МИЛКО /МИХАИЛ /КРЪСТЕВ



ВЕЧЕРНО МЛЯКО


Мина край огъня на шофьорите, стори му се, че някой го повика, спря, обърна се. Огънят гаснеше под кръстосаните борови трупчета. Шофьорите ги нямаше. Мъж по моряшка фланелка разтоварваше дърва, две жени край него чоплеха семки и плюеха върху зелената трева. Някакъв друг мъж – навярно горският пазач, се беше опрял на пушка и държеше в едната си ръка шише с ракия.
Докато си припомняше лицето му, Наум усети как от гората нахлу мрак и разбра,че вечерният автобус, с който пристигна на това място, беше закъснял.
Тръгна към селото. Никой не го повика: вървеше из гората с бързи крачки, задъхано, като животинче, прескочило мрежата на резервата.
Прехвърли височинката, спусна се към боровата горичка. Тук идваха с дъщеричката си за гъби, дълго гледаха изгрева на луната и смълчаните къщи на селото. „Тате, това там месечинката ли е, питаше малката, кой живее там? Хайде, нали си астроном, нали си човек на звездите, разкажи ми.” И той й разказваше за малките човечета от луната.
Валяло е. Мирише на окосена ливада. Късничко е за косене, помисли си Наум, сигурно е втора коситба... И в същия този миг видя луната. Над тъмните гори, зад облаците като изненада, като някакво същество, което е излязло без да го забележат, се беше показал лунният диск. Като белег върху тъмна кожа. Точно така, помисли си Наум, тя ме е дебнела, проучвала ме е, докато ... Загадка и белег е тази изгряваща луна. И съзнаваше, че това са само усещания, които в момента се опитваше да оформи с някакви слова. И друг път като скиташе по тези места, сравняваше странни и на пръв поглед познати неща, това му доставяше творческа радост.
Отмина нататък, намери и пътеката. Пред очите му кръстосваха светулки, бели тресчици, крехки, бързи, припрени... И изведнаж тази огромна луна в тъмната пауза на една светулка. В сърцето си почувства, че има Бог и Вечност. Така беше и през изминалата нощ, когато в мониторите се яви образът на кометата. Сондата летеше към ядрото сред облаци от прах и лед... Наум тръпнеше в очакване, но когато се показа тъмното кълбо, изпита непознат страх и объркване. Кометта му заприлича на чудовище, което се носеше из Вселената като някакво Божие наказание, макар колегите му да я наричаха гальовно „Небесната скитница”.
А сега от приоблачните висини го гледаше кротко луната: образът и се променяше, можеше да се видят в нея приятелите му, близките, дори жена му, която оная вечер си събра багажа и го напусна. Но в един момент луната изгря съвсем чиста и вече му внушаваше мълчание и мъдрост. Кометата не беше вече чудовище, а страхът от тъмното идеше още от детството му, когато един ден се отплесна от скалата и падна в „Дяволското гърло”
Блясна светулка.”Какво усилие е нужно, прошепна Наум, да светнеш и угаснеш, да се родиш и умреш, да промълвиш „обичам те” и да чуеш това от друг: и всичко това да е потънало в лунна светлина; затова ли човекът е сътворил своя Бог, гледайки луната.... Може би.”
Звъннаха чанове, стадо пълзеше по отсрещния склон и макар денят да беше отмалял съвсем, на запад, високо над Комаров камък, се виждаше сиянието на залязващото слънце.
Наум се спусна пряко надолу, намери друга пътека, искаше по-скоро да влезе в къщата си – стара, каменна сграда, която бяха купили с жена си преди десетина години. Сега идваше сам, беше малко объркан, притеснен. Стигна оградата, нямаше никой наоколо, бутна дървената портичка и нагази в тревата до колене. Помисли, че е забравил ключа, прерови чантата, джобовете, намери го, отключи леко и му олекна. Отвътре го лъхна дъх на мащерка и кантарион. Вратата към огнището беше отворена. Застана по средата и не знаеше вече какво да прави. Усилието му свършваше дотук.
