим от въшките, а в туй време чуваме “ура и напред на нож” и ние тръгнахме “ на нож” както си бяхме разсъблечени. А турците не се свестиха и сетне превзехме “Трите деветки”. От там насетне ни викаха “голата рота”.
В края на войната ме раниха Войнимчетата ме завиха в едно платнище, оставиха ме под дърво и пак се върнаха в боя. Лежа си така и гледам около мене само ранени - пъшкат, охкат, хирурзите работят на място, няма упойки, режат направо. Дойде моят ред, бях ранен с шрапнел в крака. Пък преди мене едно войниче много викаше, горкото, болката се предаваше и на другите и те виеха и стенеха. Хирургът се обърна към мене: господин поручик, заповядайте да не викат толкова, всички са уплашени. Добре, казвам, викането като е забранено, пеенето разрешено ли е? Войничетата млъкнаха... Огледах ги и запях марша “Ний ще победим”. Хирургът си реже, аз пея, пеят и другите ранени... Не знам по кой свят съм бил, ама по едно време чувам далечно, глухо и страшно “ура-а-а”... И победихме в Балканската война. Това го няма по военните дневници - нито на младите офицери, нито в нагласените писания на висшето командване.
Милко КРЪСТЕВ
ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
Празникът на народните будители може да се открие оше през 1909 г. в Пловдивските хроники. След честването на Деня на “Св. св. Кирил и Методий” просветените граждани и учителите отбелязват и 19 октомври като ден от смъртта на Св. Иван Рилски. Заедно със светеца била отдадена почит и на всички духовни учители на народа. Шествие от учители и ученици преминало през главната улица на града.
Официално Деня на народните будители се празнува едва през 1922 г. Правителството на Александър Стамболийски издава специален указ по инициатива на тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски и група интелигенти. Изминали са три години от подписването на позорния за България Ньойски договор, национализмът и патриотизмът, подклаждани десетилетия след Освобождението, предизвикват разочарование и униние. Имало е нужда от някакъв духовен подтик. И го намират в наследството и съветите на най-мъдрите българи. Припомнят си честването на народните будители в Пловдив и празникът тръгва. Композиторът Добри Христов пише химна “О, будители народни”, от Министерството на просветата издават нарочно списание - брой единствен, под заглавие “ Св.св. Кирил и Методий”. В него пишат народният поет Иван Вазов, проф. Александър Балан, Беньо Цонев, проф. Стефан Младенов, Димитър Страшимиров - автор на прочутата история на Априлската въстание, Никола Данчов - издателя на първата българска енциклопедия и други видни творци на българската словестност и духовност. Учениците кичат портретите на народните будители с есенни цветя, шествия и утра има по цялата страна, писатели, художници, поети и артисти се срещат с младите хора на България, четат им нарочно написани за празника произведения, припомнят им поучителните слова на св. Иван Рилски и мъдрите писания и съвети на най-просветените българи, който били наречени вече народни будители.
Те са могли да кажат като Петко Рачов Славейков: “Аз отгледах тоя народ, познавам го...” Те са едновременно творци и пазители на самобитния български дух, но винаги са внасяли промени и обновление, постоянно са издигали българските морални ценности до висотата на общочовешките, защото са християни и светски граждани, макар и в условията на потисничество или духовен гнет. Отшелничеството на св. Иван Рилски е не само бягство в “пустинята”, но и първи опит на български духовник да се разграничи от пагубното влияние на Византия върху управляващата тогава политическа прослойка и проява на самобитен духовен характер на народа ни. Народни будители могат да се нарекат и онези слепи Самуилови войници, който след разгрома се оттеглят край днешното село Добърско и от там тръгват по поробената страна и пеят своите песни за героичните победи на българския цар.
Духовният подем през Второто българско царство завършва с школата на патриарх Евтимий. При нахлуването на османските орди не царят, а духовният водач става и последната опора на търновци. През времената на османското потисничество народът ни губи земята си, просветените българи се оттеглят по гънките на плаините, по манастири и килии - останало е само словото българско и те съчиняват и пеят песни за Крали Марко и цар Иван Шишман, за оня хайдут Велко, който пред смъртта си дава всичкото имане, ала не дава своето либе, умира само с любовта си към жената, майката, към България. И България оживява като “държава на духа”. В по-новите исторически времена на национално обособяване монахът Паисий попита защо българинът се срамува да се нарече българин и удря първата камбана на свестяването. Друг монах - Софроний Врачански, се освобождава от своята “теснота сердечная” и описва страданията си като съдба на всеки българин. И ред идва на отец Неофит Бозвели да назове с будителско слово “Мати Болгария”, за да върне на света забравеното отечество. Този учител - духовник връща на българина знанието, че земята отново е негова и той трябва да живее в свободна държава. Православните ни духовници са били и светски будители. А борбата им за българска независима църква показва дипломатичност, търпение, настойчивост, зрялост и накрая победа за целия народ. Ако по-сетнешните национал-революционери бяха възприели тяхната тактика за политическо освобождение, историята ни щеше да е друга.
Въпреки това будители са такива светски българи като д-р Иван Селимински, Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Христо Г. Данов, Иван Вазов, Захари Стоянов, учителите по селата и градовете на Мизия, Тракия и Македония. Българската православна черква е канонизирала само Св. Иван Рилски, отец Паисий и Софроний Врачански. Но ако наричаме Кирил и Методий и техните ученици “свети седмочисленици”, трябва да наречем народните будители “свети многочисленици” или ако щете “свети многомъченици” на българското племе и народ.
За съжаление тези най-мъдри българи са били често пренебрегвани, недочетени и дори подигравани от хората, които са управлявали държавата. Празникът на народните будители след четвъртвековно лъчение в сърцата на просветените българи е забранен през 1947 г. от властта, нарекла себе си “народна”.
Но празниците не умират, духът им се връща по неведоми пътища и в определен от историят час. Това се случи пак в Пловдив. На 1 ноември 1979 г. в Стария град, в Иконната зала, пред образа на Иван Рилски застанаха певците от ансамъл “Йоан Кукузел” с художествен ръководител Таня Христова. Тя е от големия Доганов род на Копривщица и нейния прадядо Константин Доганов е между ктиторите на Рилския манастир. След словото за Деня на народните будители певците запяха “О,будители народни...” , “Достойно есть” - обичаното от Левски песнопение, “Тебе поем”, песнопения от Добри Христов и накрая “Многая лета...” за духовното пребъдване на българския народ. Наистина някой чиновници от тогавашната управа на културата в Пловдив ни помогнаха да отбележим този Ден на будителите, но в залата ги нямаше. Събитието е подробно описано в Пловдивски младежки вестник под заглавие : “Ако не се наречем българи, какви ще сме тогава?”
През следващата 1980 година празникът възсръсна с целия си ритуал в Перущица. Поводът беше 130-годишнината от местното училище “Кирил и Методий”, основано от народния будител Христо Г. Данов.
Писатели, художници, поети, журналисти, историци и учени отидоха най-напред в училището, където децата окичваха портретите на народните будители. След това шествието тръгна по ул. “Иван Вазов”. С цветя и слово бяха окрасени светите места на Перущица, историческата черква “Св. Архангел Михаил”, старото училище на Данов и мястото, където през Априлското въстание загива учителят Петър Бонев. В залите на читалището гостите се срещнаха с учениците, разказаха им за празника, за творческите си работи, споделиха, че това е наистина Ден на народните будители и чест прави на града Перущица, че го възстановява в целия му блясък и традиция. И отново ансамбълът “Йоан Кукузел” огласи земята и небето на Перущица. С особена сила прозвуча “Смертию смерть поправ” за да напомни великия, общочовешки подвиг на защитниците в черквата. На другия ден вестник “Антени” публикува репортаж от Илия Пехливанов на цяла страница. Огласено е и словото на Генчо Стоев: “Перущица не е мит.. Митът за Перущица е по-блед от онова, което тя в действителност притежава като духовно съдържание... Именно Перущица може да бъде място за културни събития - противоядие на онази псевдокултура, която струи от центъра към малките градчета.”
През следващата 1981 г. Денят на народните будители беше съпроводен с голям рецитал от старобългарски текстове и музика. Прозвучаха заветите на Свети Иван Рилски: “ Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония мъже, които от всички са засвидетелствувани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения. Ако ли пък всички почнете да желаете началство и председателство и да станете наставници и учители, ще се разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични страсти...” Не е ли Свети Иван наш съвременен съветник и учител? Но колцина българи четат и раззумяват поученията му, да не говорим за политиците и така наречените бизнесмени, които не дават пукната пара за разум, мъдрост, изкуство и литература.
В ония години, когато Денят на народните будители се завръщаше полулегално, в родопското селце Чурен учителят Петър Маринов - освовател на родолюбивото народно дружество “Родина” и съден от “народния съд” за това, дописваше двайсетия си том от съчиненията. Беше му забранено да печата и произведенията му отидоха в Пловдивския окръжен архив. А оттатък тракийската низина, в гънките на Стара планина, край възстановеното село Етъра дърводелецът Койо Янков ваеше сред гората Апостола Левски в цял ръст. Чиновниците се подсмихваха и отминаваха. Сега това вероятно е най-искреното творение, посветено на великия народен будител Йеродякон Игнатии, наречен Левски.
По същото време в ония години “огнените патриоти и националисти”, писателите-послушници и партийни агитатори отбелязваха 1 ноември като Ден на “Работническо дело” и българската журналистика, учреден със постановление на ЦК и Правителството. Истинските народни будители живееха по “гънките” на обществения живот и вършеха своята народополезна дейност. Някой от тях възстановиха старото сдружение “Черноризец Храбър”, към което сега, в условията на повтарящи се фирми прибавиха едно R. Възкресението на Деня на народните будители през 1979-1980 г. беше дело именно на това сдружение.
След промените през 1989 г. празникът отново беше одържавен. Шествия с факли преминаха по софийските улици, учениците не отиват в училищата си, ала не окичват с венци ликовете на народните будители, няма ги и непосредните срещи на българските творци с младите хора. Не е за учудване, че в този ден някой баби и дядовци ще поведат внучетата си в “Макдоналдс”, ще ги черпят с хамбургери и кока-кола и няма да обелят дума за празника. Нима така наречената “глобализация” ще завладее духа ни и ние един ден няма да сме вече българи. Ами какви ще сме тогава, когато все още ще има французи, германци, гърци, испанци, италианци - все народи, които ще са запазили духовното си различие и ще искат да общуват достойно с други такива различности? Ето затова сега имаме нужда и от някогашните народни будители, и от сегашните. Имаме нужда не от факелни шествия и тържествени сборища, а от непосредно общуване, от чуваемост с най-просветените и мъдри българи, чрез които най-ярко се проявява българския характер.
В-к Монитор от 2006 г.
ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
Празникът на народните будители може да се открие оше през 1909 г. в Пловдивските хроники. След честването на Деня на “Св. св. Кирил и Методий” просветените граждани и учителите отбелязват и 19 октомври като ден от смъртта на Св. Иван Рилски. Заедно със светеца била отдадена почит и на всички духовни учители на народа. Шествие от учители и ученици преминало през главната улица на града.
Официално Деня на народните будители се празнува едва през 1922 г. Правителството на Александър Стамболийски издава специален указ по инициатива на тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски и група интелигенти. Изминали са три години от подписването на позорния за България Ньойски договор, национализмът и патриотизмът, подклаждани десетилетия след Освобождението, предизвикват разочарование и униние. Имало е нужда от някакъв духовен подтик. И го намират в наследството и съветите на най-мъдрите българи. Припомнят си честването на народните будители в Пловдив и празникът тръгва. Композиторът Добри Христов пише химна “О, будители народни”, от Министерството на просветата издават нарочно списание - брой единствен, под заглавие “ Св.св. Кирил и Методий”. В него пишат народният поет Иван Вазов, проф. Александър Балан, Беньо Цонев, проф. Стефан Младенов, Димитър Страшимиров - автор на прочутата история на Априлската въстание, Никола Данчов - издателя на първата българска енциклопедия и други видни творци на българската словестност и духовност. Учениците кичат портретите на народните будители с есенни цветя, шествия и утра има по цялата страна, писатели, художници, поети и артисти се срещат с младите хора на България, четат им нарочно написани за празника произведения, припомнят им поучителните слова на св. Иван Рилски и мъдрите писания и съвети на най-просветените българи, който били наречени вече народни будители.
Те са могли да кажат като Петко Рачов Славейков: “Аз отгледах тоя народ, познавам го...” Те са едновременно творци и пазители на самобитния български дух, но винаги са внасяли промени и обновление, постоянно са издигали българските морални ценности до висотата на общочовешките, защото са християни и светски граждани, макар и в условията на потисничество или духовен гнет. Отшелничеството на св. Иван Рилски е не само бягство в “пустинята”, но и първи опит на български духовник да се разграничи от пагубното влияние на Византия върху управляващата тогава политическа прослойка и проява на самобитен духовен характер на народа ни. Народни будители могат да се нарекат и онези слепи Самуилови войници, който след разгрома се оттеглят край днешното село Добърско и от там тръгват по поробената страна и пеят своите песни за героичните победи на българския цар.
Духовният подем през Второто българско царство завършва с школата на патриарх Евтимий. При нахлуването на османските орди не царят, а духовният водач става и последната опора на търновци. През времената на османското потисничество народът ни губи земята си, просветените българи се оттеглят по гънките на плаините, по манастири и килии - останало е само словото българско и те съчиняват и пеят песни за Крали Марко и цар Иван Шишман, за оня хайдут Велко, който пред смъртта си дава всичкото имане, ала не дава своето либе, умира само с любовта си към жената, майката, към България. И България оживява като “държава на духа”. В по-новите исторически времена на национално обособяване монахът Паисий попита защо българинът се срамува да се нарече българин и удря първата камбана на свестяването. Друг монах - Софроний Врачански, се освобождава от своята “теснота сердечная” и описва страданията си като съдба на всеки българин. И ред идва на отец Неофит Бозвели да назове с будителско слово “Мати Болгария”, за да върне на света забравеното отечество. Този учител - духовник връща на българина знанието, че земята отново е негова и той трябва да живее в свободна държава. Православните ни духовници са били и светски будители. А борбата им за българска независима църква показва дипломатичност, търпение, настойчивост, зрялост и накрая победа за целия народ. Ако по-сетнешните национал-революционери бяха възприели тяхната тактика за политическо освобождение, историята ни щеше да е друга.
Въпреки това будители са такива светски българи като д-р Иван Селимински, Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Христо Г. Данов, Иван Вазов, Захари Стоянов, учителите по селата и градовете на Мизия, Тракия и Македония. Българската православна черква е канонизирала само Св. Иван Рилски, отец Паисий и Софроний Врачански. Но ако наричаме Кирил и Методий и техните ученици “свети седмочисленици”, трябва да наречем народните будители “свети многочисленици” или ако щете “свети многомъченици” на българското племе и народ.
За съжаление тези най-мъдри българи са били често пренебрегвани, недочетени и дори подигравани от хората, които са управлявали държавата. Празникът на народните будители след четвъртвековно лъчение в сърцата на просветените българи е забранен през 1947 г. от властта, нарекла себе си “народна”.
Но празниците не умират, духът им се връща по неведоми пътища и в определен от историят час. Това се случи пак в Пловдив. На 1 ноември 1979 г. в Стария град, в Иконната зала, пред образа на Иван Рилски застанаха певците от ансамъл “Йоан Кукузел” с художествен ръководител Таня Христова. Тя е от големия Доганов род на Копривщица и нейния прадядо Константин Доганов е между ктиторите на Рилския манастир. След словото за Деня на народните будители певците запяха “О,будители народни...” , “Достойно есть” - обичаното от Левски песнопение, “Тебе поем”, песнопения от Добри Христов и накрая “Многая лета...” за духовното пребъдване на българския народ. Наистина някой чиновници от тогавашната управа на културата в Пловдив ни помогнаха да отбележим този Ден на будителите, но в залата ги нямаше. Събитието е подробно описано в Пловдивски младежки вестник под заглавие : “Ако не се наречем българи, какви ще сме тогава?”
През следващата 1980 година празникът възсръсна с целия си ритуал в Перущица. Поводът беше 130-годишнината от местното училище “Кирил и Методий”, основано от народния будител Христо Г. Данов.
Писатели, художници, поети, журналисти, историци и учени отидоха най-напред в училището, където децата окичваха портретите на народните будители. След това шествието тръгна по ул. “Иван Вазов”. С цветя и слово бяха окрасени светите места на Перущица, историческата черква “Св. Архангел Михаил”, старото училище на Данов и мястото, където през Априлското въстание загива учителят Петър Бонев. В залите на читалището гостите се срещнаха с учениците, разказаха им за празника, за творческите си работи, споделиха, че това е наистина Ден на народните будители и чест прави на града Перущица, че го възстановява в целия му блясък и традиция. И отново ансамбълът “Йоан Кукузел” огласи земята и небето на Перущица. С особена сила прозвуча “Смертию смерть поправ” за да напомни великия, общочовешки подвиг на защитниците в черквата. На другия ден вестник “Антени” публикува репортаж от Илия Пехливанов на цяла страница. Огласено е и словото на Генчо Стоев: “Перущица не е мит.. Митът за Перущица е по-блед от онова, което тя в действителност притежава като духовно съдържание... Именно Перущица може да бъде място за културни събития - противоядие на онази псевдокултура, която струи от центъра към малките градчета.”
През следващата 1981 г. Денят на народните будители беше съпроводен с голям рецитал от старобългарски текстове и музика. Прозвучаха заветите на Свети Иван Рилски: “ Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония мъже, които от всички са засвидетелствувани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения. Ако ли пък всички почнете да желаете началство и председателство и да станете наставници и учители, ще се разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични страсти...” Не е ли Свети Иван наш съвременен съветник и учител? Но колцина българи четат и раззумяват поученията му, да не говорим за политиците и така наречените бизнесмени, които не дават пукната пара за разум, мъдрост, изкуство и литература.
