понеделник, 18 януари 2010 г.
ШИШМАН И ВАСИЛ БРАТОВ – ЛЕЧИТЕЛЯ
/Откъс от документално-художествената трилогия „Виното на надеждите”. /
- Хубаво огнище имаш, Шишмане! - рече му Васил Братов - Лечителя, загледан в играта на пламъците. - Не съм виждал такова по нашата Стара планина.
И Шишман следеше огъня. Рече:
- Не се помни майстора. Трябва да е бил тукашен. От дете съм израсъл край това огнище... Всяка брънка по него ми е позната, в горната фурна пекат хляба, долната е за агнетата. Колко хляб е опекла тая пещ и колко агнета... Ала една вечер...
Агата млъкна, раздвои се душата му... Таман тръгна и се повърна. Лечителя го слушаше, облакътен на възглавките, притаил дъх. Не бе сигурен, че Шишман ще продължи, но знаеше, че има да му казва нещо съкровено. "Хлябът, агнето, детството - ще има и нещо друго. Досеща се накъде да върви..." "Не, Лечителю, тая няма да я бъде, отвръща му безмълвно Шишман, дошъл си зарад душата ми..." "Ти ме повика, Шишмане, внучето да ти лекувам, пък аз поисках истината, цялата истина за тебе, за рода ти, за греха!" "И това знам", му отвърна агата. "Тогава от какво те е страх?" "От джендема, дето е в душата ми, Лечителю, от това ме е страх." "Нека се спуснем в тоя джендем!" И двамата мълчаха.
Шишман взе чашата с вино и пи. Доста отпи, наклони се към огнището.
- Ех, ако знаеш, Лечителю... Сърцето ми за пръв път се радва така... Срещна брат и се радва...
- Нещо друго искаше да ми кажеш. Та какво е станало през онази вечер? - попита Лечителя след кратко мълчание.
- Онази вечер си припомних... Драгомир го няма, мога да ти кажа... Започнах да броя камъчетата по свода на огнището. Стигнах до средата. Почнах от другата страна и пак стигнах върха. Там, между двата камъка, видях една тънка-тънка плочка. При нея се срещаха двете страни, до нея опираха. Отнмахнеш ли я, мислех си, и двете страни ще рухнат. И се усетих, Лечителю, че аз съм тази тънка ципа, тази каменна плочица, дето свързва двете страни на българите. Виждаш ли я?
Той се надигна, побара камъните и пръстите му очертаха гънката по върха на свода.
- Ето я!
Лечителят протегна ръка, опипа плочката, дланите им се допряха. Шишман го превари, стисна ръката му и заплака. Сетне бързо изтри с ръкав очите си:
- Остарях вече... Прощавай, не съм плакал от дете... Аз там, още при черквата, те разбрах: не си тукашен, от друг свят си, само минаваш оттук, само помагаш и един ден ще си отидеш, без никой да узнае как. Срещнах те, гаче бях загубил брат... Така да знаеш... Сега те приемам като брат, като син...
- Тънка плочка е човек, Шишмане, нявгаш се чупи от лек удар, друг път издържа планина.
Седяха един до друг със стиснати ръце, Лечителя се досети: дошъл е часът. Трябваше само да мълчи, да го остави сам.
- …Не познах я сред другите - разказваше Шишман, - като тях беше пременена, с румено лице и низани пендари около шията... Дарих й китка, а тя ми даде цвете и кърпица... А коя мома даде кърпата си, нея водим в къщи за невеста. Тръгнах си аз, а тя след мене... Върви сама, усмихва се. Влезе в къщата и остана. По ливадите цъфтяха разни билки; заран ставаше рано-рано и спохождаше тревите... Видели я да си говори с тях, да се радва и играе, да вие венци и гривни.
Цяла пролет живя на воля и на лятос, когато прецъфтяха тревите, ненадейно си отиде. Търсех я дене и ноще. Само веднаж по залез слънце, както си седях до водата в едно деренце, тя рече зад гърба ми: " Не се обръщай, Шишмане, и чуй какво ще ти река: Името ми е Траке, не знам кога ме е майка раждала, нито кога ще си отида от тоя свят; идвам всяка пролет да си бера билките по тая планина и да си мамя най-личния юнак; помня Иванко, Слав Деспот, Момчил, примамих Кара Ибрахим и Вълчан войвода... Тая пролет срещнах теб, припознах те, залюбих те, ала така съм от Бога орисана: да се радвам на мъж, докато цъфтят цветята и да се завръщам в моя сарай, за да родя син... Не се плаши, Шишмане! Не е твоя рожба, а на небесния ми жених. Един ден ще срещнеш сина ми - твоя брат, на особено място, край стария червен зид, от ръката ти ще потече кръв и ще го познаеш... Той ще излекува душата ти!”
Наведе глава, дръпна ръкава и показа белега.
- Още ми личи драскотината. Помниш ли, там се случи, на изгорялата черква...
Лечителя си мислеше колко близък му стана тогава Шишман, как леко прие душата му, болката, нуждата... Сега откри и нещо друго: освен рождената си майка, той, Лечителя, имаше и друга - небесна родителка с хубавото име Траке... Тя му бе закрилницата, тя му помагаше да лекува и накрая - тя го срещна с Шишман, за да се опознаят като нейни небесни чеда.
- Ние сме чедата й, Шишмане, братя сме, макар, че душите ни са разделени...
- Много грехове ни тежат... Ръцете ни са окървавени в християнска кръв...
- И ние, християните, имаме грехове, ага. Търпели сме... Отлъчвали сме най-добрите си люде, прогонвали сме ги, предавали сме ги в ръцете на турците... А те, клетите българи, какво да сторят - едни са гинели по планината, повечето приемали исляма, туряли си чалмите и пребъдвали... Да ги виним ли, че са искали да живеят?
- Ако е било само за живот - отвърна Шишман и се замисли. - Само заради живота, простено да ни е...
Дигна глава и го погледна право в очите.
- Ала виждаш ли, Лечителю, дядо ми е станал ходжа; пратили го в Стамбулско медресе, сетне отишъл в Мека и се върнал хаджия. От там е и фамилията ни Хаджи... Баща ми, Аллах да го помилва, е расъл в дома на ходжа. Разбираш ли, той е послушникът, не е могъл да се противи на божията заповед, която е чул от устата на оня дервишин.
Стори му се, че Шишман отваря врата след врата, мисълта му ставаше по-ясна, а страданието - все по-дълбоко: "И понеже не е искал да окървави ръцете си, викнал е овчарите християни от съседното село Чурен... “Така ли, ага? Каква вина имат тия хора? Тодор върви като луд из гората, пада на колене пред отец Леонтий, изповядва се и моли за прошка."
И отново го чу да казва:
- Детето, християнчето, изгоря... С пепелта му нахраниха чумавите овце, ала морът не спря. Дервишът, дето беше предписал този ляк, си отиде. Кладата не угасна в душата на баща ми. Мъчеше го... Тръгна за Мека, да се моли... На връщане налетяла хала и морето го погълнало.
Лечителя знаеше за гибелта на Мустан. Сега разбра, че Шишман е преживял тежко смъртта на баща си; през акъла му са минавали картини от детството, от страшната онази нощ, когато се е вършило престъплението...