Веригата над огнишето висеше сиротно, нямаше котле, някога е имало: в по-стари времена, когато водата вътре е къкрела или пък се е варил зрял фасул, или наденица...
Огледа ливадата, през малките прозорчета му се стори далечна, но все пак белееха надгробните камъни, върху някои от тях той беше виждал кръстове, върху други нямаше. Седна на одъра, ръката му напипа книга, погледна я, спомни си, че за последно беше чел „По следите на изгубеното време”, но не можеше да си представи по какъв начин я беше забравил на това място. Невинен прах лежеше върху корицата. Муха брънна в белотата на прозореца, бръмченето стресна мрака в стаята. Наум разбра, че най-сетне си е в къщата, сам, далече от жена си, от любовницата си и то единствената си дъщеричка, която много обичаше.
Някакъв лек вихър го отнесе отново в лабораторията: имаше разправия със секретарката на шефа си; сетне в замяна лек флирт с една от лаборантките, но всичко свърши добре с появяването на кометата върху мониторите. След това имаше почерпка, телефонен разговор със съпругата си, каза му да не се връща вкъщи, ако изобщо е решил да се върне. Искаше му се да сподели с някого днешния ден, да разкаже за кометата, за цялото удивление, което изпита от образа на небесната царица и най-вече – да намери утеха... Обади се на Емилия. Да, тя предусетила, че ще я потърси, чакала го, чула новината по радиото и била сигурна, че той ще дойде.
Тя беше облякла нова рокля, свещите горяха върху масичката и Наум отвори бутилка маврудово вино. Изправиха се, не знаеха какво да сторят, ала ръцете им се потърсиха и целувката им казваше: „здравей, аз съм тук”... И след това се целуваха до болка, целуваха се безутешно и се събличаха, мятаха дрехи и чорапи, огънят от свещите играеше и всичко се завъртя в главите им, докато не се намериха върху пода... Докато я любеше виждаше звезди, галактики, светлината ги обгърна, ала на дъното на тая светлина видя ядрото – черно, мътно, видя свитото сърце на кометата.
Прибра се вкъщи, легна върху кухненския диван. Преди да се отпусне напълно, си спомни за старата къща и реши на заранта да тръгне... Но още рано-рано го събуди дъщеричката, жена му беше излязла. Върна се късно следобяд... Нямаше никаква разправия. Той просто й съобщи, че уморен и отива в планината. А всъщност така правеше, когато искаше отново да дойде на себе си след тежко блудстване в работата и любовта.
И ето го сега в тази къща с увиснали стрехи, с греди, дето шумят дървояди... Но
тук той възприемаше нещата по-различно, наричаше ги с други имена – позабравени или просто така, както ги бе запомнил в детството си.
През прозорчето се виждаше покрива на черквата, кръстът, както го помнеше от години, се беше наклонил, вратата зееше и до каменната камбанария пасеше кон. Някакъв мъж още косеше, по размаха на косата позна, че това е Лазар. По стръмното, дето лежеше дългата скала, трополеше стадото на Иван Армазов. И всичко това се изгуби изведнаж, по стъклото отвън закрачи уморено скакалец, едно от задните крачета му беше откъснато, с другото едва повдигаше пълното си, зелено коремче. Дали животните имат съдба? Наум никога нямаше да си зададе този въпрос в лабораторията, но сега откри нещо общо между себе си и скакалеца: почувства се и той с един крак, с огромно, натежало от отрови тяло и с душа, която бавно пълзи по безцветното стъкло. А овцете пъплеха по пътя като вода, пусната в суха бразда.
И му се допи чаша топло мляко... Не узна кога точно се появи жаждата; по-напред си представи млякото, сетне усети как стомахът му се затопля...
Лазар е спрял да коси, вървеше по пътеката нагоре: преметнал е косата на рамо, клюнът й виси уморено, но той се изкачваше по хълма в трева до колене. Това бе кооперативна ливада, нямаше кой да я окоси. Пък той си беше заградил едно място сред общата собственост, имаше го като свое и косеше по два пъти в годината.