В ония години, когато Денят на народните будители се завръщаше полулегално, в родопското селце Чурен учителят Петър Маринов - освовател на родолюбивото народно дружество “Родина” и съден от “народния съд” за това, дописваше двайсетия си том от съчиненията. Беше му забранено да печата и произведенията му отидоха в Пловдивския окръжен архив. А оттатък тракийската низина, в гънките на Стара планина, край възстановеното село Етъра дърводелецът Койо Янков ваеше сред гората Апостола Левски в цял ръст. Чиновниците се подсмихваха и отминаваха. Сега това вероятно е най-искреното творение, посветено на великия народен будител Йеродякон Игнатии, наречен Левски.
По същото време в ония години “огнените патриоти и националисти”, писателите-послушници и партийни агитатори отбелязваха 1 ноември като Ден на “Работническо дело” и българската журналистика, учреден със постановление на ЦК и Правителството. Истинските народни будители живееха по “гънките” на обществения живот и вършеха своята народополезна дейност. Някой от тях възстановиха старото сдружение “Черноризец Храбър”, към което сега, в условията на повтарящи се фирми прибавиха едно R. Възкресението на Деня на народните будители през 1979-1980 г. беше дело именно на това сдружение.
След промените през 1989 г. празникът отново беше одържавен. Шествия с факли преминаха по софийските улици, учениците не отиват в училищата си, ала не окичват с венци ликовете на народните будители, няма ги и непосредните срещи на българските творци с младите хора. Не е за учудване, че в този ден някой баби и дядовци ще поведат внучетата си в “Макдоналдс”, ще ги черпят с хамбургери и кока-кола и няма да обелят дума за празника. Нима така наречената “глобализация” ще завладее духа ни и ние един ден няма да сме вече българи. Ами какви ще сме тогава, когато все още ще има французи, германци, гърци, испанци, италианци - все народи, които ще са запазили духовното си различие и ще искат да общуват достойно с други такива различности? Ето затова сега имаме нужда и от някогашните народни будители, и от сегашните. Имаме нужда не от факелни шествия и тържествени сборища, а от непосредно общуване, от чуваемост с най-просветените и мъдри българи, чрез които най-ярко се проявява българския характер.
В-к Монитор от 2006 г.
четвъртък, 19 ноември 2009 г.
Градът
СЕМЕНЦА, ГЪЛЪБИ И ПАЗАЧИ
Милко КРЪСТЕВ
Това е градинката на черквата “Свети Седмочисленици”. Има опело. Капакът на ковчега е опрян отляво на входа. Кучето го подуши и изля върху него златисто-жълтата си течност. Жена в черно облекло пушеше и уж гледаше към кучето, ала не стори нищо за да го прогони. Край нея минаваха и се разминаваха млади и стари, някои се отбиваха в черквата, други надникваха и се връщаха по пътя си, неудобно им беше от опелото.
По алеята градинарите сееха семенца на цветя и трева. Гълъбите се нахвърляха и кълвяха безпощадно. А един мъж с брада, облечен като клошар, скочи и подгони гълъбите. Те се разбягваха, отлитаха и пак налитаха на семенцата. Мъжът изведнъж се превърна в пазач, хареса му да гони птиците, нещо повече – той ги дебнеше с мерак на ловец. Много скоро и кучето, като видя човека, се спусна да гони. Върху алеята се избухна истинска война.
В кратките минути на покой пазачът на семенцата се оттегляше на една пейка, сядаше, а да него лежеше възнак друг мъж – по-млад, с мургаво лице и омазнен, протрит костюм. Спеше или си почиваше. Над тях е образът на народния водач, политика Димитър Гичев. Върху мраморния паметник поетът Йосиф Петров е написал: “Станете, вий, светци от календара/ и погледнете в този грозен век/ непобедим по твърдост, дух и вяра,/ към вас се приближава жив човек!”
Но ето, че в тази дневност, взривена от мигове на история, се появиха две възрастни жени. Първата, доста яка, с преметнато леко шалче, се надвеси над младия уж заспал мъж и почна да му чете конското евангелие: ставай, бе, не те ли е срам да лежиш по това време, на това свято място, не видиш ли кирливите си дрехи, калните обуща ,нали след тебе ще седнат хора с чисти дрехи… И все едни такива му наговори. Мъжът само изръмжа и напсува. Помоли да го оставят на мира, щото цяла нощ е бил на работа и не му е чак толкова леко да работи и да издържа и такива пенсионери. Старата жена се разяри, каза, че ще повика полиция. От другата пейка беше вече седнал пазачът на семенцата. Не го интересуваше разправията, а ей там, някъде към мрачната сграда на министерството на вътрешните работи ято гълъби налетя. Човекът скочи, размаха ръце и се развика – не бяха нито думи, нито нещо смислено, а само грачене, викане, пищене… Кучето се разлая.
В това време мъжът скочи, нахвърля се върху старицата и стовари няколко юмрука върху гърба й. Надигнаха се хората от пейките, подгониха насилника, сложиха жената на мястото, където до преди малко лежеше той. Отдалече, чак откъм черквата, дето опяваха умрелия, се понесоха закани и псувни. Мъжът се скри зад оградата.
Пазачът се завърна, започна да мъкне косми от брадата си и да се радва. Така му се падало на онзи, уж приятел, дал му пет лева и не му ги върнал: така се падало на тоя разбойник, крадец, щото той и върху него е стоварвал юмруците си. В миг видя как гълъбите нападаха семенцата, дигна ръце и хукна нататък, като се смееше, радваше се и дори танцуваше някакъв свой танц, който не приличаше на хоро, нито на ръченица, нито пък на нещо, което танцуваха нормалните.
Хората сееха, гълъбите кълвяха, крадоха семенца и пазачът колкото и да дебнеше, не смогваше да опази всичко. Жените си говореха за парното и тока, И за житото, дето го откраднали от държавния резерв. Боже, Боже, рече по-старата, едни сеят, други крадат…” Мъжът, дето беше работил цяла нощ, изведнъж се завърна и просъска: “Стари скапани мръсници!” Мина край капака на ковчега, прекръсти се… Над главата му сияеха образите на Светите Седмочисленици.
Дойдоха двама полицаи, разпитаха за случилото се. Пострадалата жена не знаеше името на престъпника. Полицаите се ядосаха, някои подхвърли, че търсеният е в черквата. Служителите на реда вдигнаха рамене, нямало как да влязат в храма, яхнаха си мотоциклетите и отпрашиха между релсите на трамвая.
А мъжът с брадата видя ято гълъби над алеята, размаха ръце и хукна да ги гони. След него рипна и кучето, а след кучето едно момиченце с памперси по дупето се смееше и тичаше по всичкия този свят. Изведнъж човекът от скултурата оживя и едва се усмихна… Или пък заплака.
СЕМЕНЦА, ГЪЛЪБИ И ПАЗАЧИ
Милко КРЪСТЕВ
Това е градинката на черквата “Свети Седмочисленици”. Има опело. Капакът на ковчега е опрян отляво на входа. Кучето го подуши и изля върху него златисто-жълтата си течност. Жена в черно облекло пушеше и уж гледаше към кучето, ала не стори нищо за да го прогони. Край нея минаваха и се разминаваха млади и стари, някои се отбиваха в черквата, други надникваха и се връщаха по пътя си, неудобно им беше от опелото.
По алеята градинарите сееха семенца на цветя и трева. Гълъбите се нахвърляха и кълвяха безпощадно. А един мъж с брада, облечен като клошар, скочи и подгони гълъбите. Те се разбягваха, отлитаха и пак налитаха на семенцата. Мъжът изведнъж се превърна в пазач, хареса му да гони птиците, нещо повече – той ги дебнеше с мерак на ловец. Много скоро и кучето, като видя човека, се спусна да гони. Върху алеята се избухна истинска война.
В кратките минути на покой пазачът на семенцата се оттегляше на една пейка, сядаше, а да него лежеше възнак друг мъж – по-млад, с мургаво лице и омазнен, протрит костюм. Спеше или си почиваше. Над тях е образът на народния водач, политика Димитър Гичев. Върху мраморния паметник поетът Йосиф Петров е написал: “Станете, вий, светци от календара/ и погледнете в този грозен век/ непобедим по твърдост, дух и вяра,/ към вас се приближава жив човек!”
Но ето, че в тази дневност, взривена от мигове на история, се появиха две възрастни жени. Първата, доста яка, с преметнато леко шалче, се надвеси над младия уж заспал мъж и почна да му чете конското евангелие: ставай, бе, не те ли е срам да лежиш по това време, на това свято място, не видиш ли кирливите си дрехи, калните обуща ,нали след тебе ще седнат хора с чисти дрехи… И все едни такива му наговори. Мъжът само изръмжа и напсува. Помоли да го оставят на мира, щото цяла нощ е бил на работа и не му е чак толкова леко да работи и да издържа и такива пенсионери. Старата жена се разяри, каза, че ще повика полиция. От другата пейка беше вече седнал пазачът на семенцата. Не го интересуваше разправията, а ей там, някъде към мрачната сграда на министерството на вътрешните работи ято гълъби налетя. Човекът скочи, размаха ръце и се развика – не бяха нито думи, нито нещо смислено, а само грачене, викане, пищене… Кучето се разлая.
В това време мъжът скочи, нахвърля се върху старицата и стовари няколко юмрука върху гърба й. Надигнаха се хората от пейките, подгониха насилника, сложиха жената на мястото, където до преди малко лежеше той. Отдалече, чак откъм черквата, дето опяваха умрелия, се понесоха закани и псувни. Мъжът се скри зад оградата.
Пазачът се завърна, започна да мъкне косми от брадата си и да се радва. Така му се падало на онзи, уж приятел, дал му пет лева и не му ги върнал: така се падало на тоя разбойник, крадец, щото той и върху него е стоварвал юмруците си. В миг видя как гълъбите нападаха семенцата, дигна ръце и хукна нататък, като се смееше, радваше се и дори танцуваше някакъв свой танц, който не приличаше на хоро, нито на ръченица, нито пък на нещо, което танцуваха нормалните.
Хората сееха, гълъбите кълвяха, крадоха семенца и пазачът колкото и да дебнеше, не смогваше да опази всичко. Жените си говореха за парното и тока, И за житото, дето го откраднали от държавния резерв. Боже, Боже, рече по-старата, едни сеят, други крадат…” Мъжът, дето беше работил цяла нощ, изведнъж се завърна и просъска: “Стари скапани мръсници!” Мина край капака на ковчега, прекръсти се… Над главата му сияеха образите на Светите Седмочисленици.
Дойдоха двама полицаи, разпитаха за случилото се. Пострадалата жена не знаеше името на престъпника. Полицаите се ядосаха, някои подхвърли, че търсеният е в черквата. Служителите на реда вдигнаха рамене, нямало как да влязат в храма, яхнаха си мотоциклетите и отпрашиха между релсите на трамвая.
А мъжът с брадата видя ято гълъби над алеята, размаха ръце и хукна да ги гони. След него рипна и кучето, а след кучето едно момиченце с памперси по дупето се смееше и тичаше по всичкия този свят. Изведнъж човекът от скултурата оживя и едва се усмихна… Или пък заплака.
четвъртък, 12 ноември 2009 г.
МАДОНАТА ОТ РОЖЕН
Наближаваше Рождество Христово. Вървях, накъдето ме водеше пътят; отгоре нямаше звезди, нямаше небе, валеше сняг и тишина. Замръкнах под обсерваторията на връх Рожен; някаква отразена светлина проникваше в душата ми… Полека-лека ме овладя порядък и мир. Отсреща изгря купола на големия телескоп.Някой беше вдигнал бариерата, нямаше пазач, само трептене наоколо. Като жужене на рой пчели.Докато се опомня и вече стоях пред тъмна, дървена портица; над нея, с разкривени букви пишеше “Свети Дух”. Вратата скръцна, открехна се, покани ме да вляза.А вътре върху позлатен свещник горяха свещи; трябва да са били току-що запалени – в тясното пространство все още шумолеха думи и въздишки от молитвите. Постоях минута-две, нечие присъствие ме смути и дочух приспивна песен. Едва тогава разбрах, че преди да вляза в предверието на телескопа, пътят ме беше отвел пред олтаря на “Свети Дух” – едно каменно параклисче, заварено от астрономите и оставено да тъмнее в сянката на купола. Запалих свещица и се прекръстих. “Човече, сега си сам, съвсем сам… Помоли се!” Господи, отвърнах, не знам молитвата ти! От дете чувах, че Тебе те няма… Прости ми! Излязох.Жуженето на пчели ме съпроводи и в светлата зала. През огромните стъкла картините придобиха кафеникав оттенък като в старите снимки: два реда електрически лампи осветяваха алеята и там, като в отвъден свят, остана обиталището на Свети Дух.Почуках на първата врата и пристъпих, без да чакам покана; беше топло и празно: на отсрещната стена висеше карта на звездното небе – безброй бели точки, съединени с тънки линии. Върху бюрото са разхвърлени снимки на галактики, свръхнови звезди, избухнали преди милиони и милиарди години – няма време и пространство… “Човече, сам си!”И седнах на мекия, кожен стол. Отсрещната врата се открехна, ниско долу се показа главицата на момченце. Рошаво, с руси коси и обло личице; простря ръка и попита: “Ти кой си? Откъде се взе?” “ Аз съм…аз съм Дядо Коледа”, отвърнах без да се замислям.Зад малкия се показа млада жена: изглеждаше висока, с руси, дълги коси и бледо лице; беше облечена в дънки и тъмна блуза. “Чаках те”, каза тихо тя и се усмихна. Наведе се, пое детето и го прегърна от лявата си гръд. “ Ето ти и Дядо Коледа, миличък! Нали ти казах, че ще дойде! Сега ще ни разкаже и приказка!” Не!”отвърна поривисто момчето, ние ще му разкажем нашата приказка!” Беше извило личице и ме гледаше зад ухото на майка си. “ Добре, добре, ще му разкажем нашата приказка! Ще му кажем за гостите, дето ни навестяват без да сме ги канили… Нали, миличък?” Извърна лице към детето, чакаше някакъв знак. И го получи: “ Те идват от небето… Защото сме сами, те са наши приятели, нали?” Прегърна я и прошепна нещо в ухото й.Леко неудобство. Започнах да прелиствам снимките.“ Това е моята работа – каза жената и мисля, че така сложи началото на разказа си. – Снимам и с двата телескопа. Нали знаете – звезди, галактики, комети – далечни, близки. Просто си седя в нощта, загърната в овчия кожух: отгоре е небето като похлупак, а може да е и като бездна, пропаст, нещо такова – не зная точно. Насочвам огромното си око, търся, дебна, истински лов… Сетне пресмятам.Понякога се обърквам, става студено, тялото ми се разлага до последната молекула, разтваря се в пространството, няма ме… Чувствам непоносима самота, а после… Мисълта ми изведнаж просветва, умът работи трескаво, лудо…”Детето протегна ръчичка, прозина се и сладко се усмихна.“Сега, сега, миличкото ми… О, ние сме свикнали да си лягаме рано… Мама е на дежурство, нали така?”Гали лицето му: пръстите са дълги, без маникюр, сребърният пръстен е като тресчица върху ръката й…“Нали ви казвам, по някое време ми е много студено, откланям очи от телескопа, небето се мярва за миг, сетне това небе остава с мене, докато се източи като нишка. Пак съм сама, всяка власинка от овчата кожа ми става близка и това ме връща на земята. Обръщам се, столът поскърцва, вратата бавно се отваря… Толкова съм спокойна, че не търся никаква причина; едно слабо свистене ме омайва, светлина пробягва в отвора. Не мога да разбера дали съм в бункер дълбоко под земята или в космически кораб. Има ли някой край мене? Усещам полъх, галят ме нечий ръце… Боже,мисля си, не познавам такава нежност, това не е земно чувство, а някакво небесно внимание, милосърдие, обич – нещо голямо, всеобхващащо, нещо… Страх ме е, не смея да си призная, а ми е толкова хубаво.Няма никой край мене и най-сетне слизам от високия стол; опипвам въздуха, стените, хлад пробягва по дланите ми, дървото е топло. Цяло спасение…Наистина ме е страх; те са зад мене. Не се обръщай, казвам си, нищо лошо няма да ти сторят: нали са по добри от нас – ще постоят и ще си тръгнат… Или ще…Исках да кажа ще изчезнат.Влязоха преди малко; чудно защо не дойдоха през вратата, а се спуснаха през люка на телескопа. Ето онази светлинка! Боже мой, звездите са толкова далече, облаче ги засенчва и мене ми е скъпо това пухкаво нещо, напомня ми земята. Не ми се вярва да са дошли. Няма никой!Детето е заспало върху тялото й. Прилича ми на Мадоната; зад нея грее звезда, златни нишки пресичат небето… И отново я слушам да казва: “ Има нощи, когато те ме навестяват като мои роднини и си говорим за минали времена. Някои са отдавна починали, дори не знаех имената, нито бях чувала за тях. Прадядо ми е умрял много години преди да се родя, не съм го виждала дори на снимка.Една нощ спрях обектива на особена звезда – не много ярка, може би от величината на нашето слънце. В усилието си да разбера нещо, чух глас, отначало неясен, глух, ала сетне… Напрегнах сетивата си, звездата се премести и гласът започна да ми разказва приказка. Силен и хубав, казва, е бил твоят прадядо, най-личният момък в селото, свирил на кавал и често се сбивал с другите юнаци заради пустите моми. Така започваше приказката: нали разбирате, трябва да е било още през турско време; никой от близките ми не помни и не е разказвал за него - само най-старите в селото си спомняли за манастирчето и разправяли, че го съградил някой си Ангел. Това име ми нашепнаха от небето. И в шепота си гласът продължи приказката. Ангел си имал годеница, Димитрана се казвала, била много красива. Уговаряли вече свадбата, ала не щещ ли турци нахлули и отвлекли годеницата. Ангел зарязал бащин дом, родното си село и тръгнал да я търси. Станал хайдутин, изгорил много сараи, грабил богати бейове и аги, не намерил изгората си, само дето натрупал несметно богатство и не знаел какво да го прави.