- Да си е останал дядо ми един нищо и никакъв българин, макар и мохамеданин - размишляваше на глас Шишман, - да не бяха го впримчили големците от Стамбул, и баща ми щеше да си живее кротко и нямаше да има клада за християнчето. А то било писано другото да стане... Грехът да се извърши.
"Стиснахме си ръцете неволно е записал по-сетне в тетрадката си Лечителя, усетих как кръвта му напира в жилите... Може да е било от виното, ала аз познавам душата, когато е притисната от двете страни и не може да се издигне. Както ми разказа за свода на огнището и онова камъче по средата... Това е душата му, съдбата... От двете страни е градило времето - от едната се вградили християните, в другата - мюсюлманите и накрая е трябвало една плочица да ги съедини. Това е животът на Шишман."
И се случи нещо, което ги отнесе в друг свят.
/Откъс от документално-художествената трилогия „Виното на надеждите”. /
- Хубаво огнище имаш, Шишмане! - рече му Васил Братов - Лечителя, загледан в играта на пламъците. - Не съм виждал такова по нашата Стара планина.
И Шишман следеше огъня. Рече:
- Не се помни майстора. Трябва да е бил тукашен. От дете съм израсъл край това огнище... Всяка брънка по него ми е позната, в горната фурна пекат хляба, долната е за агнетата. Колко хляб е опекла тая пещ и колко агнета... Ала една вечер...
Агата млъкна, раздвои се душата му... Таман тръгна и се повърна. Лечителя го слушаше, облакътен на възглавките, притаил дъх. Не бе сигурен, че Шишман ще продължи, но знаеше, че има да му казва нещо съкровено. "Хлябът, агнето, детството - ще има и нещо друго. Досеща се накъде да върви..." "Не, Лечителю, тая няма да я бъде, отвръща му безмълвно Шишман, дошъл си зарад душата ми..." "Ти ме повика, Шишмане, внучето да ти лекувам, пък аз поисках истината, цялата истина за тебе, за рода ти, за греха!" "И това знам", му отвърна агата. "Тогава от какво те е страх?" "От джендема, дето е в душата ми, Лечителю, от това ме е страх." "Нека се спуснем в тоя джендем!" И двамата мълчаха.
Шишман взе чашата с вино и пи. Доста отпи, наклони се към огнището.
- Ех, ако знаеш, Лечителю... Сърцето ми за пръв път се радва така... Срещна брат и се радва...
- Нещо друго искаше да ми кажеш. Та какво е станало през онази вечер? - попита Лечителя след кратко мълчание.
- Онази вечер си припомних... Драгомир го няма, мога да ти кажа... Започнах да броя камъчетата по свода на огнището. Стигнах до средата. Почнах от другата страна и пак стигнах върха. Там, между двата камъка, видях една тънка-тънка плочка. При нея се срещаха двете страни, до нея опираха. Отнмахнеш ли я, мислех си, и двете страни ще рухнат. И се усетих, Лечителю, че аз съм тази тънка ципа, тази каменна плочица, дето свързва двете страни на българите. Виждаш ли я?
Той се надигна, побара камъните и пръстите му очертаха гънката по върха на свода.
- Ето я!
Лечителят протегна ръка, опипа плочката, дланите им се допряха. Шишман го превари, стисна ръката му и заплака. Сетне бързо изтри с ръкав очите си:
- Остарях вече... Прощавай, не съм плакал от дете... Аз там, още при черквата, те разбрах: не си тукашен, от друг свят си, само минаваш оттук, само помагаш и един ден ще си отидеш, без никой да узнае как. Срещнах те, гаче бях загубил брат... Така да знаеш... Сега те приемам като брат, като син...
- Тънка плочка е човек, Шишмане, нявгаш се чупи от лек удар, друг път издържа планина.
Седяха един до друг със стиснати ръце, Лечителя се досети: дошъл е часът. Трябваше само да мълчи, да го остави сам.
- …Не познах я сред другите - разказваше Шишман, - като тях беше пременена, с румено лице и низани пендари около шията... Дарих й китка, а тя ми даде цвете и кърпица... А коя мома даде кърпата си, нея водим в къщи за невеста. Тръгнах си аз, а тя след мене... Върви сама, усмихва се. Влезе в къщата и остана. По ливадите цъфтяха разни билки; заран ставаше рано-рано и спохождаше тревите... Видели я да си говори с тях, да се радва и играе, да вие венци и гривни.
Цяла пролет живя на воля и на лятос, когато прецъфтяха тревите, ненадейно си отиде. Търсех я дене и ноще. Само веднаж по залез слънце, както си седях до водата в едно деренце, тя рече зад гърба ми: " Не се обръщай, Шишмане, и чуй какво ще ти река: Името ми е Траке, не знам кога ме е майка раждала, нито кога ще си отида от тоя свят; идвам всяка пролет да си бера билките по тая планина и да си мамя най-личния юнак; помня Иванко, Слав Деспот, Момчил, примамих Кара Ибрахим и Вълчан войвода... Тая пролет срещнах теб, припознах те, залюбих те, ала така съм от Бога орисана: да се радвам на мъж, докато цъфтят цветята и да се завръщам в моя сарай, за да родя син... Не се плаши, Шишмане! Не е твоя рожба, а на небесния ми жених. Един ден ще срещнеш сина ми - твоя брат, на особено място, край стария червен зид, от ръката ти ще потече кръв и ще го познаеш... Той ще излекува душата ти!”
Наведе глава, дръпна ръкава и показа белега.
- Още ми личи драскотината. Помниш ли, там се случи, на изгорялата черква...
Лечителя си мислеше колко близък му стана тогава Шишман, как леко прие душата му, болката, нуждата... Сега откри и нещо друго: освен рождената си майка, той, Лечителя, имаше и друга - небесна родителка с хубавото име Траке... Тя му бе закрилницата, тя му помагаше да лекува и накрая - тя го срещна с Шишман, за да се опознаят като нейни небесни чеда.
- Ние сме чедата й, Шишмане, братя сме, макар, че душите ни са разделени...
- Много грехове ни тежат... Ръцете ни са окървавени в християнска кръв...
- И ние, християните, имаме грехове, ага. Търпели сме... Отлъчвали сме най-добрите си люде, прогонвали сме ги, предавали сме ги в ръцете на турците... А те, клетите българи, какво да сторят - едни са гинели по планината, повечето приемали исляма, туряли си чалмите и пребъдвали... Да ги виним ли, че са искали да живеят?
- Ако е било само за живот - отвърна Шишман и се замисли. - Само заради живота, простено да ни е...
Дигна глава и го погледна право в очите.
- Ала виждаш ли, Лечителю, дядо ми е станал ходжа; пратили го в Стамбулско медресе, сетне отишъл в Мека и се върнал хаджия. От там е и фамилията ни Хаджи... Баща ми, Аллах да го помилва, е расъл в дома на ходжа. Разбираш ли, той е послушникът, не е могъл да се противи на божията заповед, която е чул от устата на оня дервишин.