Наум го проследи, докато клюнът на косата му се закри зад колибата на Димо. Този старец си имаше само тая колиба и я държеше, за да се среща с любовницата си Мария, приказваха за тях, но нали тя беше вдовица, та в устите на хората беше повече Димо.Той зарязал жена си в града и се установил тука, когато Мария ремонтирала стара къща.
Отново усети дъха на топло мляко. Наметна си якето и се запъти към къщата на Лазар. Знаеше вече, че жена му Цана е издоила кравата, пък е завърнала и овцете в кошарата, сега го чакаше за доенето.
Навлезе тихо в уличката на Лазар. Притъмняло е съвсем, облак е затулил луната, излая куче откъм кошарата, позна го и завъртя опашка, сви глава. Беше добродушно овчарско куче, приело характера на стопанина си, следеше стадото, не лаеше за щяло и нещяло. Иначе Лазар ми е разказвал за другите свои кучета, за всяко от тях си спомняше като за човек, който му е бил верен приятел.
В двора миришеше на тор, овча вълна и борови дърва. Под навеса имаше дървена кола, луната огря отново. Наум се спря , погали кучето, от кошарата се чу блеене, шумолене, кокоше крякане – навсякъде пъплеше живот и младият мъж усети как някаква лоша сила го напуска, усети, как душата му се разхлабва и сърцето му се отпуска...
Почука на вратата, Лазар викна отвътре... Лежеше в кревата на лятната си кухничка- имаше си и голяма къща, но той си съгради до нея барака, покри я с бетонова плоча и прекарваше зиме и лете на това място. „Лазаре, събуди се”, искаше да викне. И ето го сега : надига се от леглото, сяда и още преди Наум да го поздрави, той вече пита:
- Влез де, отдавна не си идвал... Сигурно си гладен, искаш ли паница родопски фасул? Цана е майсторката.
- Може – рече Наум, - макар, че съм дошъл за чаша мляко.
- Какво мляко – прясно, кисело, каквото искаш има...
- Прясно, прясно. Допи ми се така...изведнаж
- Почакай, Цана сега го дои. Ще ти сипе, колкото искаш. Цано-о – викна Лазар. – Цано, мари-и...
Някъде от земята се обади тънът глас:
- Какво и ти? Какво искаш ти сега...
Лазар не каза нищо повече, беше сигурен, че го е чула. Сви десния крак и го тури върху стола.
- Уморих се много днеска. Чак кракът ме заболя. Тревата е силна, пък гледам да прибера повечко... Ама нещо кракът ми се схвана. Таман щях да ходя у Чудомир, нали жена му , Мичето, е милосърднасестра, да ми каже някакъв ляк...
- Чудомир го няма – осведоми го Наум, - сега минах край тях... Мичето простираше пране, каза ми, че отишъл в Пловдив
- И тяхната не е лесна да знаеш. Майка му е на 90 години, а нейната майка е на 85. Ама тук си ги гледат... Гледат ги повече от деца.
Наум си припомни, че Лазар и Цана живееха сами, децата се разпиляха по градовете, стигнаха чак до Южна Африка. Затова облазяваха стариците, дето ги гледат като деца.
Беше виждал двете стари жени сутрин на терасата, носеха на главите си шапчици и се радваха на изгряващото слънце. Но понякога протяжните им викове се чуваха като стенания.Чудомир им разказваше вицове, а понякога и своята история със самолетите по време на последната война. Той летял на немски камолети и се бил срещу американските „крепости”. Но в края на разказа, поне пред мен, се засмиваше и казваше:” Да ти призная, тръгвахме и се бихме винаги пийнали.... Ракийка или шампанско. Така подпийнали веднаж излетахме за Солун... Ама нещо ми стана и аз се върнах.: не исках
Вече да убивам!”
Това си припомни Наум, дзокато Лазар си събу чорапа на десния крак и започна да го разтрива.. Дигна очи и в израза им имаше вече нещохитро и насмешливо.