Изведнаж познах гласа на тоя Ангел. Знаех, казва, че ще дойдеш на това място. Истина е приказката: не найдох Димитрана, награбих се с много жълтици, захвърлих ятагана и пушката в един дълбок кладенец и се преселих в тия Славееви гори, на този връх Рожен; изградих манастирчето и по-нагоре схлупих черквица, нарекох я “Свети Дух”. Щото, казва, ние сме дошли от звездите, пратил ни е Светият дух да оплодим земята с неговата сила и мощ. И Бог ми помогна, прости ми греховете, напъти ме към селото, а там ме чакаше Димитрана.Не станах монах, заживях си мирно, народиха ми се чеда, внуци и правнуци… Ти, ти, казва, си мое чедо.И повече не чух. Звездата я нямаше: дали я бях изгубила, дали я имаше или само така ми се стори? Не знам.Спуснах се в черквицата, запалих свещица. Боже, рекох, сега разбирам защо си ме довел тука. Представих си как моят прародител е живял в манастира, как е разглеждал вечер небето и звездите, колко е мислил и премислил за човешката участ, за своята участ и как накрая с Божия помощ намерил жената, която най-много обичал. Заради тази любов станал хайдутин, разбойник, велик грешник и накрая – свят човек с опростени грехове – строител на манастир и черква.Този глас ми върна нещо от миналото, нещо, забравено от нас – хората от рода ми. Узнах, че не съм случайно на този връх, край черквицата, познах и каква сила ме е крепила по времето на семените ми разправии, в дните на развода и през онези ужасни нощи на самота в големия град. Разбрах, че не съм обичала съпруга си, никога не бях обичала от сърце, не бях и велика грешница, само лъжата ми е тежала, тровила ми е живота. Бях живяла в неистина и не съм се чувсвала свободна.Не мога да кажа какво се случи, но след тази приказка нещо се запълни в моя живот, някаква празнина престана да съществува, сякаш не знаех или бях забравила нещо важно, съществено и изведнаж си го припомних.Възможно ли е, мисля си, да се явяват като наши прадеди, да възкресяват миналото за да ни спасят в настоящето? Или се страхуваме от срещата с тях: природата се противи като пред нещо фатално и вади от глъбините на душата ни образи за да ни защити? И… не са ли това образите, не са ли гласовете на Провидението, което ни води?Детето трепна в съня си, протегна лявата ръчица и я отпусна върху гърдите й. Тя сведе очи и се загледа в сънените пръстчета; долепи бузата до розовите устнички и го целуна. Тишина… В прозореца се мяркаха снежинки, по-нататък беше гората – цялата в бяло и с черни пролуки между клоните.То ми е спасението… Това мъничко същество. Знаете ли, когато съм зад телескопа и се взирам в безкрайността, известно време работя със самочувствие, представям си, че съм яхнала кон и препускам между звезди и галактики. Изведнъж се сещам за детето – конят се заковава на място и аз чакам да се прехвърля през гривата и да пропадна в ада. Детето! От небето мя гледа някакво златно око, светлина потъва в бездната и… мисля си: ако не беше детето, конят нямаше да спре – щеше да ме води все по-далече и вместо да раждам, да кърмя тук на земята, щях да се превърна в комета със сърце от лед, която ще навестява планетата ни, без да се приземи някога.Толкова неща преживях преди да родя! Душата ми се късаше: бях раздвоена, мислех, че обичам мъжа си, но все по-страшно ставаше желянието ми да отида в планината, на този връх, по-близо до звездите, дето моят прадядо Ангел е съградил черквица на Свети дух. Може би е убивал хиляди пъти, може и него да са го убивали, ала най-сетне е намерил сили да се оттегли, да се разкае и даде велико опрощение… И съградил храм под нощното небе. И по цели нощи и стоял буден, чакал е знак отгоре, примамвало го е онова златно око и светлината зад него. То е странно усещане, знам го вече по себе си: някаква тревога и успокоение, въпреки че напрягам всичките си сили; като струна съм и чувам как някои свири върху тази струна неземна музика. Задържам кадъра, сменям плаки, движа се, жива съм, усещам топлина в коленете, в пръстите… Най-сетне паля цигара, а онова кръгче – златното, се отдалечава и аз си мисля, че вече съм го заснела. Сетне гледам върху хартията черно, мъртво петно. Магията беше отминала. Все пак пресмятам данните, сравнявам, накрая стигам до някакво число. И нищо повече.Тогава се повява жуженето… Невидим облак пчели.Тя се усмихва, лицето е малко удължено, може би от слабата светлинка в стаята; очите са зелени, големи, по-скоро замислени, отколкото тъжни. Гали детето...Какво беше? Ах, да – жуженето на пчелите… Нежно, доспива ми се, отпускам се в креслото: уж ми се спи, а седя с отворени очи, сещам се за телескопа и се прехвърлям на високия стол. Олюлявам се. “Спри”, заповяда ми някакъв глас и аз оставам на място като закована; вдигам глава и погледът ми потъва в звездното небе. Вече не ми трябва телескоп, натискам бутона, куполът леко се отмества, пред очите ми нахлуват хиляди звезди, истински звездопад… Въртя купола все по-бързо; порой звезди като на хоро, а аз си търся моята. Сетне всичко спира, без да съм го искала: през люка засиява златното око и зад него изтлява пак онази космическа светлина. Не мога да откъсна очи от това видение; усещам, че някой има край мене, не ме следи, а внимателно и нежно ме води. Понякога го откривам в душата си като топлина и прояснение, като просвет…И пак слизам в параклиса; паля две свещи… Боже, казвам, дай ми утехата! Върни ми земята! Много мислих за звездите, поисках да победя Космоса, а станах негова жертва. Ето ме – сама съм… Детето ми е надеждата, ала се чувствам изгубена между звездите – без опора, без подкрепата на мъж. Искам си земята, Господи, искам да раждам, да кърмя синове и дъщери! Върни ми клетата земя, а на мъжа дай Космоса! Жената говори тихо, опряла буза до челцето на рожбата си. Тя е пред картата на звездното небе – жива, топла, току-що промълвила молитвата си. Детето трепва, отпуска ръце и главицата му ляга върху голото й рамо. Неземна светлина се явява в прозореца и стаята се пълни с нежно жужене на пчели“Те са тук” казва тя и се усмихва.Проводи ме в полунощ. Дари ме с най-великата любов на земята – любовта на една богородица.Отново стоях пред вратата на черквицата, огледах небето: снегът е спрял, между огромните къдели на облаците ме гледат звездите; питах се от коя ли звезда са дошли? Ала никой не ми отговаряше.Влязох и запалих три свещи пред олтаря на Свети дух. Вече знаех молитвата.
сряда, 11 ноември 2009 г.
МИХАИЛ-МИЛКО КРЪСТЕВ
РЕЦИТАЛ
СТРАСТНАТА СЕДМИЦА И СТРАДАНИЯТА БЪЛГАРСКИ
Всеки ден от тази седмица е велик. Така е по християнски. Но великите дни се предхождат от радостното влизане на Христос в Йерусалим, яхнал магаре и с палмов венец на главата. Спасителят е съпроводен от ликуваща тълпа. Едва след това започват великите дни, за да завършат с предателство, разпъване на кръста и възкресението. Малък откъс от време, но достатъчен за да се срещнат човешката преходност и космическата вечност.
И през тези дни на пречистване нам е дадено да се огледаме в душата си, доколкото е възможно всеки да го направи, да отворим третото си око, да погледнем в какъв свят живеем и как живеем.
Апостол Павел е шетал по нашите земи още в зората на Християнството. Ето и едно негово послание: “Никой да не търси своята полза, а всякой - ползата за другия..."” А много години преди него Соломон е поучавал евреите: "“С мъдрост се гради къща и с разум се утвърждава: и чрез знание стаите й се пълнят с всякакви скъпоценности и благоприятни богатства.” Стари и нови завети, светите книги на почти всички световни религии могат да се намерят подобни мъдри съвети. Но колко струва мъдростта в сърцата на хората, които мислят и работят само за себе си? Ето най-тежкия и съдбоносен въпрос, на който трябва да си отговорят българските политици.
Преходът през последните десетина-двайсет години оварвари душите ни до крайност. Но това време беше предшествано от 45 години атеизъм. И се пръкнаха на бял свят българите от днешния ден. Две неща се случиха. Едното е, че шепата наши сънародници потърсиха в прехода полза само за себе си, а оставиха милиони други в бедност. И другото нещо е освобождаването на душите ни, отприщване на желанията и жаждата за развлечения. И сега, когато градим новата къща, все по отчетливо виждаме, че ни е липсвала мъдростта в началото, разумът да утвърждаваме постигнатото добро и стаите ни не са пълни със знание. Някой сметнаха “нашия живот за забавка и живеенето ни за печалбена търговия, защото казват, че отдето и да е да се извлече печалба, та ако ще би и от злото.” Не ми се ща да давам примери в подкрепа на тази Соломонова притча, всеки може сам да ги намери, сам да потърси страданието си, греха , покаянието през дните на тази страстна седмица. Но все пак ето нещо, което не ми дава покой. Болен от рак отива в родната онкологична болница. Попада на лекар, който му иска няколко хиляди за химиотерапия. Болният казва, че няма, но може да намери след като завършат процедурите. Българинът-лекар с Хипократовата клетва му казва да си отиде и като намери парите да дойде. Човек само промълвил: “Ако съм жив дотогава!” Ето ти печалбата от злото. От тук нататък вече не можем да говорим за човешки права, за законност и морал. Ами какво да кажем: както си вървиш по улиците на града и изведнъж от тъмните коли скачат няколко хайдуци, стрелят наляво и надясно, падат убити и ранени, между тях и невинни граждани. Нали това се случи оня ден? И каква е гаранцията за живота ни? Бесовете български са пуснати на воля, живеенето ни е превърнато в печалбена търговия за наши и чужди търговци.
И понеже са дните на “Страстната седмица” да си припомним как Христос изгонва търговците от храма. Време е всеки да се замисли и изгони търговеца в душата си. И да си припомним още думите на светеца: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука… Ако доставиш на душата си това, що е приятно за прищевките, тя ще те направи гавра за враговете ти.” Освободихме душите си, но не за да ги показваме в шоу програмите и бигбрадърите, защото там те отново попадат под заповедта и сценария на “големия брат”. Нещо повече - тези владетели на екрана и словото посегнаха на човешките ни фантазми, на онези най-съкровени светли и тъмни преживявания на душата, чрез които тя се пречиства, бори се, побеждава или я побеждават. Фонтазмите са друг свят, те не са от нашата реалност, те не са за печалбена търговия и е нечовешко да се показват. А навсякъде и по всяко време виждаме как реклами, клипове и филми разпалват желанията, страстите, превръщат секса в задоволяване на гол инстинкт, любовта е прогонена пак заради търговийката и онова тихичко, дребничко задоволяване на похотите, което ни прави роби и за подигравка на враговете ни. И ни докарва непрекъснати душевни и духовни страдания, които разболяват и най-здравото физическо тяло. Нека си го кажем накрая. “Играещия човек”, играещите българи проявиха “византийската си хитрост” и себичност, вместо мъдрост и загубиха себе си в играта на прехода. Повечето му “изпуснаха края”, другите опорочиха правилата на играта и ни настигна демографският срив. Полека-лека трябва да се свестяваме… Страстната седмица за нас ще продължи повече от седем дни, докато в зоната на “жълтите павета”, си правят търговийката си, докато те решават на кого колко да дадат и на кого да жертват тялото и на кого душата. Е, на цял народ не могат да надвият, но стореното от тях зло скоро ще се стовари върху главите им. А народът ще посреща и празнува своите великдени с христова вяра в душата си.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Събудено от лунна светлина,
Великденчето цъфна и прогледна.
Наоколо бе странна тишина:
Отгоре му виси камбанка бледна.
Подухна утринта и слънчев лъч
Удари, разлюля камбаната и звън
Се пръсна в росната ливада…
И Разпнатия пак възкръсна,
Ведно с цветчето на тревата млада
НЕВЪЗМОЖНО ОСВОБОЖДЕНИЕ
Господи, Исусе Христе, съсипан
От човешки беди и неволи,
Само ти не се оплакваш,
Нищо, че си разпнат
Вече толкова години!
Само Ти търпиш! Защо ли?
Писано е, че си жертва, Боже,
На първородния човешки грях,
Че вината ни поемаш
И прощаваш всекиго от нас…
Но нали и Ти роден си
От човешка майка на земята:
Майчина гръд те е кърмила,
Люлчина песен ти е пята?
Нека вече, Сине Боже,
Своя грях да си поема;
Нека и страданието свое
От духа ти горд да ти отнема!
И ако всеки днес и някога
Туй поиска да извърши,
От Кръста ти ще слезеш, Сине,
Ще си дойдеш от небето синьо
И отново ще си с нас свободен!
Отново ще си равен между нас,
Но и на Отеца си подобен;
Ще ни бъдеш пак учител свят,
Наставник мъдър, макар прободен
От копието злобно на човеци,
Ръце към теб протегнали в несвяст!
СВЕЧЕРЯВАНЕ
Птица се преметна и угасна
В залеза над двата бора.
Ниви картофени глъхнат,
Грохот на диви прасета
Сещат кучетата в двора.
Къщи каменни лежат
Под теглото на металните антени:
В малка вила старец и старица
Каменно седят, в екрана взрени.
А отгоре идва нощ и Бог
Заглежда се в душите земни,
Дето смърт е хвърлила облог,
А животът в утрото печели.
ПЕРУЩИЦА
В твоята земя съм се родил,
Проходил съм по Власевица, Вълковище;
Утрото ми в твоя ден премина,
Моят ден живях по някаква чужбина…
Ала всеки миг сам искал
Под небето твое да прииждам:
Дъх от въздуха ти да поема,
Камъка над манастирчето да виждам
И вода от твоите недра да взема;
От героите твои свободата да приема.
Някой беше турил белезници
на душата ми – трижди угнетена
И в дните си – дълга броеница,
Бях с мечтата си усамотена.
Тук съм вече: в залеза се взирам;
Бавно слънцето потъва
в Бесапарските горки, където
Траките развяват конска грива
И танцуват и отпиват от котлето
Нашенското вино от мавруд…
Там е царството на Хадес
И Евридика дивна
Очаква ме надолу да погледна…
Но по ми е добре в грижи и труд
Да живея в деня ти “Перущице бледна”.
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗСЕЧЕНА МОГИЛА
Тракийски цар, човек или просто лозар
Поискал си могила на оная горка
Да може и Родопа да вижда, и Хемуса стар,
И в Тракия славния град Бесапара…
Копали яки войни, а жената горка
Извила танц до мъртво тяло;
На двора цвилил вран жребец,
роднини и приятели, облечени в бяло,
се радвали, че пращат своя хубавец
при Бога с молитви за добро…
Едничко само кучето скимтяло
зарад своя цар, човек или просто лозар.
Подземно гняздо стъкмили, сторили зид;
Наслагали съдове с вино, златни лъжици и кани;
До мъртвия легнала жива жената –
Било по стар тракийски обичай.
Колесница блестяла,
А коня и кучето – вече заклани.
Могила издигнали, паднала нощ…
Луна и звезди огрели простора.
Синът на лозаря явил се тогава,
Син на бащата или просто на царя,
Размахал си меча, разсякъл земята
И жива намерил там свойта изгора,
Която отнел му царя или просто господаря…
А в камъка, дето е стъпил юнакът
И днес стърчи грамадната му стъпка.
Разсечена могила светлее оттатък
Със белег от меч и любовна тръпка.
В ЧЕРКВАТА “АРХАНГЕЛ МИХАИЛ”
Олтарът ме гледа с лице то мъртвец…
И само през двата прозореца горе,
Като през живи очи на черковен певец,
Струи светлината небесна.
Стоя, омагьосан от тези очи,
Изстиват ръцете ми, душата стене…
И в миг през купола откъртен,
Там, дето е стоял Христос,
Вихрушка се изви и смъртен
Понесе се вик “Боже спаси!”
И чух аз Бог в сърцето си…
А певецът-олтар все тъй горд и прав,
Запя “ Смертию смерть поправ…”
СТЕНОПИС ОТ ЧЕРКВАТА “АРГАНГЕЛ МИХАИЛ”
Хоризонтът е димяща грива,
Дето се просва денят,
Натежал от свободния вик…
В плевните, сред купища пепел,
Тлеят ръждиви греди.
Табийте са ясни граници
Или вито хоро като на сватба:
Сватбари прегръщат земята,
Очаква се светлия плод;
България – невеста свята,
През ятагана търси брод.
Вятър тършува припряно
В нечии чужди дисаги,
Във съня си някой се присяга,
Смучи вино от канелата:
Виното се лее по гърдите ,
Багри бялата му риза…
Хълмът зее със страшни огньове,
Със хиляда вражески муцуни,
Разлюлени стръвно, без посока
От земята до Аллаха…
А Учителя се спуща към селото
И лицето му е чисто, измито
Със светена вода манастирска…
Краят на света ли е видял,
та е лека неговата крачка?
Или над белия извор наведен,
Чул е словата на онази врачка:
Син жена ти е родила,
А в огън ти ще изгориш?
Хоризонтът мята черни гриви,
Черни конници провождат деня,
Утрото зрее в нежънати ниви,
той върви сред класили жита;
слънчева песен пее земята,
натежала от светлия плод –
България – невеста свята,
През ятагана търси брод!
МИРОНОСЦИТЕ
На старците-парламентьори през Априлското въстание
Не сте ли вие жертвата
На оня черен страх,
Клокнал в гърдите на мнозина?
Или може би еднички бяхте трезвите
Сред толкова пияни,
Та стигнахте до враговете,
До ония българи-горяни,
С чужда вяра в душите,
Мир да молите за синовете,
Окървавени в страшната защита?
Клетва сториха в Аллаха,
Дадоха вярната си дума….
На тояжките свои подпрени,
Виждам ви да слизате надолу
С блага вест в душите.
Ала в облак блеснаха куршуми
И узна се истината гола…
Стана стръмния ви път
Новата голгота на земята,
Дето падат мироносци,
Дето днес стърчи
Опустял, железен кръст!