Стори му се, че Шишман отваря врата след врата, мисълта му ставаше по-ясна, а страданието - все по-дълбоко: "И понеже не е искал да окървави ръцете си, викнал е овчарите християни от съседното село Чурен... “Така ли, ага? Каква вина имат тия хора? Тодор върви като луд из гората, пада на колене пред отец Леонтий, изповядва се и моли за прошка."
И отново го чу да казва:
- Детето, християнчето, изгоря... С пепелта му нахраниха чумавите овце, ала морът не спря. Дервишът, дето беше предписал този ляк, си отиде. Кладата не угасна в душата на баща ми. Мъчеше го... Тръгна за Мека, да се моли... На връщане налетяла хала и морето го погълнало.
Лечителя знаеше за гибелта на Мустан. Сега разбра, че Шишман е преживял тежко смъртта на баща си; през акъла му са минавали картини от детството, от страшната онази нощ, когато се е вършило престъплението...
- Да си е останал дядо ми един нищо и никакъв българин, макар и мохамеданин - размишляваше на глас Шишман, - да не бяха го впримчили големците от Стамбул, и баща ми щеше да си живее кротко и нямаше да има клада за християнчето. А то било писано другото да стане... Грехът да се извърши.
"Стиснахме си ръцете неволно е записал по-сетне в тетрадката си Лечителя, усетих как кръвта му напира в жилите... Може да е било от виното, ала аз познавам душата, когато е притисната от двете страни и не може да се издигне. Както ми разказа за свода на огнището и онова камъче по средата... Това е душата му, съдбата... От двете страни е градило времето - от едната се вградили християните, в другата - мюсюлманите и накрая е трябвало една плочица да ги съедини. Това е животът на Шишман."
И се случи нещо, което ги отнесе в друг свят.
ГЕНИАЛЕН ДИАГНОСТИК И ЛЕЧИТЕЛ
Михаил КРЪСТЕВ
Как беше издадена книгата „Българска народна медицина” на народния лечител Петър Димков
Народният лечител Петър Димков полагаше редовни усилия да издаде своя труд върху народната медицина – природолечение и природосъобразен живот. Заедно с това приемаше и даваше съвети на хиляди хора. Официалните власти го притесняваха, докато самите властници не потърсиха неговата помощ да се лекуват.
Най-усърден сред тях бе генерал Иван Михайлов, който дълги години беше един от приближените на Тодор Живков. След него дойдоха Александър Лилов, Людмила Живкова и още много: по едно време улицата на Петър Димков беше претъпкана от колите на управляващите партийни и държавни мъже и техните семейства. Може да е преглеждал и давал съвети на самия Живков, но за това не се говореше. Само че той бе уговорен от Иван Михайлов и другите и написа специално писмо, в което препоръчва да се издадат трудовете на Петър Димков. Така се полага началото на десетилетно протакане и шикалкавене. Защото Тодор Живков си имаше шурей и той се казваше генерал майор проф. д-р Атанас Малеев – зам.министър на народното здраве и ръководител на официалната медицина и на висшите медицински институти по онова време. Той и неговите подчинени титулувани хуманни лекари се противопоставяха на Петър Димков, въпреки нарочното писмо на генералния секретар и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Изкарваха народния лечител най-обикновен билкар, лаик, нямал право да лекува... А той им отговарял, че не лекува, а само дава съвети за лечение с природни средства.
Най-сетне, след много уговорки и ходатайство от страна на Иван Михайлов, се назначават рецензенти проф. Янчев и доц. Бачев, но твърде скоро те се отказват, поради неизвестни причини.
Всичко изглежда пропаднало за Димков, неговите поддръжници около Тодор Живков се спотайват. Но в онези дни народният лечител се среща с проф. д-р Елена Тодорова – тогава млад учен, съавтор на две открития в областта на молекулярната медицина, свободните радикали и електронния парамагнитен ядрен резонанс за ранното откриване на ракови заболявания. Тя вече е практикувала по неговите рецепти и е повярвала в ефикасността на лечението му. След получаване на авторските свидетелства за откритията лабораторията на младите учени от ИСУЛ е заключена. Те са преместени в Медицинската академия при генерал майор Малеев. По този повод излязоха 5 критични материала във вестник „Антени”. Това се случва през годините 1974-1976. По време на срещата си с Димков Елена Тодорова иска да помогне за издаването на трудовете му. Лечителят й казва, че за това трябва да се намери уважаван лекар, който да е професор, най-малко доцент. Да, отвръща Тодорова, има такъв човек и това е баща ми.
А бащата е проф. д-р Стефан Тодоров – един от най-известните лекари, директор на Института по фтизиатрия и туберкулозни заболявания, един от ректорите на бившия ИСУЛ. Особена заслуга на проф. Тодоров за българския народ е изградената от него мрежа за туберкулозна защита и фактическото ликвидиране на това зловещо заболяване. Още за него е и това, че е бил член на съвета на Световната здравна организация и се е ползвал с решаващо мнение в Комисията по лекарствени средства. Димков се усмихнал на предложението, не му се вярвало, но се съгласил. Срещат се двама големи българи за осъществяване на едно народно дело.
Единият почти нелегален, привикван от прокурори и следователи велик последовател на лечението, което са вършили по нашата земя богомилите и Василий врач, брат на цар Симеон, а другият, завършил специализация в Италия, поклонник на научната медицина: при едно пътуване в Африка открива и пренася за изследване в специално създадения италиански научен институт за имунни заболявания вируса и дефинира заболяването като нарушено имунно равновесие, известно днес като СПИН. Срещата му с народния лечител, няколкото примери на излекувани от него болни и най-вече усърдието на дъщеря му проф. д-р Елена Тодорова го скланят да редактира огромния 1500 страници труд.
Но едва написал рецензията и го привикват хората на официалната медицина, разпитват го. Проф. Тодоров участва в диспутите с открито сърце и чиста съвест, громи опонентите си като им казва, че най-важното нещо в практиката на един лекар е да помогне с всички средства на болния да оздравее. Оказва се сам срещу академици, професори и партийни секретари. Картината е подобна на заснетия диспут за Ванга от режисьорката Невена Тошева. Тормозът е потаен и подъл. В един момент рецензентът се отказва. Но това е само тактичен ход. Тогава хората от кръга на Иван Михайлов му пращат преговарящ с плик пари. Проф. Стефан Тодоров връща парите с думите: „Вземете си парите обратно, сега вече знам какво да правя! „ И се залавя с редактирането на ръкописа, като се стреми да го направи ясен и отстрани някои повторения – защото все пак това е народна медицина и самият Димков го представя като фолклорен материал. Като такъв и БАН се съгласява да го издаде.
Димков приема безусловно редакторските поправки и благославя съдбата, че се е намерил благороден и смел българин за рецензент на книгата му и неин редактор.