- Дойде тука един от виладжиите – заприказва той,.- Дойде и си купи магаре. Викам му що ти е бре човек това магаре. Ами, вика, да си карам дърва за зимата. И да видиш какво значи човек – не човек, а нищо човек. Прекара си той дървата, дойде подзима и напъди магарето, не му трябвало вече... Старо било,, с какво щял да го храни и му удари тоягата, напъди го... Ей, викам, ами това магаре как ще я кара. А той откровено казва: какво да го правя, така да си върви, така някъде да си умре.... Брей, мамка му и човек – не човек ти казвам, а по-лошо и от животно, нищо човек. Казах на жената, пък тя, Цана де, е милозлива, прибрахме магарето в яхъра... То пак си умря, ама поне край нашето магаре, край хора и на топличко.
- Умря си! – учуди се Наум. – В душата му нещо звънна...
- Умря си – повтори Лазар. – Умря си на топличко през зимата.
Угасна осветлението, често го гасяха, продавали сме електричество на турците и за нас не оставало. Бяха въвели режим на потребление. Лазар е приготвил газени фенери по всички стаи, че и в обора на кравата и магарето. Тъмнината се разбули, през прозореца дойде лунна светлина, над печката заиграха „зайчета”. Влезе Цана и омириса въздуха на прясно мляко.
- Пали фенера, де ,какво чакаш – викна Лазар по жена си.
Цана се зашушна да търси кибрит, намери го и запали единия фенер.
- Пали и другия – зцаповяда съпругът – гост имаме, нека е по-светло...
- И-и-х и ти – отвърна жената, но се подчини и запали другия фенер.
Лазар тури ръце зад тила и леко се усмихна. Цана дотътри леген, сипа топла вода и приготви баня за краката му. Подсипа му да се оплакне и му подаде прани чорапи.
Той вършеше всичко бавно, щедро, искаше му се да покаже на Наум, че ето, видиш ли ни, прости хора сме, но си имаме уважението, чисти сме си и най-главното – мъжът си е мъж в семейството и жената си е жена – знае си работата.
- Умря си магаренцето на оня човек. Не човек ами нищо човек – рече Лазар и се намести по-навътре върху леглото. – Ние с Цана си го погребахме: то, хайванчето и то си има душа... Да знаеш! Всичко си има душа и ние си общуваме душевно.
Вратата на печката отзяваше, Наум се вгледа в играта на пламъка, огънят отне очите му и когато се свести и отмести погледа си върху чайника, усети някакво разведряване, сякаш от душата му се беше изпарила лоша енергия. Краката на Лазар висяха, над чорапите му пулсираха тъмни вени; забеляза, че гостът си играе с огъня, присегна се и тури едно бориково дръвче с чеп в печката. Борината изпращя весело и хвърли рой искри. Наум се отдръпна навреме и разтърка очите си.
Умълчаха си. Нямаше я и Цветана, беше излязла, без да я забележат. Топла светлина от фенера осветяваше иконата на Богородицата и правеше нещата в кухничката като от друг свят. Наум мислеше за тези отвъдни неща, Като в паралелен свят му се виждаше сега и Лазар, искаше му се да има неговите движения, да върши нещата със сигурност, бавно, цялостно, с вкус, с някаква сладост, а не разхвърляно по часове, минути, секунди... Искаше да се докосне до душата му... Когато Лазар отвори вратата на печката и огънят го освети, лицето му не трепна, по челото изпъкнаха сенки от дълбоки бръчки, очите му бяха леко присвити, а усните лежаха една върху друга спокойно като два камъка, вградени от майстор-зидар. И ръката обхвана бориката: палецът опря в чепа, дланта се сля с дървото. „Има мното жажда за живот в тая ръка, мислеше Наум като за нещо, което е отвъдно, имаше някаква сила, на която и Лазар се подчинява, без да знае откъде идва тая сила и защо му е дадена. Майка му си е от селото, а бащата дошъл от Македония. Но у кого е била силата и кой е носил природната дарба? Защото, продължаваше да си мисли Наум, у Лазар имаше не само сила, ами тя се праявяваше в дарбата му да действа и чувства нещата, да ги владее във времето и пространството. Ако някой се опита на съкрати нещо от движенията му, да зачертне някоя от мислите му, да редактира разказа му за голямото пътуване до Македония, щеше да се получи градското издание на този оригинал. Наум беше убеден в това и с болка се вгледа в душата си. Попита го какво е вършил през деня. Стояха мълчаливо, потопени в меките светло-сенки, които излъчваше газеният фенер. Лазар се раздвижи, сгъна крака върху леглото и рече:
- Знам ли аз какво съм вършил? То нашата работа край няма – дене и ноще трябва да си буден. Ама да ти кажа и като сънуваш, трябва пак да внимаваш.