Старци, вие сте една надежда,
Която безнадеждно ромоли
Вече толкова години!
Вие тръгнахте нагоре,
А в черквата ви чакат внуците…
ГЛАВА ОСМА
1
Кочо и Спас се бяха укрепили в зимника на Гиновата маслобойна. Край тях сновеше и Рангел Витанов, на когото викаха Кайшак. На турски - смел, безстрашен мъж. И той имаше голяма челяд в черквата. През зимата в къщата му моми и момци на седенки лееха куршуми и правеха фишеци. Надума се с доста приятели търговци по Пловдив и пренесе сума пушки, увити в рогозки. Купуваше със свои пари, казваше, че като дойде свободата, ще се разплащат.
Тримата най-храбри и най-отчаяни в борбата мъже се случиха в тоя час в това тясно, вмирисано на шарлаган помещение и държаха под прицел моста на реката и къщите около Разановата сапунджийница. Там се бяха настанили вече башибозуци.
Кочо зареди пушката с последните патрони и гольвно я остави на прозореца. Намери стомна с маврудово вино, извърна се към Спас и викна:
- Помниш ли, братко, какво вино правихме есента, а! Какво театро беше! Никога вече няма да играя такава рол. Едно време говорих на младите апостоли: имайте доверие, казвам, в народа… Народът прави виното, ще постигне и свободата си. Не го лъжете… Пия за този народ, брате, дето сега мре за свободата си…
И заплака. Избърса с ръкав сълзите, лицето му светна…
- Хе, тъкмо навреме се сети, братко – засмя се Спас и пое стомната. – Ами ония старици, ами нянката на баба Ниньо… Как я топна във виното… Ха-ха. Да пиела маврудово… Мръсницата с мръсница стогодишна. Ами как се хванаха за косите. С Гуца – нейната съперница, помниш ли… А- А… Хубав е животът, братко!
Смехът разтърси зимника. Кайшака слагаше фишек в пушката си. Не разбираше за какво става дума, ама, да не остане по-долу и той се разсмя. И надигна стомната с маврудовото… Пиеше на един дъх.. И като се напи, по мустаците текнаха червени вадички и прокапаха последните капки. Тогава Кайшака остави стомната на прозореца, облиза се и отстъпи крачка назад. А Кочо не млъкваше:
- И ти, братко, беше като някой бог… Като оня, как го нарече Лечителя… А! Бог Дионис.. Бил бог на виното… А пък оня, ха-ха, оня Стойчо Манастирски, същински Александър Македонски…. Нали си е от Македония…
Не дорече: тресна изстрел, стомната се пръсна и виното се разля… И много приличаше на кръвта човешка и Исусова.
Омълчаха се, но очите им шареха по къщите отсреща, дето се готвеше нещо… Хората на Шишман се омешаха с устинските турци и войниците…
- Става нещо… Язък за виното – рече Кочо. – Ти, бай Рангеле, иди до вратнята. Там пази!
Спас се нагласи за стрелба.
Леко свистене дойде откъм черквата. Гръмна наблизо… Огледаха се: гюллето беше ударило отзад; Кайшака се яви, зашеметен и каза, че се оттегля в храма. Ала в това време пушки трещяха от всички страни. През прозорците и от зидовете наскачаха враговете.
Спас изстреля патроните на пушката, оставаше му само револвера. Кочо го погледна, разбраха се и пълзешком отстъпиха, провряха се през тайния изкоп и стигнаха до двора на черквата. Тоно Савов ги забеляза и откри стрелба напосоки, колкото да подплаши башибозуците и войниците. Така Кочо и Спас влязоха през южното врата и всеки подири семейството и близките си.
2
Свести се от хладка вода по лицето. Баба Рада, майката на Слав, вървеше по черквата и ръсеше вода върху падналите. Лечителя попита къде е Лика… Тя се усмихна: Лика излязла да търси момчето си, а в това време двамина турци я награбили, качили я на кон и препуснали към турското село.
“Жива, жива е, Господи! Сигурно са от хората на Илхан” Стана, опря се на колоната, извито желязо се мярна пред очите му и в тоя миг осъзна, че в черквата вече са се прибрали Спас и Кочо. Уж ги видя, но гаче ли пак се пренесе в друг свят – Спас Гинов застрелваше децата си, уби и жена си и още, още … И други жени падаха под револвера му. Искаше му се да не търпи вече, да се върне в нормалното. Направи сетни усилия и стана очевидец на картина, която никак не му се струваше истинска.
Спас беше паднал на колене с наведена глава; черна пот и сълзи капеха от лицето му. Помъчи се да стане, стъпи върху десния крак, олюля се, но се хвана за камената колона. От олтаря го гледаше окото на свети Иван Рилски.
Най-сетне се закрепи, подигна кървавата си ръка; синкав дим се изля от дулото на револвера му: свърши се… Спас беше застрелял и най-малкото си дете – момиченце на две годинки. Пред него лежаха всички – и свои, и чужди, дето го молеха да ги убие.
Петте му деца се бяха смалили в смъртта и той – чалнат, сякаш бе забравил за тях. Сега търсеше най-големия си син Рангел. Беше негов ред. Смъкна револвера и викна “Рангеле-е-е…” Под свода на черквата “Свети Рангел” ехото му отвърна … Повтори и потрети: димът го задави и Спас тръгна, окървавен и стръвен, по дървените стълби към балкона.Там съзря баща си.
Кротко седеше дядо Иван върху чувал, натъпкан с парцали за прикритие от куршумите. Но никой вече не стреляше.
Сляпата Рада, стоеше зад чувала; изпод полите й надничаше Рангел, но не смееше да се озове на бащиния вик. Видял какво върши баща му с братчета и сестричета, побягна, скри се при старата, а тя само го поопипа и застана горда и смирена, вгледана в отхлупения покрив на черквата, дето бил изписан, както й казали зрящите, образът на самия Бог.
- Защо си дошъл, Спасе? – попита бащата, като го видя целият опушен, кървав и страшен.
- Диря Рангел, тате. Да си го виждал тъдява?
- Не знам, синко! Ни съм го видял, ни съм го чул – зашепна в унес старецът и простря ръка върху чувала с парцалите. – Е-е-х, ако знаех къде е Рангел!
Видя заканата в очите на Спас, душата му изтръпна, съживи се и проплака.
- Остави ме, сине! Живот съм ти дал, пощади ме! Нека Бог свърши туй, дето ти си наумил!
Револверът се отпусна в ръката му. Някакви сили притиснаха слеоочията като с клещи. Миналото стоеше пред очите му: бащата се беше смирил, поиска милост и пощада: чакаше покорно какво ще стори той – синът, догледникът, надеждата на Гиновия род, освободителят на Перущица и цяла България.
Всичките ги изпрати… И времето течеше на свършване, но трябваше и изворът да пресъхне. Той ли е изворът – бащата… Той ли е миналото? Можеше ли да убие баща си, можеше ли да заличи миналото? Ами нали другите – очевидците, щяха да разказват? Нали синът му Рангел е още жив, може би го гледа отнякъде? Но изведнаж времето изчезна, пространството се уголеми и вече го нямаше; полека-лека всичките пътища и пътеки водеха към сърцето му; небето и земята се събраха наедно.
Отстъпи крачка назад и се опря на перилата. Отдолу хлуйна пламък и през него той съзря някаква жена да дере гърдите и да плаче. Бавно извърна глава, от дълбините изплува кървав килим. Кочо опря пищова си в слепоочието на жена си и гръмна. Светлината от южния прозорец освети кръвта… Сетне същия този Кочо, с когото се бяха побратимили, прегърна рожбицата си… Васил Братов дочу лек пукот. Детската главица се оброни като в милувка. Убиецът залитна, опря се на зида, краката му се подкосиха, той клекна и се разрида сред кърви и огън.
Спас притвори очи. Чу се гръм. Кочо легна в ъгъла с отворена уста и оттам извираше кръв. Жената още ли пееше? Пееше като на сватба.
Бащата протегна ръка, погали го и гаче го свети. “Боже! Какво сторих, Господи?” И падна на колене пред стареца.
- Недей, сине, недей! Бог ще те осъди!
Синът плачеше с наведена глава. Жената пееше като на сватба. “Сигурно няма кой да я утрепе… Бог ли?”
Баща и син се гледаха очи в очи, душа в душата.
- Кой Бог ще ме съди, тате? Къде е тоя Бог сега! А- а-а а, къде си, Господи!
- Горе, сине, горе е Бог… И долу… И в душите ни… Сега ни гледа!
Ала Спас се свлече отново, повдигна глава срещу кроткото лице на баща си. “Боже, какъв грях! Утрепах ги всичките, а тебе, тате, тебе пожалих…”
- Прощавай, тате! Живей си… И Рангел да си живее…
Старият подигна десница:
- Бог да те прости, сине! Христос ще ти прости! Вярвай Му!
“Бог да ме прости ли? Та нали така викат за мъртвите?” И разбра, че баща му се прощаваше с него… Нека сам избере присъдата си… Но разбра също, че има и прошка. Дава я Христос. Беше забравил за Него - Бога на милосърдието. Владял го беше Дионис с глава на козел – богът на виното, на смъртта и раждането… А Христос казваше “ Сметрию смерть поправ” - припомни си Спас. Ангели пееха…
Прекръсти се. Вече сещаше, че със смъртта си ще победи самата смърт. Така пееха ангелите.
Сляпата стоеше изправена, окаменяла, заслушана в думи и страшни шумове. Песента на жената долу не секваше, беше като на припяване и бавен танц.
Спас хукна по стълбите и се върна при децата си. Той е още бащата, той е жив, а тях ги нямаше.
“Боже, що сторих, Господи! Защо не спря куршумите?” Говореше пред личицето на най-малкото си дете. “ И над него ли не се смилих! Защо не спря ръката ми…”
И не знаеше вече дали Бог го чува или самият той е Бог, та извърши всичко това.
Отново подигна револвера. Баща му се беше надвесил отгоре, гледаше кротко, с оная бащина добрина и благословия, която му бе дал на венчавката с Гюрга. И си мислеше, че Бог вече е със сина му.
Нямаше защо да бърза Спас. Седна върху обгоряла греда, близко до жена си; погледът му блуждаеше по иконите на олтаря, но там той виждаше дякона Левски, яви му се учителя Петър Горов, мярна се и Бенковски – не се разбраха на Оборище и Апостола го върна… И добре, че го върна, та да е при своите. Ето го и отец Велко, иде с Кръста и Евангелието; Спас целува кръста, книгата, прекръства се и… много му се иска вече да умира. “Заради Свободата, Господи”, щеше му се да извика, но гласът му потъна, заглъхна и само Господ го чу.
Песента на жената… Лежеше в ъгъла с раздрани гърди и оттам вместо мляко, текоха кърви. Заприлича му на Гюрга. Гаче го викаше…
Крясъци и пукот нахлуха в душата му; удари камбана, нещо трясна отгоре и през купола зейна дупка. И лъхнаха през тази дупка някакви сили небесни, и се понесе песента на стотици души. “Господи сил, с нами буди”, промълви Спас и потърси баща си. Нямаше го. И синът му го нямаше… Големият…
Пот течеше по слепите му очи и някак си бавно се отпусна до жена си. Гледаше го само едното око на Свети Иван. “Къде ли е отлетяло другото”, запита се Спас и кротна: “Където ще отида и аз, Господи!” Ръката му напипа детска плитчица, в другата държеше револвера с два патрона – за всеки случай. Спас изстреля първия, от дугия нямаше нужда.
Глух тропот разтърси черквата, светът заглъхна… Само молби за смърт сещаше душата му, молеха го да убива…
Лечителя се беше опрял на черковните врати, пазеха го двамина от хората на Шишман. Стори му се, че в последния си миг Спас го зърна, но беше вече късно. Спусна се, разкъса ризата му, превърза раната, тялото все още потръпваше, имаше някаква надежда. Спас усети спасителя си, надигна се на лакти:
- Заради свободата го… сторих! – промълвиха усните му. - Да ги избавя, Господи, от поругание... А що сторих? Невинни погубих... Не са го искали... Аз поисках…
Лечителя напипа раната, червеният кръг беше върху сърцето му. Спас се надигна, извръна глава, дишаше тежко, силата го напускаше, ала искаше още нещо да каже. Васил Братов положи длан под главата му.
- Грях ли е – прошепна, - грях ли е, дето…
- Мълчи, мълчи…
- Грях ли е? Исках да са свободни. Дадох им нов живот… Господи-и-и…
Отгоре го гледаше само едно небе. Стана му тежко на сърцето. Онемя... А вече нямаше и кому да проговори, нямаше на кого да изплаче мъката си.
Очите му бяха широко отворени, загледани в купола, дето беше останала само ръката на Христос. Ръката на Лечителя го придържаше отдолу… И му се привидя картина: Спас върви насреща му, нарамил огромен кош с грозде – черно, тежко грозде; изсипва го в лина, сетне скача и наедно с Кочо и другите мачкат гроздето за вино… Голи са, играят хоро, хванати здраво един за друг и под краката им пищи гроздето… Вижда го как надига токатския тас и пие ли пие онова маврудово вино, ръстът му расте, децата се край него, жена му Гюрга го моли кротко за нещо си… Той прегръща всички… “ И в смъртта си ще ги прегърнеш, приятелю. “ Главата му изведнаж увисна. “ Прегърна ги…Много им искаше доброто… Заради доброто го направи… А Исус иска любов от нас, не жертва… И любов, и жертва, Господи!”
- Грешна е земната свобода, грешна е… Господ не ще смърт за човеците си! – говореше си вече Лечителя. “Ала иска жертва!” се понесе глас из черквата.
Издърпа някаква черга, хвърли я отгоре и се изправи. Чак сега видя дечицата, жените, старците… Лежаха превити, кръстосани, с отметнати, кървави глави. Под южния прозорец Кочо беше паднал с лице, впито в земята. До него телцето на дъщеричката му и, о, Боже! – половината от детската главица беше отхлупена от куршума. И му се привидя как от окото на Светеца се отрони сълзица.
Тежи ми сивата плесен на мъглата
И мътната мисъл за дървета и хора.
Тежи ми споменът за напразно пътуване,
За безцелното дирене,
В което бавно умирам.
Тежи ми люшкането
Между небето и земята,
Когато се стремя към нещо,
Отдавна познато на хората…
Приемете ме такъв –
С толкова тежък товар,
С такова безцелно дирене
И лутане в нищото.
Приемете ме такъв:
Може би това е начало
На всеки образ и път,
На всяко зачеване и рожба.
Приемете ме такъв –
С хаоса и мъглата,
От които се ражда светът.
ЛЮЛЕЕЩ СЕ СТОЛ
Люлее ме столът
Открай до края на света…
И отново ме връща в живота –
в дъното на една дъга,
където е точката на днешното;
където е сладкият миг –
кръстопът на минало и бъдно;
мигът, от който се тръгва
към спомена за мама
и очите на първото момиче;
към звуците на “Недовършена симфония”
и детската усмивка на сина ми;
мигът, от който се излита
в небето на илюзиите и бляна,
където, като в коледна пита,
си търся късмета.
Тъй люлее ме столът
от раждането до смъртта.
И вече престанах да следя
за кой ли път се раждам
и колко пъти съм умрял.
Не знам и колко пъти съм преминал
през оня кръстопътен миг –
дали съм го улавял
или пропускал,
за добро ли е било или за зло?
Люлее ме столът на живота, просто ме люлее…
КАРТИНАТА
Или преминаване на границата
Докато си мисля за двете агнета,
Пътеката се раздвоява пред очите ми;
Отгоре небето е тъмно-синьо,
Без облаче, сълзица и стон;
Тревата е суха и невярно златна,
А в дъното между жълтото и синьото
Са двете дъбчета клонати,
Навързани с ръждива тел
Като на някаква си граница…
Вървя по двете си пътеки,
По дирята на двете агнета;
Кръвта ми тече и червеното
Се сбира долу като в езеро…
Но аз вървя, решен съм да премина
Онази граница на ръждата,
На тлението земно
И да литна в небето!
Да се разтворя.
Не търсете подписа ми в десния ъгъл –
Кръвта тече и никого не съм излъгал.
ДЪЛГО ЩЕ ВЪРВЯ ПО УТРОТО
Белият вятър гали краката ни…
Сбогом!
Очите си не мога да откъсна
От слънцето, изгряло като медальон.
Сбогом!
Заспиват люлките сини
В тишината на утрото чисто.
Хубаво ни беше в туй люлеене…
И звездите ни гледаха
От далечни галактики…
И нощта бе светла…
Тая нощ на любов и ласки,
И на нашата цялост.
Сбогом!
Уморена си, с колесница тракийска
Те отвеждам в твоя дом.…
Сбогом!
Започва моят ден.
АЗ СЪМ ГРОЗД – изстискай ме за пиене:
Протегни се, от лозата –майка ме вземи,
С ръце ме прегърни, гали ме
И рисувай върху зърната ми
Кръгчета на твойта нежност;
Устните ти парят, сокът се излива,
Ручеи текат по хълмовете ми…
Аз съм грозд – изстискай ме до сухо!
И когато се наситиш днес,
Направи ме вино и ме пии
До края на дните си!
КАКВО ОСТАВА ОТ ЛЯТОТО?
Остава чиста светлина,
Събрана в капка вино…
ОЧАКВАМ ГОСТ ОТГОРЕ
И нощното небе оглеждам,
Светлината да съзра,
Която пази моята надежда:
Това е моят Звезден брат.
Щурците пеят земна песен,
В любов изгорят пеперуди,
Светулки блясват под навеса,
В тъмата сипва се звезда…
Но все така в онази точка
Блести домът от светлина!
От хиляди години чакам:
От оня миг, когато
Небесен Ангел долетя
На огнените си криле в нощта,
Заричайки една жена да ражда
И един приятел да скърби…
Жената Божи Син роди,
Забрави Ангела крилат:
Едничък аз останах –
очаквам моят звезден брат!
Есента прогледва с рогчето на охлюв
Яворът незнайно откога
Се е нарисувал в жълто
От южната своя страна.