Проф. д-р Елена Тодорова си спомня и разказва: „Аз прилагах Димковото лечение, бях му съмишленичка и сътрудничка повече от десет години. Същевременно внасяхме в неговите съвети и рецепти наши научни знания и разработки, тъй като съм завършила химия и медицина. Но основното лечение си принадлежеше на г-н Димков за онези времена. Препоръчах баща си за редактор, той повярва на Димков и се отнесе с огромна отговорност. Още повече, че като лекар и учен лекуваше по научната медицина, но пък неговите стари професори са му вдъхнали обич и уважение към народната медицина. Казваше, че при Димков поставянето на диагнозата по ириса на очите и по други външни белези по тялото и по характера на болния са изведени до истинско изкуство. Той – ученият, медикът, който с неуморна работа и всеотдайност сведе до минимум туберкулозните заболявания и нареди страната ни на първо място в света, разбираше, че природолечението и природният начин на живот са понякога решаващи за пълното излекуване на много коварни хронични болести. Около Димков се образува едно общество – полулегално, и помагахме на обикновените хора да се доберат до него и да получат помощ. Неговите идеи промениха и моите възгледи, дадоха друга насока на мисленето, откриха ми, че стават чудеса, които науката все още не е обяснила. След като подготвиха за печат първия том на книгата и я озаглавиха „Българска народна медицина” ръкописът попадна в Държавна сигурност и някакъв си Гошко се изписа за външен цензор. Баща ми се възпротиви, отказа се и тогава му пратиха човека с парите.Опитаха се до го подкупят. Не успяха, защото заработи отново полутайната организация, подобна на организацията на Левски. Между другото Димков е българинът, който възстановява къщата на Апостола в родното му Карлово. Първият том излезе през 1977 г.. Последва голяма статия в защита на Димков във вестник „Антени” с подкрепата на неговия главен редактор Веселин Йосифов. Според негов разказ броят с тази статия Иван Михайлов показал на Тодор Живков с думите: „Вижте, вижте, другарю Живков, каква красота!” И след всичко това мен ме уволниха от медицинската академия, останах без работа, без възможност да упражнявам научната си дейност в областта на свободните радикали и парамагнитния резонанс. Димков получи хонорар по-малък от парите, които той беше платил на машинописката, а баща ми – още по-малък. В годините след така наречения „преход” се появиха зломислители – видите ли Димков бил съкратен, изопачен, цензуриран… Ами защо в новите издания не го допълниха, не го възстановиха, ако въобще е имало какво да се възстанови след умелата редакция на баща ми?”
Нарочно завършвам разказа на проф. д-р Тодорова с въпрос. А иначе народният лечител Петър Димков през последните години от живота си бе на особена почит във вестниците и телевизията. Имаше възможност да разказва и излага своите мисли и да съветва младите си колеги – лекари. Излизането на книгата и публичните прояви на лечителя оказа влияние и на семейството му. Единият му син се ожени за генералска дъщеря, другият беше един от директорите на филмовата студия „Екран”. Дъщерята на Димков – художничката Лили Димкова, пътуваше и показваше своите картини в Америка, Мексико, Франция и на други места по света.
Но с книгата е друго. Тя си има своя съдба: къде я признават и превеждат, някъде я крадат, а най-много са онези, които пишат и преписват рецепти и съвети, без да знаят как да лекуват. Защото Димковото предписание и лечение може да е успешно, само ако го прилагат знаещи, кадърни лекари и лечители. Той бе гениален диагностик и неговия труд „Ирисова диагностика” беше анатемосан от медицинските управници в България и не можеше да се публикува. Едва сега се вижда, че Димковият труд и делото му на лечител е велико постижение, произлязло от хилядолетния опит на народната медицина и личното дарование на българина, на човека, на личността Петър Димков.
Михаил КРЪСТЕВ
Как беше издадена книгата „Българска народна медицина” на народния лечител Петър Димков
Народният лечител Петър Димков полагаше редовни усилия да издаде своя труд върху народната медицина – природолечение и природосъобразен живот. Заедно с това приемаше и даваше съвети на хиляди хора. Официалните власти го притесняваха, докато самите властници не потърсиха неговата помощ да се лекуват.
Най-усърден сред тях бе генерал Иван Михайлов, който дълги години беше един от приближените на Тодор Живков. След него дойдоха Александър Лилов, Людмила Живкова и още много: по едно време улицата на Петър Димков беше претъпкана от колите на управляващите партийни и държавни мъже и техните семейства. Може да е преглеждал и давал съвети на самия Живков, но за това не се говореше. Само че той бе уговорен от Иван Михайлов и другите и написа специално писмо, в което препоръчва да се издадат трудовете на Петър Димков. Така се полага началото на десетилетно протакане и шикалкавене. Защото Тодор Живков си имаше шурей и той се казваше генерал майор проф. д-р Атанас Малеев – зам.министър на народното здраве и ръководител на официалната медицина и на висшите медицински институти по онова време. Той и неговите подчинени титулувани хуманни лекари се противопоставяха на Петър Димков, въпреки нарочното писмо на генералния секретар и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Изкарваха народния лечител най-обикновен билкар, лаик, нямал право да лекува... А той им отговарял, че не лекува, а само дава съвети за лечение с природни средства.
Най-сетне, след много уговорки и ходатайство от страна на Иван Михайлов, се назначават рецензенти проф. Янчев и доц. Бачев, но твърде скоро те се отказват, поради неизвестни причини.
Всичко изглежда пропаднало за Димков, неговите поддръжници около Тодор Живков се спотайват. Но в онези дни народният лечител се среща с проф. д-р Елена Тодорова – тогава млад учен, съавтор на две открития в областта на молекулярната медицина, свободните радикали и електронния парамагнитен ядрен резонанс за ранното откриване на ракови заболявания. Тя вече е практикувала по неговите рецепти и е повярвала в ефикасността на лечението му. След получаване на авторските свидетелства за откритията лабораторията на младите учени от ИСУЛ е заключена. Те са преместени в Медицинската академия при генерал майор Малеев. По този повод излязоха 5 критични материала във вестник „Антени”. Това се случва през годините 1974-1976. По време на срещата си с Димков Елена Тодорова иска да помогне за издаването на трудовете му. Лечителят й казва, че за това трябва да се намери уважаван лекар, който да е професор, най-малко доцент. Да, отвръща Тодорова, има такъв човек и това е баща ми.
А бащата е проф. д-р Стефан Тодоров – един от най-известните лекари, директор на Института по фтизиатрия и туберкулозни заболявания, един от ректорите на бившия ИСУЛ. Особена заслуга на проф. Тодоров за българския народ е изградената от него мрежа за туберкулозна защита и фактическото ликвидиране на това зловещо заболяване. Още за него е и това, че е бил член на съвета на Световната здравна организация и се е ползвал с решаващо мнение в Комисията по лекарствени средства. Димков се усмихнал на предложението, не му се вярвало, но се съгласил. Срещат се двама големи българи за осъществяване на едно народно дело.
Единият почти нелегален, привикван от прокурори и следователи велик последовател на лечението, което са вършили по нашата земя богомилите и Василий врач, брат на цар Симеон, а другият, завършил специализация в Италия, поклонник на научната медицина: при едно пътуване в Африка открива и пренася за изследване в специално създадения италиански научен институт за имунни заболявания вируса и дефинира заболяването като нарушено имунно равновесие, известно днес като СПИН. Срещата му с народния лечител, няколкото примери на излекувани от него болни и най-вече усърдието на дъщеря му проф. д-р Елена Тодорова го скланят да редактира огромния 1500 страници труд.