Влезе Цана и поподеде кърпа. Той я пое с две дърце, дълго три краката си, сетне ги положи един върху друг, облегна се назад.
- Та казвам и в съня трябва да си буден, щото ти идват разни сънища. Оная нощ сънувах, присъни ми се моя старец, баща ми... Лазаре, вика, да издялаш днеска корито за овцете, няма в какво вода да пият...Ама, гледам го, облечен в македонски дрехи.викам, тете, ти какво такъв си се применил. Тръгвам, казва, за Македония. Оставям ви тука с майка ви и отивам да видя моята Македония... Тя е майка ни... Иди, вика, днеска в гората и дялай корито.
Цана го гледаше, изправена, върху главата й щръкнала превръзката на кърпата, дигна ръце и рече:
- И-и-х и ти, какъв сън си сънувал. Овцете си имат корито...
- Друго е искал да ми подскаже баща ми – отвърна й Лазар. – На, честен кръст правя, сънувах го. Не знам за какво е, но той беше добър човек. Искал е да ме напъти за нещо си. Тая заран станах рано и издялах коритото.
- Затуй ли ти беше цялата работа? - рече Цана, изви глава, зацъка с език и излезе. – Боже, Боже – викна отвън и започна да ругае кучето, което се било изпикало на прага.
Върху печката млякото вече шумеше, канеше се да кипне и Лазар се развика Цана да дойде.
Наум гледаше, слушаше и не смееше да се намеси, не му се искаше да разваля магията на съня, на разказа, на тази интимност в кухничката. Лазар се улиса по млякото, влезе Цана и това съвсем ги отвлече от приказката.
Лицето й висеше над тенджерата, а тя – цялата дребничка, с хитра усмивка, очичките й се губят зад очилата – стоеше в очакване какво ще каже съпругът. По селото разправяха, че била по-хитра от него и го карала да върши работи, които инак не би свършил за нищо на света.
- Хайде – подкани Лазар, - сипи му фасул да се наяде.
Цана го погледна и се усмихна.
- Не ма гледай, дай на момчето,че е гладно.... Ние като наше момче си го имаме.
Наум са замисли: „Той, Лазар, заповядваше на жена си, понякога нарочно, без да има нужда; личеше си, че не е такъв по душа и с мъка е привикнал да се държи така с нея – може би от горчив опит.
А Цана е все така усмихната, върху главата й стърчи възела на забрадката, дрънка по чиниите, търси някаква купичка...
- Ох, Боже, къде ли съм я завряла?
- Ами ти като туриш нещо, та се забравиш – кори яЛазар; сърди се, ядосва се, дето Цана все му пречела да си каже приказката докрая.
Фасулът ерядък, горещ, мирише на много джджен.Тя препълни купана догоре и бавно я постави върху масата.
- Яж, докато е топличко – подкани го жената и Наум си спомни баба си, която все така му викаше, такава милувка и доброта отдавна не беше срещал.
Лазар беше полегнал отнова на кревата и разказваше вече нова история как едно врме лежал в болницата и там ял някакъв фасул, който му се усладил.Нали бил болен, пък му се дояло стар фасул. Пък имало до него един охранен, едър мъж, загладен, както казва Лазар, он с големи заслуги, нещо като активен борец... Мръщил се на фасула и често карал Лазар да му оправя леглото.
- Гледам го, слушам приказките му – разказваше Лазар, - ама усещам, че съвестта го яде. Викам си, тоя е трепал хора след Девети... Лош човек, казвам ти, не знам какви заслуги е имал... Веднаж пак така ме повика да му оправям леглото... оправих го аз, пък той казва: Лазаре така си го оправил, че да не смее човек да легне. Това му беше за благодарност. Дойде жена му, дигна си го и едно „сбогом” не каза. Яж, яж, нашият фасул е много сладък. Родопски фасул, нали си слушал.