Празна е дупката на оная змиица,
Която не знам откога,
Беше впила в ръката ми зеница,
Но умислена за своята съдба,
леко се отдръпна настрана
Всичко се спотайва в душата ми
Като нещо отминало и крайно,
но тя ще го повтаря трайно
в дните си на самота.
ЗЕЛЕНИЯТ СКЛОН
На Георги Гагов
Родих се върху стръмния склон,
Дето растеше зелена ливада:
Между тревите намерих подслон
И храних с надежди душата си млада.
Премина денят ми по стръмния склон
С добра жена, с деца разногласи
И с внуци, тръгнали по градовете
да дирят късмета си.
Дадох на всички добро,
Дадох и неволно зло
За доброто не искам награда,
за злото им прошка поисках…
И, както пях си песента,
Нощта ме настигна…
Паднах!
Помолих тогава: там ме заровете –
До старата върба на зеления склон,
Чучулиги да ме будят в ранината,
Камбанки да ми правят поклон…
Дечица да ми пеят песента -
Там ми мене най-приляга
Да свърша земната си сага.
РОЗАТА
Тя беше още пъпка, когато се появи първата й мечта. Ужасно й се искаше като цъфне и се огледа наоколо, да приеме поздравите и поклоните на другите рози. Пъпката се пукна, слънчев лъч надникна в нейната гръд, розата се усмихна с розовата си усмивка и примига с розовите си очички. Слънцето и се видя като огромно кълбо – също така розово и красиво. И в сърцето на розата се появи второто желание: да стане красива като слънцето.
И ето че в прекрасното си първо утро тя разцъфна съвсем и, вместо слънцето, видя едно жълто котешко око. По средата му имаше черна ивица.
Розата се огледа наоколо – беше се издигната на върха на голям храст и по него не се виждаха никакви рози. „Нима съм последната?” Никой не я поздрави, нямаше поклони, а само лек шум от зелените листа. И по розовите си листенца усети полъха на южен вятър. Това я зарадва, потули тъгата й, тя се протегна като след сън. „Толкова е хубаво…Само защо съм сама? Къде се отишли другите? И тъй като нямаше други рози, нямаше и кой да отговори. Розата не дочу розова реч. Заплака. Освен да заплаче, нищо друго не оставаше – тя не знаеше нито дума от своя майчин език. Тя мечтаеше и мислеше на човешки език.
Беше разтворила всичките си листенца по обяд, до вечерта си приготви тоалета и понеже излъчваше естествен парфюм, привлече вниманието на едно едро, космато същество, което веднага започна да я ухажва. Розата потрепера от страх, но в това време южният вятър духна така силно, че запрати нахалника далече-далече от розовия храст.
През нощта вятърът се усили, розата се закашля, гърлото й пресъхна, а из въздуха нямаше нито капчица вода, нито пък най-лека пара. Тя отмаля съвсем, едно листенце се отрони от тялото й, полетя надолу в някаква черна дупка. Сетне изведнъж й се зави свят, престана да вижда звездите по небето и изпадна в несвяст. Косматото същество я нападна отново, прободе с хоботче тук и там, но сякаш усети смъртта и побягна като ожилено.
На заранта слънцето изгря, розата се свести, но се видя оголена, само едно листенце покриваше онази част от тялото й, за която тя не знаеше още нищо, само чувстваше някаква особена топлина и радост, щом вятърът се появяваше отнякъде.
И пак се унесе… По едно време дочу тих глас: „Обичам те!” Розата отвори очи и сред розовата светлина на слънцето, видя лицето на красив момък. А тя вече разбираше от човешки език, усмихна се, последното листо падна… Розата не се засрами, сърцето й заби силно и радостно. „Благодаря! Ти ме спаси от смъртта!” Тя беше последната роза, нямаше кой да я научи на майчиния език и затова разбра спасителните думи на момъка.
ЗЕМЯ на могили и спомени
За лъвове,
Земя, където в ровове
Лежат, поломени
Царе, хайдути и коне!
Земя на свобода пречиста
И от робство непочистена!
Дали роден съм в своя век,
Дали съм подранил или преварил,
Дали съм мъж, обречен на жена
Или със жените равен –
Все тъй ще си вървя,
Макар и бавен,
По твоите балкани и поля.
И все така в сърцето ми
Кръвта ще бие,
И виното си все така ще пия,
Както са го пили и преди!
И нека се кръстосват пред очите ми
Лъчи от лазерните дракони,
И нека ме прераждат в епруветка
Или на космична станция във вените –
Все тъй, макар откъртен,
Макар в една-едничка клетка
Ще пренеса в безкрая гените
На твоя образ и безсмъртие.
Лежа възнак; нощта и мракът ме поглъщат, отгоре вече светлеят звезди, в Бесапарските горки гасне слънцето...
Земята мълчи. Мирише на мъх и млада трева.
Опомних се: легнал съм върху Манастирския камък. Пих тракийско вино с приятели... От онова маврудово вино, което траките са пили, подхвърляйки върху копията си най-личния тракиец: кръвта текла по лицата им, те жадно я поглъщали - вярвали, че героят е вече при бога и молбите им се сбъдват. И заживявали с надеждата за свободата.
Много вино изпили, сума герои пратили на небето, народът им оредявал и ставал лесна плячка на нашествениците.
Втурнах се по пътеката. Стигнах до зидовете на изгорялата черквица, промушах се през копривата и къпините - листата ме пареха и галеха, усещах остри бодежи; най-сетне прегърнах камъните, покатерих се и отгоре погледнах към олтара. Нямаше олтар: само една вдлъбнатина и там някъде гореше свещица.
По средата на черквицата зееше дълбок трап. Иманяри са копали за злато. Колко са копали, докъде се стигнали, не знаех... Не чух да са намерили и златото. Само бяха копали, само се бяха надявали... Само надеждата...
Боже Господи, как съм стигнал до това място? Наоколо е тъмно и дълбоко. И небето е тъмно, ала има звезди. И аз съм по средата като една запалена свещица: Вглеждам се надолу и осветлявам миналото, горя в настоящето, а отгоре само някакви надежди. Само надежди...
Ръцете ми не издържат, свличам се по зида... Ето, че стоя на прага на черковните врати и манастирчето е огряно от залязваща светлина.
САМОДИВСКО ХОРО
Не знам дали ще тръгна
Подир зеленооката жена:
Сърдит ли ще съм с нея вечер,
Весел или тъжен в утринта?
Не знам дали ще се докосна
Отново до човешка длан,
Ще трепна или ще отмина,
Не оставил и за кучета следа…
Но песен някой ли запее,
Хоро ли някъде затрополи,
Ще се привдигна леко и ще тръгна…
Душата ми ще не изтрае
По дирите на песента;
Душата ми ще заиграе
Самодивското хоро
На моята земя…
РЕЦИТАЛ
СТРАСТНАТА СЕДМИЦА И СТРАДАНИЯТА БЪЛГАРСКИ
Всеки ден от тази седмица е велик. Така е по християнски. Но великите дни се предхождат от радостното влизане на Христос в Йерусалим, яхнал магаре и с палмов венец на главата. Спасителят е съпроводен от ликуваща тълпа. Едва след това започват великите дни, за да завършат с предателство, разпъване на кръста и възкресението. Малък откъс от време, но достатъчен за да се срещнат човешката преходност и космическата вечност.
И през тези дни на пречистване нам е дадено да се огледаме в душата си, доколкото е възможно всеки да го направи, да отворим третото си око, да погледнем в какъв свят живеем и как живеем.
Апостол Павел е шетал по нашите земи още в зората на Християнството. Ето и едно негово послание: “Никой да не търси своята полза, а всякой - ползата за другия..."” А много години преди него Соломон е поучавал евреите: "“С мъдрост се гради къща и с разум се утвърждава: и чрез знание стаите й се пълнят с всякакви скъпоценности и благоприятни богатства.” Стари и нови завети, светите книги на почти всички световни религии могат да се намерят подобни мъдри съвети. Но колко струва мъдростта в сърцата на хората, които мислят и работят само за себе си? Ето най-тежкия и съдбоносен въпрос, на който трябва да си отговорят българските политици.
Преходът през последните десетина-двайсет години оварвари душите ни до крайност. Но това време беше предшествано от 45 години атеизъм. И се пръкнаха на бял свят българите от днешния ден. Две неща се случиха. Едното е, че шепата наши сънародници потърсиха в прехода полза само за себе си, а оставиха милиони други в бедност. И другото нещо е освобождаването на душите ни, отприщване на желанията и жаждата за развлечения. И сега, когато градим новата къща, все по отчетливо виждаме, че ни е липсвала мъдростта в началото, разумът да утвърждаваме постигнатото добро и стаите ни не са пълни със знание. Някой сметнаха “нашия живот за забавка и живеенето ни за печалбена търговия, защото казват, че отдето и да е да се извлече печалба, та ако ще би и от злото.” Не ми се ща да давам примери в подкрепа на тази Соломонова притча, всеки може сам да ги намери, сам да потърси страданието си, греха , покаянието през дните на тази страстна седмица. Но все пак ето нещо, което не ми дава покой. Болен от рак отива в родната онкологична болница. Попада на лекар, който му иска няколко хиляди за химиотерапия. Болният казва, че няма, но може да намери след като завършат процедурите. Българинът-лекар с Хипократовата клетва му казва да си отиде и като намери парите да дойде. Човек само промълвил: “Ако съм жив дотогава!” Ето ти печалбата от злото. От тук нататък вече не можем да говорим за човешки права, за законност и морал. Ами какво да кажем: както си вървиш по улиците на града и изведнъж от тъмните коли скачат няколко хайдуци, стрелят наляво и надясно, падат убити и ранени, между тях и невинни граждани. Нали това се случи оня ден? И каква е гаранцията за живота ни? Бесовете български са пуснати на воля, живеенето ни е превърнато в печалбена търговия за наши и чужди търговци.
И понеже са дните на “Страстната седмица” да си припомним как Христос изгонва търговците от храма. Време е всеки да се замисли и изгони търговеца в душата си. И да си припомним още думите на светеца: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука… Ако доставиш на душата си това, що е приятно за прищевките, тя ще те направи гавра за враговете ти.” Освободихме душите си, но не за да ги показваме в шоу програмите и бигбрадърите, защото там те отново попадат под заповедта и сценария на “големия брат”. Нещо повече - тези владетели на екрана и словото посегнаха на човешките ни фантазми, на онези най-съкровени светли и тъмни преживявания на душата, чрез които тя се пречиства, бори се, побеждава или я побеждават. Фонтазмите са друг свят, те не са от нашата реалност, те не са за печалбена търговия и е нечовешко да се показват. А навсякъде и по всяко време виждаме как реклами, клипове и филми разпалват желанията, страстите, превръщат секса в задоволяване на гол инстинкт, любовта е прогонена пак заради търговийката и онова тихичко, дребничко задоволяване на похотите, което ни прави роби и за подигравка на враговете ни. И ни докарва непрекъснати душевни и духовни страдания, които разболяват и най-здравото физическо тяло. Нека си го кажем накрая. “Играещия човек”, играещите българи проявиха “византийската си хитрост” и себичност, вместо мъдрост и загубиха себе си в играта на прехода. Повечето му “изпуснаха края”, другите опорочиха правилата на играта и ни настигна демографският срив. Полека-лека трябва да се свестяваме… Страстната седмица за нас ще продължи повече от седем дни, докато в зоната на “жълтите павета”, си правят търговийката си, докато те решават на кого колко да дадат и на кого да жертват тялото и на кого душата. Е, на цял народ не могат да надвият, но стореното от тях зло скоро ще се стовари върху главите им. А народът ще посреща и празнува своите великдени с христова вяра в душата си.
ВЪЗКРЕСЕНИЕ
Събудено от лунна светлина,
Великденчето цъфна и прогледна.
Наоколо бе странна тишина:
Отгоре му виси камбанка бледна.
Подухна утринта и слънчев лъч
Удари, разлюля камбаната и звън
Се пръсна в росната ливада…
И Разпнатия пак възкръсна,
Ведно с цветчето на тревата млада
НЕВЪЗМОЖНО ОСВОБОЖДЕНИЕ
Господи, Исусе Христе, съсипан
От човешки беди и неволи,
Само ти не се оплакваш,
Нищо, че си разпнат
Вече толкова години!
Само Ти търпиш! Защо ли?
Писано е, че си жертва, Боже,
На първородния човешки грях,
Че вината ни поемаш
И прощаваш всекиго от нас…
Но нали и Ти роден си
От човешка майка на земята:
Майчина гръд те е кърмила,
Люлчина песен ти е пята?
Нека вече, Сине Боже,
Своя грях да си поема;
Нека и страданието свое
От духа ти горд да ти отнема!
И ако всеки днес и някога
Туй поиска да извърши,
От Кръста ти ще слезеш, Сине,
Ще си дойдеш от небето синьо
И отново ще си с нас свободен!
Отново ще си равен между нас,
Но и на Отеца си подобен;
Ще ни бъдеш пак учител свят,
Наставник мъдър, макар прободен
От копието злобно на човеци,
Ръце към теб протегнали в несвяст!
СВЕЧЕРЯВАНЕ
Птица се преметна и угасна
В залеза над двата бора.
Ниви картофени глъхнат,
Грохот на диви прасета
Сещат кучетата в двора.
Къщи каменни лежат
Под теглото на металните антени:
В малка вила старец и старица
Каменно седят, в екрана взрени.
А отгоре идва нощ и Бог
Заглежда се в душите земни,
Дето смърт е хвърлила облог,
А животът в утрото печели.
ПЕРУЩИЦА
В твоята земя съм се родил,
Проходил съм по Власевица, Вълковище;
Утрото ми в твоя ден премина,
Моят ден живях по някаква чужбина…
Ала всеки миг сам искал
Под небето твое да прииждам:
Дъх от въздуха ти да поема,
Камъка над манастирчето да виждам
И вода от твоите недра да взема;
От героите твои свободата да приема.
Някой беше турил белезници
на душата ми – трижди угнетена
И в дните си – дълга броеница,
Бях с мечтата си усамотена.
Тук съм вече: в залеза се взирам;
Бавно слънцето потъва
в Бесапарските горки, където
Траките развяват конска грива
И танцуват и отпиват от котлето
Нашенското вино от мавруд…
Там е царството на Хадес
И Евридика дивна
Очаква ме надолу да погледна…
Но по ми е добре в грижи и труд
Да живея в деня ти “Перущице бледна”.
ЛЕГЕНДА ЗА РАЗСЕЧЕНА МОГИЛА
Тракийски цар, човек или просто лозар
Поискал си могила на оная горка
Да може и Родопа да вижда, и Хемуса стар,
И в Тракия славния град Бесапара…
Копали яки войни, а жената горка
Извила танц до мъртво тяло;
На двора цвилил вран жребец,
роднини и приятели, облечени в бяло,
се радвали, че пращат своя хубавец
при Бога с молитви за добро…
Едничко само кучето скимтяло
зарад своя цар, човек или просто лозар.
Подземно гняздо стъкмили, сторили зид;
Наслагали съдове с вино, златни лъжици и кани;
До мъртвия легнала жива жената –
Било по стар тракийски обичай.
Колесница блестяла,
А коня и кучето – вече заклани.
Могила издигнали, паднала нощ…
Луна и звезди огрели простора.
Синът на лозаря явил се тогава,
Син на бащата или просто на царя,
Размахал си меча, разсякъл земята
И жива намерил там свойта изгора,
Която отнел му царя или просто господаря…
А в камъка, дето е стъпил юнакът
И днес стърчи грамадната му стъпка.
Разсечена могила светлее оттатък
Със белег от меч и любовна тръпка.
В ЧЕРКВАТА “АРХАНГЕЛ МИХАИЛ”
Олтарът ме гледа с лице то мъртвец…
И само през двата прозореца горе,
Като през живи очи на черковен певец,
Струи светлината небесна.
Стоя, омагьосан от тези очи,
Изстиват ръцете ми, душата стене…
И в миг през купола откъртен,
Там, дето е стоял Христос,
Вихрушка се изви и смъртен
Понесе се вик “Боже спаси!”
И чух аз Бог в сърцето си…
А певецът-олтар все тъй горд и прав,
Запя “ Смертию смерть поправ…”
СТЕНОПИС ОТ ЧЕРКВАТА “АРГАНГЕЛ МИХАИЛ”
Хоризонтът е димяща грива,
Дето се просва денят,
Натежал от свободния вик…
В плевните, сред купища пепел,
Тлеят ръждиви греди.
Табийте са ясни граници
Или вито хоро като на сватба:
Сватбари прегръщат земята,
Очаква се светлия плод;
България – невеста свята,
През ятагана търси брод.
Вятър тършува припряно
В нечии чужди дисаги,
Във съня си някой се присяга,
Смучи вино от канелата:
Виното се лее по гърдите ,
Багри бялата му риза…
Хълмът зее със страшни огньове,
Със хиляда вражески муцуни,
Разлюлени стръвно, без посока
От земята до Аллаха…
А Учителя се спуща към селото
И лицето му е чисто, измито
Със светена вода манастирска…
Краят на света ли е видял,
та е лека неговата крачка?
Или над белия извор наведен,
Чул е словата на онази врачка:
Син жена ти е родила,
А в огън ти ще изгориш?
Хоризонтът мята черни гриви,
Черни конници провождат деня,
Утрото зрее в нежънати ниви,
той върви сред класили жита;
слънчева песен пее земята,
натежала от светлия плод –
България – невеста свята,
През ятагана търси брод!
МИРОНОСЦИТЕ
На старците-парламентьори през Априлското въстание
Не сте ли вие жертвата
На оня черен страх,
Клокнал в гърдите на мнозина?
Или може би еднички бяхте трезвите
Сред толкова пияни,
Та стигнахте до враговете,
До ония българи-горяни,
С чужда вяра в душите,
Мир да молите за синовете,
Окървавени в страшната защита?
Клетва сториха в Аллаха,
Дадоха вярната си дума….
На тояжките свои подпрени,
Виждам ви да слизате надолу
С блага вест в душите.