Но едва написал рецензията и го привикват хората на официалната медицина, разпитват го. Проф. Тодоров участва в диспутите с открито сърце и чиста съвест, громи опонентите си като им казва, че най-важното нещо в практиката на един лекар е да помогне с всички средства на болния да оздравее. Оказва се сам срещу академици, професори и партийни секретари. Картината е подобна на заснетия диспут за Ванга от режисьорката Невена Тошева. Тормозът е потаен и подъл. В един момент рецензентът се отказва. Но това е само тактичен ход. Тогава хората от кръга на Иван Михайлов му пращат преговарящ с плик пари. Проф. Стефан Тодоров връща парите с думите: „Вземете си парите обратно, сега вече знам какво да правя! „ И се залавя с редактирането на ръкописа, като се стреми да го направи ясен и отстрани някои повторения – защото все пак това е народна медицина и самият Димков го представя като фолклорен материал. Като такъв и БАН се съгласява да го издаде.
Димков приема безусловно редакторските поправки и благославя съдбата, че се е намерил благороден и смел българин за рецензент на книгата му и неин редактор.
Проф. д-р Елена Тодорова си спомня и разказва: „Аз прилагах Димковото лечение, бях му съмишленичка и сътрудничка повече от десет години. Същевременно внасяхме в неговите съвети и рецепти наши научни знания и разработки, тъй като съм завършила химия и медицина. Но основното лечение си принадлежеше на г-н Димков за онези времена. Препоръчах баща си за редактор, той повярва на Димков и се отнесе с огромна отговорност. Още повече, че като лекар и учен лекуваше по научната медицина, но пък неговите стари професори са му вдъхнали обич и уважение към народната медицина. Казваше, че при Димков поставянето на диагнозата по ириса на очите и по други външни белези по тялото и по характера на болния са изведени до истинско изкуство. Той – ученият, медикът, който с неуморна работа и всеотдайност сведе до минимум туберкулозните заболявания и нареди страната ни на първо място в света, разбираше, че природолечението и природният начин на живот са понякога решаващи за пълното излекуване на много коварни хронични болести. Около Димков се образува едно общество – полулегално, и помагахме на обикновените хора да се доберат до него и да получат помощ. Неговите идеи промениха и моите възгледи, дадоха друга насока на мисленето, откриха ми, че стават чудеса, които науката все още не е обяснила. След като подготвиха за печат първия том на книгата и я озаглавиха „Българска народна медицина” ръкописът попадна в Държавна сигурност и някакъв си Гошко се изписа за външен цензор. Баща ми се възпротиви, отказа се и тогава му пратиха човека с парите.Опитаха се до го подкупят. Не успяха, защото заработи отново полутайната организация, подобна на организацията на Левски. Между другото Димков е българинът, който възстановява къщата на Апостола в родното му Карлово. Първият том излезе през 1977 г.. Последва голяма статия в защита на Димков във вестник „Антени” с подкрепата на неговия главен редактор Веселин Йосифов. Според негов разказ броят с тази статия Иван Михайлов показал на Тодор Живков с думите: „Вижте, вижте, другарю Живков, каква красота!” И след всичко това мен ме уволниха от медицинската академия, останах без работа, без възможност да упражнявам научната си дейност в областта на свободните радикали и парамагнитния резонанс. Димков получи хонорар по-малък от парите, които той беше платил на машинописката, а баща ми – още по-малък. В годините след така наречения „преход” се появиха зломислители – видите ли Димков бил съкратен, изопачен, цензуриран… Ами защо в новите издания не го допълниха, не го възстановиха, ако въобще е имало какво да се възстанови след умелата редакция на баща ми?”
Нарочно завършвам разказа на проф. д-р Тодорова с въпрос. А иначе народният лечител Петър Димков през последните години от живота си бе на особена почит във вестниците и телевизията. Имаше възможност да разказва и излага своите мисли и да съветва младите си колеги – лекари. Излизането на книгата и публичните прояви на лечителя оказа влияние и на семейството му. Единият му син се ожени за генералска дъщеря, другият беше един от директорите на филмовата студия „Екран”. Дъщерята на Димков – художничката Лили Димкова, пътуваше и показваше своите картини в Америка, Мексико, Франция и на други места по света.
Но с книгата е друго. Тя си има своя съдба: къде я признават и превеждат, някъде я крадат, а най-много са онези, които пишат и преписват рецепти и съвети, без да знаят как да лекуват. Защото Димковото предписание и лечение може да е успешно, само ако го прилагат знаещи, кадърни лекари и лечители. Той бе гениален диагностик и неговия труд „Ирисова диагностика” беше анатемосан от медицинските управници в България и не можеше да се публикува. Едва сега се вижда, че Димковият труд и делото му на лечител е велико постижение, произлязло от хилядолетния опит на народната медицина и личното дарование на българина, на човека, на личността Петър Димков.
ЗА БЪЛГАРСКАТА ДУША
Милко КРЪСТЕВ
“Книгите ми не разчитат на балканска екзотика или баташки кланета, казва в едно интервю за вестник “Монитор” писателят Георги Господинов. Може и да е прав за себе си, но писането е душевна работа, а цялото дарование на писателя е да потърси общуването с другия, да обобщи балканската екзотика и баташки кланета, да издигне разказът за тях до общочовешките ценности.
Може би след няколко години учените ще разкрият докрай физическия геном на човека. Но едва ли някога ще обяснят онзи божествен разум, оня космически интелект, който е спуснал информацията и организирал материята. Днес науката почти признава религиозните митове за сътворението на света и човека. Наука и религия се срещат в душата на всеки индивид и дали той ще стане личност, зависи от неговата жажда за духовно развитие. Психолози и психиатри отдавна са доказали, че душата на всеки се развива до 8-годишна възраст. Оттам нататък, в зависимост от душевните нагласи и качества, се развива творческия дух. Какъв въздух си глътнал, какво мляко си засукал и в кой кът от земята, от кой извор си пил вода и каква картина от природата са видели очите ти за пръв път, каква душевност си поел от колективната душа на рода и народа си… Всичко това се моделира от човешката душа и благодарение на това тя става различна за всеки човек. От дълбините на такава душа се ражда въображението и творчеството, тази душа кара човек да страда, когато отиде в друга земя, когато си забрави родния език или митовете на своя род и народ.
Може да има глобализация в производството на изделия, храна и лукс, може да има дори едни и същи развлекателни програми и поп култура в целия свят, но никога и никой не може да глобализира човешките души. Само душата може да страда, да е щастлива или нещастна, да твори самобитно и интересно, което да се хареса и да вълнува другите души. Защото истинското различие между хората се корени в душите и чрез душите се случват най-тихото и щастливо общуване.
