Гледна точка


НЕДОИМЪК НА ДОСТОЙНСТВО

Милко КРЪСТЕВ

При закриването на световния икономически форум в Давос норвежкият принц и престолонаследник призова в словото си европейците да увеличат фонда на човешкото достойнство. Не знам колко време принцът е мислил върху тези заключителни думи след един икономически форум, но произнесени от един аристократ, те звучат доста актуално и нужно. Не сме имали кой знае каква аристокрация, но често се изживяваме като народ от аристократи. Писателят Емилиан Станев казваше, че ние сме труден народ, защото на всеки ъгъл виждаш да седи един цар. Иначе речено всеки българин си е цар. Друг е въпросът дали само на себе си или и на другите. То като не можеш да бъдеш цар на себе си, налагаш другите да те признаят. И се стига до “тато”, “батето”, до братоубийствата, крамолите, разделението и търсенето на чужд господар – бил той цар или инвеститор. И естествено сме губили достойнството си като личности и народ.
Васил Левски в своята работа за освобождението ни, е препатил доста от недостойни българи. По села и градове той е запявал любимото си песнопение “Достойно есть”. Най-достойният е живял между своите събратя, мъчейки се да им внуши, че достойнството е най-важната характеристика на свободния човек. И стана жертва на липсата на достойнство. Но все пак да си “достоен за какво”?
Днес много от нас се питаме как така е възможно толкова българи да се били доносници на Държавната сигурност по време на миналия режим, как така синът предава баща си, как е възможно съпругата, която дели легло с мъжа и има дете от него, да напише до ДС какво си говорят и какъв е личния живот на съпруга й. Нима от това е зависила сигурността на държавата? И стигаме пак до онзи недоимък на достойнство, което е срещнал Апостола Левски и което го прати на бесилото.
Достоен за какво? Ами най-напред достоен за себе си: познаваш ли себе си, можеш ли да определиш дарованието си и да го използваш за собственото си развитие и в интерес на обществото? Паисий е опознал себе си и написал простичка, но гениална история на съотечествениците си, използвал е дарованието за възкръсването на своя народ и за възраждането на българската държава. Създателите на документалния филм за първия ни възрожденец и един от великите българи неотдавна споделиха по Националната телевизия, че най-забележителното нещо в живота и делото на легендарния монах е обръщането му към миналото. Ако беше така, той нямаше да е достойният за своя народ. Това, което е написал няколко години преди Американската революция, нямаше да е толкова съвременно, че един президент на САЩ да го цитира на многохиляден митинг пред катедралата в нашето време. За нас Паисий винаги ще е само напомняне за миналото и път на достойнство в бъдещето, дето ни очакват все повече достойни хора в Европа и по света.
Няма нищо чудно всъщност, че на един световен икономически форум европейски аристократ произнесе заключителни думи за достойнството. То е, което недостига на политици, безнесмени, президенти и депутати. И този недостиг поражда социалната несправедливост. Недоимъка на достойнство се забелязва и в личните отношения. Мъжът често е недостоен за жената и обратно. Бащата трябва да е достоен за децата си и те – за бащата. Достойнството на майката е издигнато до култ в иконите на Богородицата и Бога. Българинът какъвто и де е и където и да е трябва да е достоен за своя род. А доколкото се е развил като личност и човек – да е достоен за цялото човечество. В това “достоен за” някого е великата морална сила на човешкото достойнство. А всеки ден и нощ ние сме изправени пред недоимъка на такова достойнство. И пред себе си се превръщаме в негодници, пред най-близките и приятелите – в предатели, пред народа – в продажници и помаци, а пред човечеството – в забравени от историята люде. Достойно преживеният живот е грижа и отговорност за другите и написана страници за идните поколения.