Ала в облак блеснаха куршуми
И узна се истината гола…
Стана стръмния ви път
Новата голгота на земята,
Дето падат мироносци,
Дето днес стърчи
Опустял, железен кръст!
Старци, вие сте една надежда,
Която безнадеждно ромоли
Вече толкова години!
Вие тръгнахте нагоре,
А в черквата ви чакат внуците…
ГЛАВА ОСМА
1
Кочо и Спас се бяха укрепили в зимника на Гиновата маслобойна. Край тях сновеше и Рангел Витанов, на когото викаха Кайшак. На турски - смел, безстрашен мъж. И той имаше голяма челяд в черквата. През зимата в къщата му моми и момци на седенки лееха куршуми и правеха фишеци. Надума се с доста приятели търговци по Пловдив и пренесе сума пушки, увити в рогозки. Купуваше със свои пари, казваше, че като дойде свободата, ще се разплащат.
Тримата най-храбри и най-отчаяни в борбата мъже се случиха в тоя час в това тясно, вмирисано на шарлаган помещение и държаха под прицел моста на реката и къщите около Разановата сапунджийница. Там се бяха настанили вече башибозуци.
Кочо зареди пушката с последните патрони и гольвно я остави на прозореца. Намери стомна с маврудово вино, извърна се към Спас и викна:
- Помниш ли, братко, какво вино правихме есента, а! Какво театро беше! Никога вече няма да играя такава рол. Едно време говорих на младите апостоли: имайте доверие, казвам, в народа… Народът прави виното, ще постигне и свободата си. Не го лъжете… Пия за този народ, брате, дето сега мре за свободата си…
И заплака. Избърса с ръкав сълзите, лицето му светна…
- Хе, тъкмо навреме се сети, братко – засмя се Спас и пое стомната. – Ами ония старици, ами нянката на баба Ниньо… Как я топна във виното… Ха-ха. Да пиела маврудово… Мръсницата с мръсница стогодишна. Ами как се хванаха за косите. С Гуца – нейната съперница, помниш ли… А- А… Хубав е животът, братко!
Смехът разтърси зимника. Кайшака слагаше фишек в пушката си. Не разбираше за какво става дума, ама, да не остане по-долу и той се разсмя. И надигна стомната с маврудовото… Пиеше на един дъх.. И като се напи, по мустаците текнаха червени вадички и прокапаха последните капки. Тогава Кайшака остави стомната на прозореца, облиза се и отстъпи крачка назад. А Кочо не млъкваше:
- И ти, братко, беше като някой бог… Като оня, как го нарече Лечителя… А! Бог Дионис.. Бил бог на виното… А пък оня, ха-ха, оня Стойчо Манастирски, същински Александър Македонски…. Нали си е от Македония…
Не дорече: тресна изстрел, стомната се пръсна и виното се разля… И много приличаше на кръвта човешка и Исусова.
Омълчаха се, но очите им шареха по къщите отсреща, дето се готвеше нещо… Хората на Шишман се омешаха с устинските турци и войниците…
- Става нещо… Язък за виното – рече Кочо. – Ти, бай Рангеле, иди до вратнята. Там пази!
Спас се нагласи за стрелба.
Леко свистене дойде откъм черквата. Гръмна наблизо… Огледаха се: гюллето беше ударило отзад; Кайшака се яви, зашеметен и каза, че се оттегля в храма. Ала в това време пушки трещяха от всички страни. През прозорците и от зидовете наскачаха враговете.
Спас изстреля патроните на пушката, оставаше му само револвера. Кочо го погледна, разбраха се и пълзешком отстъпиха, провряха се през тайния изкоп и стигнаха до двора на черквата. Тоно Савов ги забеляза и откри стрелба напосоки, колкото да подплаши башибозуците и войниците. Така Кочо и Спас влязоха през южното врата и всеки подири семейството и близките си.
2
Свести се от хладка вода по лицето. Баба Рада, майката на Слав, вървеше по черквата и ръсеше вода върху падналите. Лечителя попита къде е Лика… Тя се усмихна: Лика излязла да търси момчето си, а в това време двамина турци я награбили, качили я на кон и препуснали към турското село.
“Жива, жива е, Господи! Сигурно са от хората на Илхан” Стана, опря се на колоната, извито желязо се мярна пред очите му и в тоя миг осъзна, че в черквата вече са се прибрали Спас и Кочо. Уж ги видя, но гаче ли пак се пренесе в друг свят – Спас Гинов застрелваше децата си, уби и жена си и още, още … И други жени падаха под револвера му. Искаше му се да не търпи вече, да се върне в нормалното. Направи сетни усилия и стана очевидец на картина, която никак не му се струваше истинска.
Спас беше паднал на колене с наведена глава; черна пот и сълзи капеха от лицето му. Помъчи се да стане, стъпи върху десния крак, олюля се, но се хвана за камената колона. От олтаря го гледаше окото на свети Иван Рилски.
Най-сетне се закрепи, подигна кървавата си ръка; синкав дим се изля от дулото на револвера му: свърши се… Спас беше застрелял и най-малкото си дете – момиченце на две годинки. Пред него лежаха всички – и свои, и чужди, дето го молеха да ги убие.
Петте му деца се бяха смалили в смъртта и той – чалнат, сякаш бе забравил за тях. Сега търсеше най-големия си син Рангел. Беше негов ред. Смъкна револвера и викна “Рангеле-е-е…” Под свода на черквата “Свети Рангел” ехото му отвърна … Повтори и потрети: димът го задави и Спас тръгна, окървавен и стръвен, по дървените стълби към балкона.Там съзря баща си.
Кротко седеше дядо Иван върху чувал, натъпкан с парцали за прикритие от куршумите. Но никой вече не стреляше.
Сляпата Рада, стоеше зад чувала; изпод полите й надничаше Рангел, но не смееше да се озове на бащиния вик. Видял какво върши баща му с братчета и сестричета, побягна, скри се при старата, а тя само го поопипа и застана горда и смирена, вгледана в отхлупения покрив на черквата, дето бил изписан, както й казали зрящите, образът на самия Бог.
- Защо си дошъл, Спасе? – попита бащата, като го видя целият опушен, кървав и страшен.
- Диря Рангел, тате. Да си го виждал тъдява?
- Не знам, синко! Ни съм го видял, ни съм го чул – зашепна в унес старецът и простря ръка върху чувала с парцалите. – Е-е-х, ако знаех къде е Рангел!
Видя заканата в очите на Спас, душата му изтръпна, съживи се и проплака.
- Остави ме, сине! Живот съм ти дал, пощади ме! Нека Бог свърши туй, дето ти си наумил!
Револверът се отпусна в ръката му. Някакви сили притиснаха слеоочията като с клещи. Миналото стоеше пред очите му: бащата се беше смирил, поиска милост и пощада: чакаше покорно какво ще стори той – синът, догледникът, надеждата на Гиновия род, освободителят на Перущица и цяла България.
Всичките ги изпрати… И времето течеше на свършване, но трябваше и изворът да пресъхне. Той ли е изворът – бащата… Той ли е миналото? Можеше ли да убие баща си, можеше ли да заличи миналото? Ами нали другите – очевидците, щяха да разказват? Нали синът му Рангел е още жив, може би го гледа отнякъде? Но изведнаж времето изчезна, пространството се уголеми и вече го нямаше; полека-лека всичките пътища и пътеки водеха към сърцето му; небето и земята се събраха наедно.
Отстъпи крачка назад и се опря на перилата. Отдолу хлуйна пламък и през него той съзря някаква жена да дере гърдите и да плаче. Бавно извърна глава, от дълбините изплува кървав килим. Кочо опря пищова си в слепоочието на жена си и гръмна. Светлината от южния прозорец освети кръвта… Сетне същия този Кочо, с когото се бяха побратимили, прегърна рожбицата си… Васил Братов дочу лек пукот. Детската главица се оброни като в милувка. Убиецът залитна, опря се на зида, краката му се подкосиха, той клекна и се разрида сред кърви и огън.
Спас притвори очи. Чу се гръм. Кочо легна в ъгъла с отворена уста и оттам извираше кръв. Жената още ли пееше? Пееше като на сватба.
Бащата протегна ръка, погали го и гаче го свети. “Боже! Какво сторих, Господи?” И падна на колене пред стареца.
- Недей, сине, недей! Бог ще те осъди!
Синът плачеше с наведена глава. Жената пееше като на сватба. “Сигурно няма кой да я утрепе… Бог ли?”
Баща и син се гледаха очи в очи, душа в душата.
- Кой Бог ще ме съди, тате? Къде е тоя Бог сега! А- а-а а, къде си, Господи!
- Горе, сине, горе е Бог… И долу… И в душите ни… Сега ни гледа!
Ала Спас се свлече отново, повдигна глава срещу кроткото лице на баща си. “Боже, какъв грях! Утрепах ги всичките, а тебе, тате, тебе пожалих…”
- Прощавай, тате! Живей си… И Рангел да си живее…
Старият подигна десница:
- Бог да те прости, сине! Христос ще ти прости! Вярвай Му!
“Бог да ме прости ли? Та нали така викат за мъртвите?” И разбра, че баща му се прощаваше с него… Нека сам избере присъдата си… Но разбра също, че има и прошка. Дава я Христос. Беше забравил за Него - Бога на милосърдието. Владял го беше Дионис с глава на козел – богът на виното, на смъртта и раждането… А Христос казваше “ Сметрию смерть поправ” - припомни си Спас. Ангели пееха…
Прекръсти се. Вече сещаше, че със смъртта си ще победи самата смърт. Така пееха ангелите.
Сляпата стоеше изправена, окаменяла, заслушана в думи и страшни шумове. Песента на жената долу не секваше, беше като на припяване и бавен танц.
Спас хукна по стълбите и се върна при децата си. Той е още бащата, той е жив, а тях ги нямаше.
“Боже, що сторих, Господи! Защо не спря куршумите?” Говореше пред личицето на най-малкото си дете. “ И над него ли не се смилих! Защо не спря ръката ми…”
И не знаеше вече дали Бог го чува или самият той е Бог, та извърши всичко това.
Отново подигна револвера. Баща му се беше надвесил отгоре, гледаше кротко, с оная бащина добрина и благословия, която му бе дал на венчавката с Гюрга. И си мислеше, че Бог вече е със сина му.
Нямаше защо да бърза Спас. Седна върху обгоряла греда, близко до жена си; погледът му блуждаеше по иконите на олтаря, но там той виждаше дякона Левски, яви му се учителя Петър Горов, мярна се и Бенковски – не се разбраха на Оборище и Апостола го върна… И добре, че го върна, та да е при своите. Ето го и отец Велко, иде с Кръста и Евангелието; Спас целува кръста, книгата, прекръства се и… много му се иска вече да умира. “Заради Свободата, Господи”, щеше му се да извика, но гласът му потъна, заглъхна и само Господ го чу.
Песента на жената… Лежеше в ъгъла с раздрани гърди и оттам вместо мляко, текоха кърви. Заприлича му на Гюрга. Гаче го викаше…
Крясъци и пукот нахлуха в душата му; удари камбана, нещо трясна отгоре и през купола зейна дупка. И лъхнаха през тази дупка някакви сили небесни, и се понесе песента на стотици души. “Господи сил, с нами буди”, промълви Спас и потърси баща си. Нямаше го. И синът му го нямаше… Големият…
Пот течеше по слепите му очи и някак си бавно се отпусна до жена си. Гледаше го само едното око на Свети Иван. “Къде ли е отлетяло другото”, запита се Спас и кротна: “Където ще отида и аз, Господи!” Ръката му напипа детска плитчица, в другата държеше револвера с два патрона – за всеки случай. Спас изстреля първия, от дугия нямаше нужда.
Глух тропот разтърси черквата, светът заглъхна… Само молби за смърт сещаше душата му, молеха го да убива…
Лечителя се беше опрял на черковните врати, пазеха го двамина от хората на Шишман. Стори му се, че в последния си миг Спас го зърна, но беше вече късно. Спусна се, разкъса ризата му, превърза раната, тялото все още потръпваше, имаше някаква надежда. Спас усети спасителя си, надигна се на лакти:
- Заради свободата го… сторих! – промълвиха усните му. - Да ги избавя, Господи, от поругание... А що сторих? Невинни погубих... Не са го искали... Аз поисках…
Лечителя напипа раната, червеният кръг беше върху сърцето му. Спас се надигна, извръна глава, дишаше тежко, силата го напускаше, ала искаше още нещо да каже. Васил Братов положи длан под главата му.
- Грях ли е – прошепна, - грях ли е, дето…
- Мълчи, мълчи…
- Грях ли е? Исках да са свободни. Дадох им нов живот… Господи-и-и…
Отгоре го гледаше само едно небе. Стана му тежко на сърцето. Онемя... А вече нямаше и кому да проговори, нямаше на кого да изплаче мъката си.
Очите му бяха широко отворени, загледани в купола, дето беше останала само ръката на Христос. Ръката на Лечителя го придържаше отдолу… И му се привидя картина: Спас върви насреща му, нарамил огромен кош с грозде – черно, тежко грозде; изсипва го в лина, сетне скача и наедно с Кочо и другите мачкат гроздето за вино… Голи са, играят хоро, хванати здраво един за друг и под краката им пищи гроздето… Вижда го как надига токатския тас и пие ли пие онова маврудово вино, ръстът му расте, децата се край него, жена му Гюрга го моли кротко за нещо си… Той прегръща всички… “ И в смъртта си ще ги прегърнеш, приятелю. “ Главата му изведнаж увисна. “ Прегърна ги…Много им искаше доброто… Заради доброто го направи… А Исус иска любов от нас, не жертва… И любов, и жертва, Господи!”
- Грешна е земната свобода, грешна е… Господ не ще смърт за човеците си! – говореше си вече Лечителя. “Ала иска жертва!” се понесе глас из черквата.
Издърпа някаква черга, хвърли я отгоре и се изправи. Чак сега видя дечицата, жените, старците… Лежаха превити, кръстосани, с отметнати, кървави глави. Под южния прозорец Кочо беше паднал с лице, впито в земята. До него телцето на дъщеричката му и, о, Боже! – половината от детската главица беше отхлупена от куршума. И му се привидя как от окото на Светеца се отрони сълзица.
Тежи ми сивата плесен на мъглата
И мътната мисъл за дървета и хора.
Тежи ми споменът за напразно пътуване,
За безцелното дирене,
В което бавно умирам.
Тежи ми люшкането
Между небето и земята,
Когато се стремя към нещо,
Отдавна познато на хората…
Приемете ме такъв –
С толкова тежък товар,
С такова безцелно дирене
И лутане в нищото.
Приемете ме такъв:
Може би това е начало
На всеки образ и път,
На всяко зачеване и рожба.
Приемете ме такъв –
С хаоса и мъглата,
От които се ражда светът.
ЛЮЛЕЕЩ СЕ СТОЛ
Люлее ме столът
Открай до края на света…
И отново ме връща в живота –
в дъното на една дъга,
където е точката на днешното;
където е сладкият миг –
кръстопът на минало и бъдно;
мигът, от който се тръгва
към спомена за мама
и очите на първото момиче;
към звуците на “Недовършена симфония”
и детската усмивка на сина ми;
мигът, от който се излита
в небето на илюзиите и бляна,
където, като в коледна пита,
си търся късмета.
Тъй люлее ме столът
от раждането до смъртта.
И вече престанах да следя
за кой ли път се раждам
и колко пъти съм умрял.
Не знам и колко пъти съм преминал
през оня кръстопътен миг –
дали съм го улавял
или пропускал,
за добро ли е било или за зло?
Люлее ме столът на живота, просто ме люлее…
КАРТИНАТА
Или преминаване на границата
Докато си мисля за двете агнета,
Пътеката се раздвоява пред очите ми;
Отгоре небето е тъмно-синьо,
Без облаче, сълзица и стон;
Тревата е суха и невярно златна,
А в дъното между жълтото и синьото
Са двете дъбчета клонати,
Навързани с ръждива тел
Като на някаква си граница…
Вървя по двете си пътеки,
По дирята на двете агнета;
Кръвта ми тече и червеното
Се сбира долу като в езеро…
Но аз вървя, решен съм да премина
Онази граница на ръждата,
На тлението земно
И да литна в небето!
Да се разтворя.
Не търсете подписа ми в десния ъгъл –
Кръвта тече и никого не съм излъгал.
ДЪЛГО ЩЕ ВЪРВЯ ПО УТРОТО
Белият вятър гали краката ни…
Сбогом!
Очите си не мога да откъсна
От слънцето, изгряло като медальон.
Сбогом!
Заспиват люлките сини
В тишината на утрото чисто.
Хубаво ни беше в туй люлеене…
И звездите ни гледаха
От далечни галактики…
И нощта бе светла…
Тая нощ на любов и ласки,
И на нашата цялост.
Сбогом!
Уморена си, с колесница тракийска
Те отвеждам в твоя дом.…
Сбогом!
Започва моят ден.
АЗ СЪМ ГРОЗД – изстискай ме за пиене:
Протегни се, от лозата –майка ме вземи,
С ръце ме прегърни, гали ме
И рисувай върху зърната ми
Кръгчета на твойта нежност;
Устните ти парят, сокът се излива,
Ручеи текат по хълмовете ми…
Аз съм грозд – изстискай ме до сухо!
И когато се наситиш днес,
Направи ме вино и ме пии
До края на дните си!
КАКВО ОСТАВА ОТ ЛЯТОТО?
Остава чиста светлина,
Събрана в капка вино…
ОЧАКВАМ ГОСТ ОТГОРЕ
И нощното небе оглеждам,
Светлината да съзра,
Която пази моята надежда:
Това е моят Звезден брат.
Щурците пеят земна песен,
В любов изгорят пеперуди,
Светулки блясват под навеса,
В тъмата сипва се звезда…
Но все така в онази точка
Блести домът от светлина!
От хиляди години чакам:
От оня миг, когато
Небесен Ангел долетя
На огнените си криле в нощта,
Заричайки една жена да ражда
И един приятел да скърби…
Жената Божи Син роди,
Забрави Ангела крилат:
Едничък аз останах –
очаквам моят звезден брат!