Не сме виновни или пък не е наша заслугата, че в душата ни има балканска екзотика и баташки кланета, че има Априлско въстание и много национални катастрофи.Това сме ние. И дори когато се любим, в един миг на зачеване блясва ятаган и пада детска главичка или накъде по Родопските поляни вакханки разкъсват Орфей и от неговата кръв и плът се появява Орфеевото цвете. Дори когато си далече в Италия, на остров Маврикии или някъде в пустинята Невада, ти си българин по душа и екзотичен балканец , щом като си се родил в нашата земя и си преживял макар и до осмата си година. Няма спасение от майката, от бащата, от отечеството, където си проговорил майчиния си език и си написал първите буквички на Кирилската азбука. Няма спасение доори след тези трепети над тетрадката, когато си прописал и проговорил на чужд език. Българското слово, буквите на Кирил и Методий са родили душата ти, те са искрицата, която е запалили огъня на духа ти.. Каквото и да си притурил сетне в живота си, каквото и да си научил, то е само едно разширение на българската ти същност до голямата човечност, то е само за да оцелееш в един глобален свят. А балканската екзотика вече е показала своето очарование в романите на Казандзакис, Иво Андрич, Йовков, Емилиян Станев и първите двама са лауреати на Нобелова награда за литература.
Каквото и да си мислиш, както и да го извърташ в услуга на днешната мода, баташкото клане е явление от нашето минало, то се оглежда в душите ни, там намира своето място, става същност, независимо дали го разумяваме или не. Много българи отидоха по света, живеят, работят, страдат като всички хора, но дълбоко в сърцата им има едно състрадание и то се нарича Батак. То е българското жертвоприношение и в часове на носталгия си мислиш и за него, макар да се тешиш с думите: “Отечеството ми е там, където съм добре.” Не можеш без отечество, нали? Без отечество не може да се твори и си безотечественик. Владимир Набоков написа най-хубавите си романи като руснак, а в края на живота си признава най-голямата си грешка: че е изоставил родния си език и написал последните си книги на английски. А това, че си материално добре някъде по земята, е фалшива работа и може да ти докара само депресия и душевна умора, преди още да си остарял. Ти си отишъл някъде, но си понесъл със себе си и отечеството, в което има балканска екзотика, баташко клане и Априлско въстание.
Вярно е, че и досега си правим априлски въстания, но всички те, подобно на първото от 1876 година, са нашия път към свободата. Тук вече всеки трябва да си отговори дали като личност си е преживял априлско въстание, дали не ще вече “ да е турски и никакъв роб”, както е пожелал Апостола Левски, дали е свободен човек и гражданин или още си преживява в скутите на султана. Все още има много българи, които не са се освободили. И те не стават за гражданско общество.
Днешните роби, “турци”, мекерета и башиибозуци посягат на духовната ни същност, след като ограбиха и окрадоха добитото от народа имане. Това е по-страшна трагедия от Баташкото клане.Те посегнаха на езика ни, на писмеността, Млади българи вече говорят, като повдигат вежди и очи към небето за да си спомнят с коя българска дума се превежда английската, немската или турската. Последните социологически проучвания показват, че те получават отлични оценки в правописа и правоговора на чуждите езици, а по български – слаб или среден. Но твърде скоро компютрите ще се намесят и тука: вече има програми, които автоматично превеждат от един език на друг. Общуването между хората ще стане още по-интимно, душевно и разбираемо. Ще общуват с душите си, които носят своите различия, своите балкански екзотики, баташки кланета и априлски възраждания и възкресения. А които са си погубили душите, ще са по-несретни дори и от едно прасе, заклано за Коледа.
Милко КРЪСТЕВ
“Книгите ми не разчитат на балканска екзотика или баташки кланета, казва в едно интервю за вестник “Монитор” писателят Георги Господинов. Може и да е прав за себе си, но писането е душевна работа, а цялото дарование на писателя е да потърси общуването с другия, да обобщи балканската екзотика и баташки кланета, да издигне разказът за тях до общочовешките ценности.
Може би след няколко години учените ще разкрият докрай физическия геном на човека. Но едва ли някога ще обяснят онзи божествен разум, оня космически интелект, който е спуснал информацията и организирал материята. Днес науката почти признава религиозните митове за сътворението на света и човека. Наука и религия се срещат в душата на всеки индивид и дали той ще стане личност, зависи от неговата жажда за духовно развитие. Психолози и психиатри отдавна са доказали, че душата на всеки се развива до 8-годишна възраст. Оттам нататък, в зависимост от душевните нагласи и качества, се развива творческия дух. Какъв въздух си глътнал, какво мляко си засукал и в кой кът от земята, от кой извор си пил вода и каква картина от природата са видели очите ти за пръв път, каква душевност си поел от колективната душа на рода и народа си… Всичко това се моделира от човешката душа и благодарение на това тя става различна за всеки човек. От дълбините на такава душа се ражда въображението и творчеството, тази душа кара човек да страда, когато отиде в друга земя, когато си забрави родния език или митовете на своя род и народ.
Може да има глобализация в производството на изделия, храна и лукс, може да има дори едни и същи развлекателни програми и поп култура в целия свят, но никога и никой не може да глобализира човешките души. Само душата може да страда, да е щастлива или нещастна, да твори самобитно и интересно, което да се хареса и да вълнува другите души. Защото истинското различие между хората се корени в душите и чрез душите се случват най-тихото и щастливо общуване.
Не сме виновни или пък не е наша заслугата, че в душата ни има балканска екзотика и баташки кланета, че има Априлско въстание и много национални катастрофи.Това сме ние. И дори когато се любим, в един миг на зачеване блясва ятаган и пада детска главичка или накъде по Родопските поляни вакханки разкъсват Орфей и от неговата кръв и плът се появява Орфеевото цвете. Дори когато си далече в Италия, на остров Маврикии или някъде в пустинята Невада, ти си българин по душа и екзотичен балканец , щом като си се родил в нашата земя и си преживял макар и до осмата си година. Няма спасение от майката, от бащата, от отечеството, където си проговорил майчиния си език и си написал първите буквички на Кирилската азбука. Няма спасение доори след тези трепети над тетрадката, когато си прописал и проговорил на чужд език. Българското слово, буквите на Кирил и Методий са родили душата ти, те са искрицата, която е запалили огъня на духа ти.. Каквото и да си притурил сетне в живота си, каквото и да си научил, то е само едно разширение на българската ти същност до голямата човечност, то е само за да оцелееш в един глобален свят. А балканската екзотика вече е показала своето очарование в романите на Казандзакис, Иво Андрич, Йовков, Емилиян Станев и първите двама са лауреати на Нобелова награда за литература.
Каквото и да си мислиш, както и да го извърташ в услуга на днешната мода, баташкото клане е явление от нашето минало, то се оглежда в душите ни, там намира своето място, става същност, независимо дали го разумяваме или не. Много българи отидоха по света, живеят, работят, страдат като всички хора, но дълбоко в сърцата им има едно състрадание и то се нарича Батак. То е българското жертвоприношение и в часове на носталгия си мислиш и за него, макар да се тешиш с думите: “Отечеството ми е там, където съм добре.” Не можеш без отечество, нали? Без отечество не може да се твори и си безотечественик. Владимир Набоков написа най-хубавите си романи като руснак, а в края на живота си признава най-голямата си грешка: че е изоставил родния си език и написал последните си книги на английски. А това, че си материално добре някъде по земята, е фалшива работа и може да ти докара само депресия и душевна умора, преди още да си остарял. Ти си отишъл някъде, но си понесъл със себе си и отечеството, в което има балканска екзотика, баташко клане и Априлско въстание.