Наум сърбаше чорбата, отдавна не беше ял... Не се спомняше откога. Баба му вареше такъв фасул, канеше го все така да хапне, докато е топличко, казваше, че това е гозба за дървари, дето се връщат от гората с цял товар дърва за печката. Някога давали от фасула и на магарето.
- Яж, яж – рече Лазар, - ще ти сипем още. Хубаво да се нахраниш.
Хлябът беше стар, твърд, ронеше се в устата му. Лазар постави длани под главата и се загледа по тавана и каза дълбокомислено:
- По моя акъл, както си мисля сега, човек трабва да живее по човешки... – Надигна се, опря лакът и се наклони надясно. – Всичко се случва,нали така? Вие учените го знаете това по-добре от мене: в болница можеш да влезеш, по търговия да идеш, с жени да се забъркаш, ама насякъде и по всяко време трабва да си човек. Това е законът...
- И-и-х и ти – обади се неочаквано Цана – това ми било законът. Какво ти разбира главата на тебе. Само от овце и корита...
Лазар се отдръпна, дълбоко наранен. Изгледа я така сериозно, че тя побърза да си прибере цедилките и да излезе, сподиряна от думите му:
- Аз акъл от жена не ща! Разбра ли? – Не се караше, а съвсем кротко завърши: -Щото жената е враг на мъжа... Първият враг...
Но Цана се показа на вратата, засмя се, възелът над главата й се развърза:
- Връг, враг... Приказваш ги едни, дето само ти си ги разбираш. По кое време живееш, знаеш ли?
- Дай ми вода да пия – заповяда Лазар.
Тя ме подаде пластмасово бидонче и той го надигна, само колкото да отпие глътка-две, колкото да разкваси устата си и, както се стори на Наум, колкото да я накара да му се подчини.
- Слушай да ти река една стара приказка, от баща си я знам. Та на един човек – започна Лазар и погледна Цана с усмивка. – На един човек му умряла жената. Погребал си я той, доплакало му се, останал сам-самичък в къщи и по едно време викнал: Боже, Боже, да няма с кого да се скараш... Това не е живот вече...” Пък жената гаче го чула от отвъдното: „ Тука, казала, е по-хубаво. Тука хората не се карат.” Но мъжът не повярвал, нали си мислел, че жената е враг на мъжа и продължил да си жевее сам... Ама нявгаш, като му ставало мъчно, пак си казвал „Боже, Боже, да няма с кого да се скараш.”
В стаята избухна смехът на Лазар. И Цана се усмихваше тихо, без глас.
- И това аз наричам човещина – рече той.
- Ти с твойта човещина – рече Цана и излезе.
Наум се отдаде на някакви неволни размишления. Лазар и Цана воюваха помежду си, не пропускаха възможност да се спречкат, но в следващия миг всеки се залавяше за работата си и думите отшумяваха. Казал го бил в яда си, тя му отвърнала – не се прикриваха, не лицемериха, бяха узнали истините за себе си и с тях си живееха. А Наум с горчивина откри, че той и жена му не познаваха тези прости истини. Уж бяха интелигентни, възпитани: тя си имаше работата и приятелите, той си имаше заниманията в астрономическата станция, имаше си семейство и любовница, държаха се прилично в компанията, ходиха на гости у нейните и при наговите родители и си честваха рожденните дни... И само два-три пъти в годината се скарваха жестоко. При последния скандал стигнаха до развод. Размина им се, но и двамата разбраха, че раната вече кърви.
Сега искаше да е великодушен и строг като Лазар, но усети, че нито има неговата сила, нито пък можеше да заповяда на жена си. Мария за нищо на света не би го послушала, нямаше да му се подчини, както това умело го правеше Цана. Беше му разказвала как още като дете бащата я подложил на забрани и закани, заповядвал й като в казармата да върши това и онова, било й втръснало и решила поне в брака да си бъде свободна и независима, да живее живота си, както тя си го разбира. Отначало всичко вървеше добре, беше им интересно, привлекателно: разговаряха много за свободата на единия и другия... Но когато Наум поиска и той да си има Личен живот, да излиза с приятели или с колегите си – на нея й ставаше неприятно и, вместо да се опита да го разбере, започна да го ревнува.