Есента прогледва с рогчето на охлюв
Яворът незнайно откога
Се е нарисувал в жълто
От южната своя страна.
Празна е дупката на оная змиица,
Която не знам откога,
Беше впила в ръката ми зеница,
Но умислена за своята съдба,
леко се отдръпна настрана
Всичко се спотайва в душата ми
Като нещо отминало и крайно,
но тя ще го повтаря трайно
в дните си на самота.
ЗЕЛЕНИЯТ СКЛОН
На Георги Гагов
Родих се върху стръмния склон,
Дето растеше зелена ливада:
Между тревите намерих подслон
И храних с надежди душата си млада.
Премина денят ми по стръмния склон
С добра жена, с деца разногласи
И с внуци, тръгнали по градовете
да дирят късмета си.
Дадох на всички добро,
Дадох и неволно зло
За доброто не искам награда,
за злото им прошка поисках…
И, както пях си песента,
Нощта ме настигна…
Паднах!
Помолих тогава: там ме заровете –
До старата върба на зеления склон,
Чучулиги да ме будят в ранината,
Камбанки да ми правят поклон…
Дечица да ми пеят песента -
Там ми мене най-приляга
Да свърша земната си сага.
РОЗАТА
Тя беше още пъпка, когато се появи първата й мечта. Ужасно й се искаше като цъфне и се огледа наоколо, да приеме поздравите и поклоните на другите рози. Пъпката се пукна, слънчев лъч надникна в нейната гръд, розата се усмихна с розовата си усмивка и примига с розовите си очички. Слънцето и се видя като огромно кълбо – също така розово и красиво. И в сърцето на розата се появи второто желание: да стане красива като слънцето.
И ето че в прекрасното си първо утро тя разцъфна съвсем и, вместо слънцето, видя едно жълто котешко око. По средата му имаше черна ивица.
Розата се огледа наоколо – беше се издигната на върха на голям храст и по него не се виждаха никакви рози. „Нима съм последната?” Никой не я поздрави, нямаше поклони, а само лек шум от зелените листа. И по розовите си листенца усети полъха на южен вятър. Това я зарадва, потули тъгата й, тя се протегна като след сън. „Толкова е хубаво…Само защо съм сама? Къде се отишли другите? И тъй като нямаше други рози, нямаше и кой да отговори. Розата не дочу розова реч. Заплака. Освен да заплаче, нищо друго не оставаше – тя не знаеше нито дума от своя майчин език. Тя мечтаеше и мислеше на човешки език.
Беше разтворила всичките си листенца по обяд, до вечерта си приготви тоалета и понеже излъчваше естествен парфюм, привлече вниманието на едно едро, космато същество, което веднага започна да я ухажва. Розата потрепера от страх, но в това време южният вятър духна така силно, че запрати нахалника далече-далече от розовия храст.
През нощта вятърът се усили, розата се закашля, гърлото й пресъхна, а из въздуха нямаше нито капчица вода, нито пък най-лека пара. Тя отмаля съвсем, едно листенце се отрони от тялото й, полетя надолу в някаква черна дупка. Сетне изведнъж й се зави свят, престана да вижда звездите по небето и изпадна в несвяст. Косматото същество я нападна отново, прободе с хоботче тук и там, но сякаш усети смъртта и побягна като ожилено.
На заранта слънцето изгря, розата се свести, но се видя оголена, само едно листенце покриваше онази част от тялото й, за която тя не знаеше още нищо, само чувстваше някаква особена топлина и радост, щом вятърът се появяваше отнякъде.
И пак се унесе… По едно време дочу тих глас: „Обичам те!” Розата отвори очи и сред розовата светлина на слънцето, видя лицето на красив момък. А тя вече разбираше от човешки език, усмихна се, последното листо падна… Розата не се засрами, сърцето й заби силно и радостно. „Благодаря! Ти ме спаси от смъртта!” Тя беше последната роза, нямаше кой да я научи на майчиния език и затова разбра спасителните думи на момъка.
ЗЕМЯ на могили и спомени
За лъвове,
Земя, където в ровове
Лежат, поломени
Царе, хайдути и коне!
Земя на свобода пречиста
И от робство непочистена!
Дали роден съм в своя век,
Дали съм подранил или преварил,
Дали съм мъж, обречен на жена
Или със жените равен –
Все тъй ще си вървя,
Макар и бавен,
По твоите балкани и поля.
И все така в сърцето ми
Кръвта ще бие,
И виното си все така ще пия,
Както са го пили и преди!
И нека се кръстосват пред очите ми
Лъчи от лазерните дракони,
И нека ме прераждат в епруветка
Или на космична станция във вените –
Все тъй, макар откъртен,
Макар в една-едничка клетка
Ще пренеса в безкрая гените
На твоя образ и безсмъртие.
Лежа възнак; нощта и мракът ме поглъщат, отгоре вече светлеят звезди, в Бесапарските горки гасне слънцето...
Земята мълчи. Мирише на мъх и млада трева.
Опомних се: легнал съм върху Манастирския камък. Пих тракийско вино с приятели... От онова маврудово вино, което траките са пили, подхвърляйки върху копията си най-личния тракиец: кръвта текла по лицата им, те жадно я поглъщали - вярвали, че героят е вече при бога и молбите им се сбъдват. И заживявали с надеждата за свободата.
Много вино изпили, сума герои пратили на небето, народът им оредявал и ставал лесна плячка на нашествениците.
Втурнах се по пътеката. Стигнах до зидовете на изгорялата черквица, промушах се през копривата и къпините - листата ме пареха и галеха, усещах остри бодежи; най-сетне прегърнах камъните, покатерих се и отгоре погледнах към олтара. Нямаше олтар: само една вдлъбнатина и там някъде гореше свещица.
По средата на черквицата зееше дълбок трап. Иманяри са копали за злато. Колко са копали, докъде се стигнали, не знаех... Не чух да са намерили и златото. Само бяха копали, само се бяха надявали... Само надеждата...
Боже Господи, как съм стигнал до това място? Наоколо е тъмно и дълбоко. И небето е тъмно, ала има звезди. И аз съм по средата като една запалена свещица: Вглеждам се надолу и осветлявам миналото, горя в настоящето, а отгоре само някакви надежди. Само надежди...
Ръцете ми не издържат, свличам се по зида... Ето, че стоя на прага на черковните врати и манастирчето е огряно от залязваща светлина.
САМОДИВСКО ХОРО
Не знам дали ще тръгна
Подир зеленооката жена:
Сърдит ли ще съм с нея вечер,
Весел или тъжен в утринта?
Не знам дали ще се докосна
Отново до човешка длан,
Ще трепна или ще отмина,
Не оставил и за кучета следа…
Но песен някой ли запее,
Хоро ли някъде затрополи,
Ще се привдигна леко и ще тръгна…
Душата ми ще не изтрае
По дирите на песента;
Душата ми ще заиграе
Самодивското хоро
На моята земя…
СТРАСТНАТА СЕДМИЦА И СТРАДАНИЯТА БЪЛГАРСКИ
Всеки ден от тази седмица е велик. Така е по християнски. Но великите дни се предхождат от радостното влизане на Христос в Йерусалим, яхнал магаре и с палмов венец на главата. Спасителят е съпроводен от ликуваща тълпа. Едва след това започват великите дни, за да завършат с предателство, разпъване на кръста и възкресението. Малък откъс от време, но достатъчен за да се срещнат човешката преходност и космическата вечност.
И през тези дни на пречистване нам е дадено да се огледаме в душата си, доколкото е възможно всеки да го направи, да отворим третото си око, да погледнем в какъв свят живеем и как живеем.
Апостол Павел е шетал по нашите земи още в зората на Християнството. Ето и едно негово послание: “Никой да не търси своята полза, а всякой - ползата за другия..."” А много години преди него Соломон е поучавал евреите: "“С мъдрост се гради къща и с разум се утвърждава: и чрез знание стаите й се пълнят с всякакви скъпоценности и благоприятни богатства.” Стари и нови завети, светите книги на почти всички световни религии могат да се намерят подобни мъдри съвети. Но колко струва мъдростта в сърцата на хората, които мислят и работят само за себе си? Ето най-тежкия и съдбоносен въпрос, на който трябва да си отговорят българските политици.
Преходът през последните десетина-двайсет години оварвари душите ни до крайност. Но това време беше предшествано от 45 години атеизъм. И се пръкнаха на бял свят българите от днешния ден. Две неща се случиха. Едното е, че шепата наши сънародници потърсиха в прехода полза само за себе си, а оставиха милиони други в бедност. И другото нещо е освобождаването на душите ни, отприщване на желанията и жаждата за развлечения. И сега, когато градим новата къща, все по отчетливо виждаме, че ни е липсвала мъдростта в началото, разумът да утвърждаваме постигнатото добро и стаите ни не са пълни със знание. Някой сметнаха “нашия живот за забавка и живеенето ни за печалбена търговия, защото казват, че отдето и да е да се извлече печалба, та ако ще би и от злото.” Не ми се ща да давам примери в подкрепа на тази Соломонова притча, всеки може сам да ги намери, сам да потърси страданието си, греха , покаянието през дните на тази страстна седмица. Но все пак ето нещо, което не ми дава покой. Болен от рак отива в родната онкологична болница. Попада на лекар, който му иска няколко хиляди за химиотерапия. Болният казва, че няма, но може да намери след като завършат процедурите. Българинът-лекар с Хипократовата клетва му казва да си отиде и като намери парите да дойде. Човек само промълвил: “Ако съм жив дотогава!” Ето ти печалбата от злото. От тук нататък вече не можем да говорим за човешки права, за законност и морал. Ами какво да кажем: както си вървиш по улиците на града и изведнъж от тъмните коли скачат няколко хайдуци, стрелят наляво и надясно, падат убити и ранени, между тях и невинни граждани. Нали това се случи оня ден? И каква е гаранцията за живота ни? Бесовете български са пуснати на воля, живеенето ни е превърнато в печалбена търговия за наши и чужди търговци.
И понеже са дните на “Страстната седмица” да си припомним как Христос изгонва търговците от храма. Време е всеки да се замисли и изгони търговеца в душата си. И да си припомним още думите на светеца: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука… Ако доставиш на душата си това, що е приятно за прищевките, тя ще те направи гавра за враговете ти.” Освободихме душите си, но не за да ги показваме в шоу програмите и бигбрадърите, защото там те отново попадат под заповедта и сценария на “големия брат”. Нещо повече - тези владетели на екрана и словото посегнаха на човешките ни фантазми, на онези най-съкровени светли и тъмни преживявания на душата, чрез които тя се пречиства, бори се, побеждава или я побеждават. Фонтазмите са друг свят, те не са от нашата реалност, те не са за печалбена търговия и е нечовешко да се показват. А навсякъде и по всяко време виждаме как реклами, клипове и филми разпалват желанията, страстите, превръщат секса в задоволяване на гол инстинкт, любовта е прогонена пак заради търговийката и онова тихичко, дребничко задоволяване на похотите, което ни прави роби и за подигравка на враговете ни. И ни докарва непрекъснати душевни и духовни страдания, които разболяват и най-здравото физическо тяло. Нека си го кажем накрая. “Играещия човек”, играещите българи проявиха “византийската си хитрост” и себичност, вместо мъдрост и загубиха себе си в играта на прехода. Повечето му “изпуснаха края”, другите опорочиха правилата на играта и ни настигна демографският срив. Полека-лека трябва да се свестяваме… Страстната седмица за нас ще продължи повече от седем дни, докато в зоната на “жълтите павета”, си правят търговийката си, докато те решават на кого колко да дадат и на кого да жертват тялото и на кого душата. Е, на цял народ не могат да надвият, но стореното от тях зло скоро ще се стовари върху главите им. А народът ще посреща и празнува своите великдени с христова вяра в душата си.
Всеки ден от тази седмица е велик. Така е по християнски. Но великите дни се предхождат от радостното влизане на Христос в Йерусалим, яхнал магаре и с палмов венец на главата. Спасителят е съпроводен от ликуваща тълпа. Едва след това започват великите дни, за да завършат с предателство, разпъване на кръста и възкресението. Малък откъс от време, но достатъчен за да се срещнат човешката преходност и космическата вечност.
И през тези дни на пречистване нам е дадено да се огледаме в душата си, доколкото е възможно всеки да го направи, да отворим третото си око, да погледнем в какъв свят живеем и как живеем.
Апостол Павел е шетал по нашите земи още в зората на Християнството. Ето и едно негово послание: “Никой да не търси своята полза, а всякой - ползата за другия..."” А много години преди него Соломон е поучавал евреите: "“С мъдрост се гради къща и с разум се утвърждава: и чрез знание стаите й се пълнят с всякакви скъпоценности и благоприятни богатства.” Стари и нови завети, светите книги на почти всички световни религии могат да се намерят подобни мъдри съвети. Но колко струва мъдростта в сърцата на хората, които мислят и работят само за себе си? Ето най-тежкия и съдбоносен въпрос, на който трябва да си отговорят българските политици.
Преходът през последните десетина-двайсет години оварвари душите ни до крайност. Но това време беше предшествано от 45 години атеизъм. И се пръкнаха на бял свят българите от днешния ден. Две неща се случиха. Едното е, че шепата наши сънародници потърсиха в прехода полза само за себе си, а оставиха милиони други в бедност. И другото нещо е освобождаването на душите ни, отприщване на желанията и жаждата за развлечения. И сега, когато градим новата къща, все по отчетливо виждаме, че ни е липсвала мъдростта в началото, разумът да утвърждаваме постигнатото добро и стаите ни не са пълни със знание. Някой сметнаха “нашия живот за забавка и живеенето ни за печалбена търговия, защото казват, че отдето и да е да се извлече печалба, та ако ще би и от злото.” Не ми се ща да давам примери в подкрепа на тази Соломонова притча, всеки може сам да ги намери, сам да потърси страданието си, греха , покаянието през дните на тази страстна седмица. Но все пак ето нещо, което не ми дава покой. Болен от рак отива в родната онкологична болница. Попада на лекар, който му иска няколко хиляди за химиотерапия. Болният казва, че няма, но може да намери след като завършат процедурите. Българинът-лекар с Хипократовата клетва му казва да си отиде и като намери парите да дойде. Човек само промълвил: “Ако съм жив дотогава!” Ето ти печалбата от злото. От тук нататък вече не можем да говорим за човешки права, за законност и морал. Ами какво да кажем: както си вървиш по улиците на града и изведнъж от тъмните коли скачат няколко хайдуци, стрелят наляво и надясно, падат убити и ранени, между тях и невинни граждани. Нали това се случи оня ден? И каква е гаранцията за живота ни? Бесовете български са пуснати на воля, живеенето ни е превърнато в печалбена търговия за наши и чужди търговци.
И понеже са дните на “Страстната седмица” да си припомним как Христос изгонва търговците от храма. Време е всеки да се замисли и изгони търговеца в душата си. И да си припомним още думите на светеца: “Всичко ми е позволено, но не всичко е полезно; всичко ми е позволено, ала не всичко е за поука… Ако доставиш на душата си това, що е приятно за прищевките, тя ще те направи гавра за враговете ти.” Освободихме душите си, но не за да ги показваме в шоу програмите и бигбрадърите, защото там те отново попадат под заповедта и сценария на “големия брат”. Нещо повече - тези владетели на екрана и словото посегнаха на човешките ни фантазми, на онези най-съкровени светли и тъмни преживявания на душата, чрез които тя се пречиства, бори се, побеждава или я побеждават. Фонтазмите са друг свят, те не са от нашата реалност, те не са за печалбена търговия и е нечовешко да се показват. А навсякъде и по всяко време виждаме как реклами, клипове и филми разпалват желанията, страстите, превръщат секса в задоволяване на гол инстинкт, любовта е прогонена пак заради търговийката и онова тихичко, дребничко задоволяване на похотите, което ни прави роби и за подигравка на враговете ни. И ни докарва непрекъснати душевни и духовни страдания, които разболяват и най-здравото физическо тяло. Нека си го кажем накрая. “Играещия човек”, играещите българи проявиха “византийската си хитрост” и себичност, вместо мъдрост и загубиха себе си в играта на прехода. Повечето му “изпуснаха края”, другите опорочиха правилата на играта и ни настигна демографският срив. Полека-лека трябва да се свестяваме… Страстната седмица за нас ще продължи повече от седем дни, докато в зоната на “жълтите павета”, си правят търговийката си, докато те решават на кого колко да дадат и на кого да жертват тялото и на кого душата. Е, на цял народ не могат да надвият, но стореното от тях зло скоро ще се стовари върху главите им. А народът ще посреща и празнува своите великдени с христова вяра в душата си.
вторник, 10 ноември 2009 г.
МИСТЕРИЯТА НА ТРАКИЙСКИЯ ОРФИЗЪМ
Милко КРЪСТЕВ
Милко КРЪСТЕВ
Редно е човек, като се е родил в нашата земя и духът му се е развил в условията на българската култура, да знае какво е било преди сто, преди хиляди години и каквото, и да ни говори науката, да приеме и онези легенди, духовни учения и религии, които не са оставили материални знаци или са потулени във все още неразгадани и неразчетени тайни.
Съществувал ли е човек с името Орфей или това е религия и духовно учение, появило се преди 7 хиляди години в нашата земя, населена още тогава с народа на траките? Проф. Александър Фол, основател на науката „Тракология” в България, в последните си книги и интервюта прави догадки и стига до мисълта за мистерията на Тракийския Орфизъм, разграничава го от Гръцката версия и казва, че няма елински орфизъм - орфизмът е само Тракийски. Той завещава на бъдещите траколози да развиват по-нататък духовната и религиозна същност на Орфизма.