Вярно е, че и досега си правим априлски въстания, но всички те, подобно на първото от 1876 година, са нашия път към свободата. Тук вече всеки трябва да си отговори дали като личност си е преживял априлско въстание, дали не ще вече “ да е турски и никакъв роб”, както е пожелал Апостола Левски, дали е свободен човек и гражданин или още си преживява в скутите на султана. Все още има много българи, които не са се освободили. И те не стават за гражданско общество.
Днешните роби, “турци”, мекерета и башиибозуци посягат на духовната ни същност, след като ограбиха и окрадоха добитото от народа имане. Това е по-страшна трагедия от Баташкото клане.Те посегнаха на езика ни, на писмеността, Млади българи вече говорят, като повдигат вежди и очи към небето за да си спомнят с коя българска дума се превежда английската, немската или турската. Последните социологически проучвания показват, че те получават отлични оценки в правописа и правоговора на чуждите езици, а по български – слаб или среден. Но твърде скоро компютрите ще се намесят и тука: вече има програми, които автоматично превеждат от един език на друг. Общуването между хората ще стане още по-интимно, душевно и разбираемо. Ще общуват с душите си, които носят своите различия, своите балкански екзотики, баташки кланета и априлски възраждания и възкресения. А които са си погубили душите, ще са по-несретни дори и от едно прасе, заклано за Коледа.
Анализи
МОРАЛ И ХУМАННОСТ ВЪВ ВСИЧКО
И страданието да превърнем в човешко постижение.
Милко КРЪСТЕВ
Светлина в дъното на тунела означавала надежда. Но тази светлина може да означава и смърт, пренасяне в отвъдното. Хората, което са изпадали в клинична смърт свидетелствуват за тази светлина в тунела – след завръщането си в денния свят, заживявали изключително праведен и морален живот. Така си мислех в автобуса, който трябваше да се движи. Но се придвижваше. Вместо да ме изнерви, градското движение ме накара да размислям. Добре де, след като сме видели светлината в тунела, ето, че сме пак живи и здрави. Завърнахме се. Защо толкова много българи живеят все още неправедно и неморално? Преживяхме клиничната си смърт и пак си я караме постарому.
Дори се учудих, че пее някаква птица сред тая върволица от чакащи коли край Перловската река. Чакат да се придвижат нататък. Но нататък е пак същото чакане. Някой пусна клаксона, друг напсува високо и сочно. Жена барабани нервно върху волана, пръстите подскачат и златните пръстени излъчват слънчеви зайчета. Сигурно е бизнесдама. Момиче и момче се целуват. Не потеглят. Жената надува клаксовна… И пак стоят, чакат, барабанят, целуват се…
Чета актуалните събития във вестниците и се ослушвам и оглеждам в какъв свят се намирам, докато се придвижвам.
Птицата пее в храстите на Перловската река. А някъде се появили соколите скитници, чета във вестника. Нападали цели ята от мирни и трудолюбиви птици. У нас кой кого напада не може да се разбере. Само дето някой подпалва апартаменти, взривява уж стари къщи. Ама хубави, здрави къщи изведнъж се срутват и се досещаш, че нарочно ги събарят за да изкупят местата. Така де – и такива факти има по вестниците. Младо момиче се хвърлило от четвъртия етаж… Ама не става ясно защо: било след телефонен разговор. Вярно, че всички говорят за щяло и нещяло и пълнят джобовете на мобилните оператори. Но се оказва,че децата говорят и в училище, в класните стаи и току се обади някое момче на някое момиче и му съсипе живота.
Гледай сега пък една софиянка се изкачила на Витоша, запалила цигара/ била страстна пушачка, но вероятно е имала и други причини да отиде на Витоша – страстните пушачки не ходят/. Но като видяла жълто-зелената мъгла над София, хвърлила цигарите и се отказала. Така че не се мъчете с разни хапчета и диети, идете на Витоша и погледнете в какъв кремиковски облак живеете и това е достатъчно. Кметът пък щял да проверява въздуха над столицата. Ами нали, отговарят му от Кремиковци, нали си плащаме глобата за екология; в края на краищата плащаме си, за гдето ви тровим. Какво толкова? Нищо не е, само на човек му става тъжно за децата и жалко за бременните. И… жалко за тези хора без морал и капчица хуманност, които си правят пари за сметка да нашето здраве.
Ще имаме и професионална войска. Добре! Мнозина момчета ще се отърват от служба и ще използват силите и времето да се обучават и да развиват дарованията си в полза на отечеството.Но Конституцията е променена и може да се въведе военно обучение за българчетата – да се учели да стрелят. По кого ще стрелят? По тая птица, дето пее край Перловската река или по… съперници, съдружници, другопартийци или друговерци, в часовете по български език и литература или по протестиращи, гладни старци? Доброволни отряди ли ще имаме или ще увеличаваме бройката на ловците? По какво като вече нямаме опасни южни съседи, като сме вече в един военен блок с нашите бивши противници? В автобуса сложили телевизор. Наблизо е, гледам слушам, докато чакам да се придвижа. Младо и красиво се напъва да говори, ама не му достигат думите и се доизказва с жестове и мимики досущ като глухонемите. И не чуваш думи, а само объркани мисли. Часовете на български език са наравно с часовете по английски или какъвто и да е там друг език. И като капак на това половината българи не четат българска литература и погубват душите си с нескопосани преводи. Децата ни още не проговорили и непрописали на родно четмо и писмо, бъркат думите – вместо българска, произнасят по-напред английска, френска или корейска…
Гледаш и слушаш и си мислиш всички ли българи ще напускат земята ни, всички ли ще се запилеем по света, а тук ще дойдат англичани и ще учат езика ни по кръчмите и селските къщи. Ето къде трябва да се промени конституцията. Да се въведе не военно, а духовно обучение и преподаватели да бъдат не уволнени полковници и генерали, а народни будители, които също така са без работа и в окаяно положение.
Сега пък Симеончо щял да се раздели с ловната си хижа край Куртово конаре. Ще пострада и сестра му Мария Луиза. Имотът бил на дядо му Фердинанд, но покрай малкото земица, който той закупил навремето, завладял още няколко хиляди декара от съседите. Възрастен мъж от Перущица ми разказа за срещата между цар Фердинанд и неговия дядо Костадин Витанов. Единият – цар, а другият бил поборник срещу турското робство и народен представител от Перущица. Срещнали се те на заседание на народното събрание в началото на миналия век. Витанов се представил и се опитал да разкаже на Фердинанд за заслугите на родното си селище в освобождението на България. И по едно време попитал знае ли царят за Перущица. Фердинанд се усмихнал хитровато: “ Зная само, че вие там правите бум-бум и ми убивате фазаните в моето ловно място. “ След тези думи си подал ръката. А Костадин Витанов си кръстосал ръцете отзад, опънал тялото си и рекъл: “ Царю, тая земя си е наша, проливали сме кръвта си за нея, колкото и пари и злато да си дал, пак не си я купил! Някое време народът ще ти потърси сметката. Ако не от тебе, може и от внуците ти… Ние не убиваме затворени птици, а вие, Царю, трябва да знаете и често да споменувате името на Перущица и жертвите й за да ви има вас тука!” Такива думи издумал, старият поборник по сведение на неговия внук Аспарух. Не поел ръката на Фердинанд, обърнал се и си тръгнал. Е, дойде времето, царските внуци да връщат заграбеното. И няма царски морал, а обикновен, човешки…
Една жена от Пловдив разказва за злополуката с мъжа си. Нещо се убол на стъпалото на десния крак. Откарали го в хирургиите на Пещерско шосе. Намазали го с нещо и го оставили пет дни без да видят какво става с раните му. След това лекарите викат съпругата и казват, че кракът трябва да се отреже. Жената се разплаква. Лекарят казва, че всичко ще мине добре, а пък утре е “Св. Николай”- тъкмо ще му сторят жертва, курбан и всичко ще се оправи. Жената слуша и не може да разбере, не може да повярва, че един лекар изрича тези думи и иска да принесе жертва крак на съпруга й. Намесват се роднини, вземат болния и го откарват в Германия. Там го оправят за два дни. Все още е така по България: без да им мигне окото осъждат човек, искат да му отрежат крака и казват, че това било угодно и на светеца. Трябва вече граждански съд, гражданска присъда над такива злодеи, които са произнасяли Хипократовата клетва.