Дотегна му от тази ревност и най-сетне си намери любовница. Ей така, като на шега... Но в края на краищата разбра, че това беше единствената утеха, когато искаш да си праведен, а те преследват и обвиняват за изневяра.
Кой знае какво щеше да мисли още за себе си, докато седеше сам в кухничката. Лазар и Цана бяха отишли в кошарата да напоят агнетата. Една овца повторила за тая есен, а това било рядко нещо, зимата щяла да е много студена.
Бяха излезли сърдити един на друг, върнаха се помирени, агнетата бяха олизали дланите им, сякаш бяха гледали и кърмили бебета и това ги бе възродило в оня от Богът даден съюз между мъжа и жената... Наум с болка мислеше, че в градския си дом нямаше ни куче, ни котка, а единствената им дъщеричка беше отгледана от неговата майка. Те с Мария си гледаха професиите, ходиха по вечери и екскурзии с колеги и началници, а когато си омръзваха, всеки отиваше при друг и друга.
Постояха още малко. Лазар пак легна върху кревата и постави длани под главата си. Каза, че така мислил най-добре, пък Цана се ядосвала, когато той мислил и го карала веднага да стане и да свърши някаква работа.
- Ами, какво да ти кажа, приятелю – рече Лазар, - видиш как я караме, това ни е животът... Най-сме добре с внуците, когато ни дойдат или пък сред животните... Те ни учат на мир и човечност...
Цана внесе млякото, Наум го прибра в чантата и стана:
- Ти какво да си не тръгна? – Лазар стана да го проводи.
- Ще вървя, че съм оставил огънят да гори.
- Хайде, па ела ни пак на гост. От каквото имаш нужда ела да ни кажеш – каза Лазар за довиждане.
Отдалече се обади и Цана и му пожела здраве и късмет.
Завари огнището с буен огън. Отпусна се върху стола, представи си, че е седнал в шезлонг, отпред е морето и вълните идеха леко и се плискаха като милувки в брега. Писна млековарката, пламъците излитаха в големия каменен комин, той побърза да се отърве от писъка и си наля чаша топло мляко. Пак му се яви кометата на екрана. Сондата се спускаше шеметно, черното къбло ставаше все по-голямо, настръхнало и студено. Това бе сърцето на кометата – един юмрук от лед. Ала Наум беше допил топлото мляко, беше прекарал минути на утеха в дома на Лазар и тялото му се отпусна, душата му възвърна детската си природа и вяра изпълни спокойния му дух.

Слово за априлското въстание
ДРАГИ ГОСТИ НА ПЕРУЩИЦА!

СКЪПИ СЪГРАЖДАНИ!

ГОСПОЖИ И ГОСПОДА!


От тази пролетна вечер започваме за празнуваме за 134 – път „Мъртвия празник” на Перущица. Но това не е просто мъртъв празник, а празник, истински. Това е Перущенски Великден. Защото в този ден на Априлското въстание отначало се е правела панихидата на загиналите в борбата за освобождение от петвековното Османско владичество. Поменът се превръща в празник на възкресението на героите.
Нам сега е нужно отново да поменем имената им, да се преклоним пред техните образи, а вече положихме цветя на паметниците и на местата, където те са водили епичната борба за свобода.
На утрешния ден 10 май /27 април по стар стил/ Кочо Честименски изстрелва петте си патрона на Южното укрепление срещу врага и така започва битката - истинската борба. Няколко дни преди това на 23 април – Гергьовден в Перущица се получава Кървавото писмо и учителят Петър Бонев обявява въстанието. Той е организаторът, вдъхновителят и душата на това нечувано дотогава дело за освобождението на българите. Той вече ги е предупредил, че за да се освободим от турското робство, трябва половината българи да умрат. Вече им е казал, че те само ще подкладат огъня, а свободата ще е за децата им. За онова време летописецът Спас Гълъбов е записал: „Тогава нравственото състояние на перущинци беше във висша степен. Всички бяха съгласни помежду си и си отдаваха почит и уважение.”