Опитът на д-р Стефан Гайд да декодира тракийско писмо, което е пиктографска и идеограмна писменост, му е позволило да разчете няколкото плочки – сред които Заветна плоча от Градешница, от Караново и от Тартария в Румъния. Според него върху тях са изписани свещени пиктограми, наречени още йероглифи. Анализът на съдържанието и добитите археологически данни и материали от Варненското съкровище дават основание на д-р Гайд и на Цветан Гайдарски да изложат тезата, че Орфей е бил първият медиатор – посредник между Бога и народа на траките, какъвто е Мойсей за евреите. По-късно името Орфей става нарицателно и означава „храм”. Но изначалният Орфей създава и първото духовно и религиозно съзнание на човека от мегалитната цивилизация, когато започва обработката на металите. Именно това личи и от разкопките край Варна, които ни отнасят около 7000 години в миналото. Възможно е, според авторите, много по-късно да се е появил надарен поет и певец, който е влязъл в гръцките митове и легенди. Но духовното и религиозно учение се възприема от гръцкия философ Питагор и става известно като Питагорейство.
Разкодирането на плочките може би ни разкрива основните идеи на древния Тракийски Орфизъм и неговото изключително влияние върху по-късните цивилизации в света. Орфизмът внася своята светла струя в ранното християнство. Не случайно шест източни императора на Римската империя са орфици, а четирима папи – също произлизат от Орфическата школа. Ето откъс от книгата на Роман Томов „Императори–орфици.Орфизъм и ранно Християнство”, /Академично издателство „Марин Дринов”, София 1998 г./: „ Тази тракийска доминация за нас дава отговор на въпроса за мястото на траките в християнизираната империя. Тя категорично доказва, че точно траките са онзи етос, който доминира в Източната империя/ Византия/ през V и VI век и който изгражда административното устройство на държавата-църква. Оказва се, че императорите, които водят този процес, са траки по произход….”
И още нещо рядко споменавано: самият Апостол Павел в пътуването си из Тракия и общуването с Тракийските орфици вероятно е споделял някои от техните идеи, защото в ранното християнство те намират своето място. Това пък ни кара да мислим, че още по времето на Свети Павел траките масово са приемали християнството и че княз Борис-Михаил заварва в държавата си много покръстени траки.
За Орфей и Орфизма има огромна литература, източниците са главно от древногръцки историци и философи и от авторите, които са се занимавали с тайното учение на Хермест Тримегист. Официалната българска археологическа наука поддържа становището, че траките са били безписмен народ, въпреки,че е бил най-многоброен след индийския, както е написал още Херодот, наречен „бащата на историята”. И от тук естественият въпрос: възможно ли е такъв народ, който датира още от мегалитната епоха преди 7 хиляди години и който пръв сред другите народи започва обработката на металите да няма писменост или друга някаква система от знаци за общуване със себе си и с боговете? На този въпрос се опитват да отговорят вече някои от нашите учени, а така също и хора, изпълнени с огромна любознателност и пожертвали много живот и труд за да оформят един друг поглед. Този път поглед отвътре, от самата Тракия, от научните открития, легендите и митовете, които са останали от мегалитните времена до нашето време. Нека да споменем и книгите на поета Никола Гигов, който от няколко години вече разгадава Орфеевите места в Родопите и по-точно край село Гела, където са открити каменни плочи с Орфееви знаци. Гигов се опитва да докаже, че това е тайната писменост на траките, че всъщност Орфей е създателят на първата азбука, незнайно как и по какъв начин изчезнала.
Не случайно проф. Александър Фол – основателят на науката „Тракология” говори и пише за Тракийски Орфизъм. Ето в това се състои мистерията на Орфизма и тепърва тя ще бъде разгадавана. В този смисъл всяко начинание е добро дело и добре дошло за обогатяване на духовността на нашата земя. Няма истина от последна инстанция. Нека има повече гледни точки, повече личности – историци и творци от други области като акад. Владимир Георгиев, които пръв разкри съществуването на тракийски думи в българския език, като проф. Александър Фол, проф. Николай Овчаров, който даде на нашата археологическа наука Перперикон с уверение, че това е едно от светилищата на Орфей; покойния Георги Китов с неговите разкрития и добити ценни находки в гробовете на тракийските царе; като поетът Никола Гигов… Има и още много други, които с всеотдайност работят за по-пълното оформяне на нашата, вътрешна гледна точка върху Тракийския Орфизъм и духовният принос на траките в зората на световната цивилизация.
ОРФИЗМЪТ Е ЖИВ В НАРОДНАТА ДУХОВНОСТ
Тракийският Орфизъм е оставил трайни следи в нашата православна религия. Тракийската духовност се усеща в народното отбелязване на християнските празници, но това не са езически обичаи, а дълбоко осъзнати от християнството на българина моменти, когато душите се облъхват на слънчевата ведрост на Орфей и Дионисии. С това се отличават нашата Коледа, празненствата в чест на Свети Трифон. Великденския празник е едновременно възкресението на Христос и преклонението пред пролетното слънце.
Преклонението пред огъня е особено силно изразено в Нестинарските танци. Върху жаравата християнинът танцува Орфеевия танц, издигнал над главата си иконата на Богородица. Буйните огньове а Сирни заговезни и през нощта на Еньовден, също водят началото си от Орфизма.
Посрещаме гостите си с хляб и сол. А за тракиеца хлябът е свещен плод на майката земя и това иде от Орфизма.
Известно е с какво душевно вълнение българинът пристъпва към извора и изворната вода. Все още се спазват обичаите за лява вода, дясна вода, лечебното къпане, съпроводено с духовни практики и ритуали.
А лозата и виното за древните траки и Орфизма са свещени, Лозата е дървото на живота в ранното християнство, с вино се причестяват християните. Само нашите олтари са украсени с дърворезба на лозници и чепки грозде, а празникът на Трифон Зарезан определено с изпълва с много радост, шеги и свещенодействие около лозата и виното.
Тракийският Орфизъм е оказал решаващо влияние върху българското Богомилство, а чрез него и върху Реформацията на цяла Европа.
Накрая Орфизмът на траките дава светлината на духовното учение на Учителя Бейнса Дуно и в неговите завети за човешкото духовно и физическо здраве личат хилядолетните традиции на тракийските орфици.
Нашата земя и небето над нея раждат и въкресяват духовните завети на Орфей и траките и каквито и хора да я заселят, ще бъдат завинаги потомци на тракийските орфици.
Съществувал ли е човек с името Орфей или това е религия и духовно учение, появило се преди 7 хиляди години в нашата земя, населена още тогава с народа на траките? Проф. Александър Фол, основател на науката „Тракология” в България, в последните си книги и интервюта прави догадки и стига до мисълта за мистерията на Тракийския Орфизъм, разграничава го от Гръцката версия и казва, че няма елински орфизъм - орфизмът е само Тракийски. Той завещава на бъдещите траколози да развиват по-нататък духовната и религиозна същност на Орфизма.
Опитът на д-р Стефан Гайд да декодира тракийско писмо, което е пиктографска и идеограмна писменост, му е позволило да разчете няколкото плочки – сред които Заветна плоча от Градешница, от Караново и от Тартария в Румъния. Според него върху тях са изписани свещени пиктограми, наречени още йероглифи. Анализът на съдържанието и добитите археологически данни и материали от Варненското съкровище дават основание на д-р Гайд и на Цветан Гайдарски да изложат тезата, че Орфей е бил първият медиатор – посредник между Бога и народа на траките, какъвто е Мойсей за евреите. По-късно името Орфей става нарицателно и означава „храм”. Но изначалният Орфей създава и първото духовно и религиозно съзнание на човека от мегалитната цивилизация, когато започва обработката на металите. Именно това личи и от разкопките край Варна, които ни отнасят около 7000 години в миналото. Възможно е, според авторите, много по-късно да се е появил надарен поет и певец, който е влязъл в гръцките митове и легенди. Но духовното и религиозно учение се възприема от гръцкия философ Питагор и става известно като Питагорейство.
Разкодирането на плочките може би ни разкрива основните идеи на древния Тракийски Орфизъм и неговото изключително влияние върху по-късните цивилизации в света. Орфизмът внася своята светла струя в ранното християнство. Не случайно шест източни императора на Римската империя са орфици, а четирима папи – също произлизат от Орфическата школа. Ето откъс от книгата на Роман Томов „Императори–орфици.Орфизъм и ранно Християнство”, /Академично издателство „Марин Дринов”, София 1998 г./: „ Тази тракийска доминация за нас дава отговор на въпроса за мястото на траките в християнизираната империя. Тя категорично доказва, че точно траките са онзи етос, който доминира в Източната империя/ Византия/ през V и VI век и който изгражда административното устройство на държавата-църква. Оказва се, че императорите, които водят този процес, са траки по произход….”
И още нещо рядко споменавано: самият Апостол Павел в пътуването си из Тракия и общуването с Тракийските орфици вероятно е споделял някои от техните идеи, защото в ранното християнство те намират своето място. Това пък ни кара да мислим, че още по времето на Свети Павел траките масово са приемали християнството и че княз Борис-Михаил заварва в държавата си много покръстени траки.
За Орфей и Орфизма има огромна литература, източниците са главно от древногръцки историци и философи и от авторите, които са се занимавали с тайното учение на Хермест Тримегист. Официалната българска археологическа наука поддържа становището, че траките са били безписмен народ, въпреки,че е бил най-многоброен след индийския, както е написал още Херодот, наречен „бащата на историята”. И от тук естественият въпрос: възможно ли е такъв народ, който датира още от мегалитната епоха преди 7 хиляди години и който пръв сред другите народи започва обработката на металите да няма писменост или друга някаква система от знаци за общуване със себе си и с боговете? На този въпрос се опитват да отговорят вече някои от нашите учени, а така също и хора, изпълнени с огромна любознателност и пожертвали много живот и труд за да оформят един друг поглед. Този път поглед отвътре, от самата Тракия, от научните открития, легендите и митовете, които са останали от мегалитните времена до нашето време. Нека да споменем и книгите на поета Никола Гигов, който от няколко години вече разгадава Орфеевите места в Родопите и по-точно край село Гела, където са открити каменни плочи с Орфееви знаци. Гигов се опитва да докаже, че това е тайната писменост на траките, че всъщност Орфей е създателят на първата азбука, незнайно как и по какъв начин изчезнала.
Не случайно проф. Александър Фол – основателят на науката „Тракология” говори и пише за Тракийски Орфизъм. Ето в това се състои мистерията на Орфизма и тепърва тя ще бъде разгадавана. В този смисъл всяко начинание е добро дело и добре дошло за обогатяване на духовността на нашата земя. Няма истина от последна инстанция. Нека има повече гледни точки, повече личности – историци и творци от други области като акад. Владимир Георгиев, които пръв разкри съществуването на тракийски думи в българския език, като проф. Александър Фол, проф. Николай Овчаров, който даде на нашата археологическа наука Перперикон с уверение, че това е едно от светилищата на Орфей; покойния Георги Китов с неговите разкрития и добити ценни находки в гробовете на тракийските царе; като поетът Никола Гигов… Има и още много други, които с всеотдайност работят за по-пълното оформяне на нашата, вътрешна гледна точка върху Тракийския Орфизъм и духовният принос на траките в зората на световната цивилизация.
ОРФИЗМЪТ Е ЖИВ В НАРОДНАТА ДУХОВНОСТ
Тракийският Орфизъм е оставил трайни следи в нашата православна религия. Тракийската духовност се усеща в народното отбелязване на християнските празници, но това не са езически обичаи, а дълбоко осъзнати от християнството на българина моменти, когато душите се облъхват на слънчевата ведрост на Орфей и Дионисии. С това се отличават нашата Коледа, празненствата в чест на Свети Трифон. Великденския празник е едновременно възкресението на Христос и преклонението пред пролетното слънце.
Преклонението пред огъня е особено силно изразено в Нестинарските танци. Върху жаравата християнинът танцува Орфеевия танц, издигнал над главата си иконата на Богородица. Буйните огньове а Сирни заговезни и през нощта на Еньовден, също водят началото си от Орфизма.
Посрещаме гостите си с хляб и сол. А за тракиеца хлябът е свещен плод на майката земя и това иде от Орфизма.
Известно е с какво душевно вълнение българинът пристъпва към извора и изворната вода. Все още се спазват обичаите за лява вода, дясна вода, лечебното къпане, съпроводено с духовни практики и ритуали.
А лозата и виното за древните траки и Орфизма са свещени, Лозата е дървото на живота в ранното християнство, с вино се причестяват християните. Само нашите олтари са украсени с дърворезба на лозници и чепки грозде, а празникът на Трифон Зарезан определено с изпълва с много радост, шеги и свещенодействие около лозата и виното.
Тракийският Орфизъм е оказал решаващо влияние върху българското Богомилство, а чрез него и върху Реформацията на цяла Европа.
Накрая Орфизмът на траките дава светлината на духовното учение на Учителя Бейнса Дуно и в неговите завети за човешкото духовно и физическо здраве личат хилядолетните традиции на тракийските орфици.
Нашата земя и небето над нея раждат и въкресяват духовните завети на Орфей и траките и каквито и хора да я заселят, ще бъдат завинаги потомци на тракийските орфици.
Розата….
Тя беше още пъпка, когато се появи първата й мечта. Ужасно й се искаше като цъфне и се огледа наоколо, да приеме поздравите и поклоните на другите рози. Пъпката се пукна, слънчев лъч надникна в нейната гръд, розата се усмихна с розовата си усмивка и примига с розовите си очички. Слънцето и се видя като огромно кълбо – също така розово и красиво. И в сърцето на розата се появи второто желание: да стане красива като слънцето.
И ето че в прекрасното си първо утро тя разцъфна съвсем и, вместо слънцето, видя едно жълто котешко око. По средата му имаше черна ивица.
Розата се огледа наоколо – беше се издигната на върха на голям храст и по него не се виждаха никакви рози. „Нима съм последната?” Никой не я поздрави, нямаше поклони, а само лек шум от зелените листа. И по розовите си листенца усети полъха на южен вятър. Това я зарадва, потули тъгата й, тя се протегна като след сън. „Толкова е хубаво…Само защо съм сама? Къде се отишли другите? И тъй като нямаше други рози, нямаше и кой да отговори. Розата не дочу розова реч. Заплака. Освен да заплаче, нищо друго не оставаше – тя не знаеше нито дума от своя майчин език. Тя мечтаеше и мислеше на човешки език.
Беше разтворила всичките си листенца по обяд, до вечерта си приготви тоалета и понеже излъчваше естествен парфюм, привлече вниманието на едно едро, космато същество, което веднага започна да я ухажва. Розата потрепера от страх, но в това време южният вятър духна така силно, че запрати нахалника далече-далече от розовия храст.
През нощта вятърът се усили, розата се закашля, гърлото й пресъхна, а из въздуха нямаше нито капчица вода, нито пък най-лека пара. Тя отмаля съвсем, едно листенце се отрони от тялото й, полетя надолу в някаква черна дупка. Сетне изведнъж й се зави свят, престана да вижда звездите по небето и изпадна в несвяст. Косматото същество я нападна отново, прободе с хоботче тук и там, но сякаш усети смъртта и побягна като ожилено.
На заранта слънцето изгря, розата се свести, но се видя оголена, само едно листенце покриваше онази част от тялото й, за която тя не знаеше още нищо, само чувстваше някаква особена топлина и радост, щом вятърът се появяваше отнякъде.
И пак се унесе… По едно време дочу тих глас: „Обичам те!” Розата отвори очи и сред розовата светлина на слънцето, видя лицето на красив момък. А тя вече разбираше от човешки език, усмихна се, последното листо падна… Розата не се засрами, сърцето й заби силно и радостно. „Благодаря! Ти ме спаси от смъртта!” Тя беше последната роза, нямаше кой да я научи на майчиния език и затова разбра спасителните думи на момъка.
Тя беше още пъпка, когато се появи първата й мечта. Ужасно й се искаше като цъфне и се огледа наоколо, да приеме поздравите и поклоните на другите рози. Пъпката се пукна, слънчев лъч надникна в нейната гръд, розата се усмихна с розовата си усмивка и примига с розовите си очички. Слънцето и се видя като огромно кълбо – също така розово и красиво. И в сърцето на розата се появи второто желание: да стане красива като слънцето.
И ето че в прекрасното си първо утро тя разцъфна съвсем и, вместо слънцето, видя едно жълто котешко око. По средата му имаше черна ивица.
Розата се огледа наоколо – беше се издигната на върха на голям храст и по него не се виждаха никакви рози. „Нима съм последната?” Никой не я поздрави, нямаше поклони, а само лек шум от зелените листа. И по розовите си листенца усети полъха на южен вятър. Това я зарадва, потули тъгата й, тя се протегна като след сън. „Толкова е хубаво…Само защо съм сама? Къде се отишли другите? И тъй като нямаше други рози, нямаше и кой да отговори. Розата не дочу розова реч. Заплака. Освен да заплаче, нищо друго не оставаше – тя не знаеше нито дума от своя майчин език. Тя мечтаеше и мислеше на човешки език.
Беше разтворила всичките си листенца по обяд, до вечерта си приготви тоалета и понеже излъчваше естествен парфюм, привлече вниманието на едно едро, космато същество, което веднага започна да я ухажва. Розата потрепера от страх, но в това време южният вятър духна така силно, че запрати нахалника далече-далече от розовия храст.
През нощта вятърът се усили, розата се закашля, гърлото й пресъхна, а из въздуха нямаше нито капчица вода, нито пък най-лека пара. Тя отмаля съвсем, едно листенце се отрони от тялото й, полетя надолу в някаква черна дупка. Сетне изведнъж й се зави свят, престана да вижда звездите по небето и изпадна в несвяст. Косматото същество я нападна отново, прободе с хоботче тук и там, но сякаш усети смъртта и побягна като ожилено.
На заранта слънцето изгря, розата се свести, но се видя оголена, само едно листенце покриваше онази част от тялото й, за която тя не знаеше още нищо, само чувстваше някаква особена топлина и радост, щом вятърът се появяваше отнякъде.
И пак се унесе… По едно време дочу тих глас: „Обичам те!” Розата отвори очи и сред розовата светлина на слънцето, видя лицето на красив момък. А тя вече разбираше от човешки език, усмихна се, последното листо падна… Розата не се засрами, сърцето й заби силно и радостно. „Благодаря! Ти ме спаси от смъртта!” Тя беше последната роза, нямаше кой да я научи на майчиния език и затова разбра спасителните думи на момъка.
Абонамент за:
Коментари (Atom)