Срещу въстаниците на Перущица са изпратени над 6 хиляди башибозуци и редовна султанска армия, командвана от Рашид паша. Защитниците наброяват около 600 души, въоръжени със старо оръжие и ножове. Срещу тях са модерните за тогавашното време оръдия на Круп и пушките „Винчестър”. Въпреки това перущенци се сражават достойно, няма предателство, няма униние и хленч. Те се сражават с моралното си оръжие – огромното си желание за свобода.
Всяка улица се превръща в бойно поле, всяка къща – в барикада. Въстаниците сами запалват някои от домовете си за да не стават укрепления за врага. Борбата е чутовна.
Ръководителят на въстаниците загива от вражески куршум и тялото му изгаря в огъня на една къща.
Оръдието на Рашид паша бие по черквите, събаря камбанарии и разкъсва телата на защитниците. И досега могат да се видят железните остатъци от тези снаряди.
Борбата се води девет дни и нощи. За да се стигне до крайната точка, до оня момент, в който им се наложило да умрат свободни. Спас Гинов започва своя величав подвиг. Той убива с пищова си петте деца. Само едно остава живо. Той убива по тяхно желание още много други жени, останали сред последните в черквата „Архангел Михаил”. Кочо Честименски убива дъщеричката си, жена си и негова племенница.
Последната саможертва става пред очите на турския паша.
Перущица е унищожена, но не е победена. Големият американски журналист и верен приятел на българите Макгахан пише: „Това е едничкото село, дето жителите са оказали действително съпротивление на башибозуците и, без да гледа на своята неприготвеност, народът тук се е защитавал с твърде голяма енергия…”
Перущица падна в кърви и огън и разрушение. Но тя биде разпната на кръста на свободата. И стана чудо: денят на земната гибел и тление възкръсна в Празник за живите. Апостолът Левски им беше поръчал да извършат революция морална и с оръжие. И те изпълниха поръката му. Подвигът и смъртта на героите от Априлското въстание е преди всичко нравствена и морална победа, която изуми Европа и даде повод на Русия да обяви своята война на Балканите. Българите се възползваха и я превърнаха в освободителна война. На Балканите се възроди Българската държава.
Върху картата на света се появи името България. Искрата на това освобождение Бог запали в сърцата на априлските въстаници, а възкресението на жертвите се превърна в Български великден на свободата. Затова 20 април – деня, когато е обявено Априлското въстание, трябва най-сетне да се чества и в София – столицата на Българската държава, а не само по въстаналите градчета. Въстанието е обхванало в различна степен цялото българско население на империята, в неговата подготовка са участвали всички революционни окръзи. И най-сетне в това „освободително въстание”, както в наше време го нарече руският учен академик Дмитрий Лихачов, българите показват на света най-висок патриотизъм и саможертва в името на свободата. Всички други исторически дати, обявени за национални празници, водят началото си от 20 април. Нека вече по пътя на нормалното си развитие, признаем и това начало – началото на българската свобода. Ще бъде наистина достойно!
За „Мъртвия празник” много перущенци с временно или постоянно жителство в света се завръщат в Перущица да поднесат цветя, да запалят свещица в памет на героите. Но Перущица на принадлежи само нам, на днешните поколения. Нейното древно минало ни разкрива седем културни пласта от живота на човешката цивилизация, борбата и творчеството на нейните чеда са най-велик нравствен подвиг, който е навлязъл трайно в българския национален характер. Перущица не е само административно селище. Тя е идеална част от България и света. Който влезе в нейната черква „Свети Архангел Михаил”, се среща с Бог и Бог се среща с него в една чудодейна среща, която преобразява душата ни и ни дава духовни сили да се борим за свободата и правата си. Това е примерът, който ни дадоха априлските герои на Перущица и затова тяхната памет е вечна и свята.
Бог да пази България и нейната земя и хора!

слово за априлското въстание