Но народът ни умее да понася страданието. Според психиатъра и психотерапевт ВИКТОР ФРАНКЪЛ “дори когато се сблъскаме с неизбежната съдба / да речем, нелечима болест, рак, който не подлежи на операция/, и тогава можем да открием смисъла на живота, и то като докажем най-човешката от всички човешки способности – СПОСОБНОСТТА ДА ПРЕОБРАЗУВАМЕ СТРАДАНИЕТО В ЧОВЕШКО ПОСТИЖЕНИЕ.” Прочетете внимателно историята на българите, на народа и неговите държави и ще разберете тази дълбоко човешка истина. Винаги сме умеели да превръщаме страданието си в човешко постижение. Така е било през турското робство и през всичките национални катастрофи. Хора и народи, които не са преживявали това възкресение на страданието, са загивали, изчезвали са в мрака на времето.
И сега страдаме, оплакваме се, че живеем в суматоха и хаос. А що не се замислим че, докато си пътуваме с градския транспорт, онези в лимузините също се придвижват като нас, равни сме, но те – политици или бизнесмени отдавна проповядват, че в политиката няма морал, а гол интерес и надиграване. Отчитат не знам колко си процента икономически растеж, а в същото време инфлацията го изяжда, банкерите повишават лихвите на заемите, търговците вдигат цените на храната и всичко това води до ново обедняване, а не до обединяване с европейските народа и държави.
Време е вече, наедно с размисъла, да изказваме смело мненията си и да действаме. Ето и нещо интересно: Наградата на списание “Тайм” за личност на изминалата година е за “Ти” – хората, които открито се изказват и участват активно в неправителственото управление на обществото. Това са личностите с морал и тях трябва да изберем в Европейския парламент, в нашето народно събрание, те трябва да са кметове и общински съветници. Сега е моментът да го направим и да заслужим уважението си пред идните поколения. И да накараме “царете” да живеят морално и в съгласие с народната воля.
МОРАЛ И ХУМАННОСТ ВЪВ ВСИЧКО
И страданието да превърнем в човешко постижение.
Милко КРЪСТЕВ
Светлина в дъното на тунела означавала надежда. Но тази светлина може да означава и смърт, пренасяне в отвъдното. Хората, което са изпадали в клинична смърт свидетелствуват за тази светлина в тунела – след завръщането си в денния свят, заживявали изключително праведен и морален живот. Така си мислех в автобуса, който трябваше да се движи. Но се придвижваше. Вместо да ме изнерви, градското движение ме накара да размислям. Добре де, след като сме видели светлината в тунела, ето, че сме пак живи и здрави. Завърнахме се. Защо толкова много българи живеят все още неправедно и неморално? Преживяхме клиничната си смърт и пак си я караме постарому.
Дори се учудих, че пее някаква птица сред тая върволица от чакащи коли край Перловската река. Чакат да се придвижат нататък. Но нататък е пак същото чакане. Някой пусна клаксона, друг напсува високо и сочно. Жена барабани нервно върху волана, пръстите подскачат и златните пръстени излъчват слънчеви зайчета. Сигурно е бизнесдама. Момиче и момче се целуват. Не потеглят. Жената надува клаксовна… И пак стоят, чакат, барабанят, целуват се…
Чета актуалните събития във вестниците и се ослушвам и оглеждам в какъв свят се намирам, докато се придвижвам.
Птицата пее в храстите на Перловската река. А някъде се появили соколите скитници, чета във вестника. Нападали цели ята от мирни и трудолюбиви птици. У нас кой кого напада не може да се разбере. Само дето някой подпалва апартаменти, взривява уж стари къщи. Ама хубави, здрави къщи изведнъж се срутват и се досещаш, че нарочно ги събарят за да изкупят местата. Така де – и такива факти има по вестниците. Младо момиче се хвърлило от четвъртия етаж… Ама не става ясно защо: било след телефонен разговор. Вярно, че всички говорят за щяло и нещяло и пълнят джобовете на мобилните оператори. Но се оказва,че децата говорят и в училище, в класните стаи и току се обади някое момче на някое момиче и му съсипе живота.
Гледай сега пък една софиянка се изкачила на Витоша, запалила цигара/ била страстна пушачка, но вероятно е имала и други причини да отиде на Витоша – страстните пушачки не ходят/. Но като видяла жълто-зелената мъгла над София, хвърлила цигарите и се отказала. Така че не се мъчете с разни хапчета и диети, идете на Витоша и погледнете в какъв кремиковски облак живеете и това е достатъчно. Кметът пък щял да проверява въздуха над столицата. Ами нали, отговарят му от Кремиковци, нали си плащаме глобата за екология; в края на краищата плащаме си, за гдето ви тровим. Какво толкова? Нищо не е, само на човек му става тъжно за децата и жалко за бременните. И… жалко за тези хора без морал и капчица хуманност, които си правят пари за сметка да нашето здраве.
Ще имаме и професионална войска. Добре! Мнозина момчета ще се отърват от служба и ще използват силите и времето да се обучават и да развиват дарованията си в полза на отечеството.Но Конституцията е променена и може да се въведе военно обучение за българчетата – да се учели да стрелят. По кого ще стрелят? По тая птица, дето пее край Перловската река или по… съперници, съдружници, другопартийци или друговерци, в часовете по български език и литература или по протестиращи, гладни старци? Доброволни отряди ли ще имаме или ще увеличаваме бройката на ловците? По какво като вече нямаме опасни южни съседи, като сме вече в един военен блок с нашите бивши противници? В автобуса сложили телевизор. Наблизо е, гледам слушам, докато чакам да се придвижа. Младо и красиво се напъва да говори, ама не му достигат думите и се доизказва с жестове и мимики досущ като глухонемите. И не чуваш думи, а само объркани мисли. Часовете на български език са наравно с часовете по английски или какъвто и да е там друг език. И като капак на това половината българи не четат българска литература и погубват душите си с нескопосани преводи. Децата ни още не проговорили и непрописали на родно четмо и писмо, бъркат думите – вместо българска, произнасят по-напред английска, френска или корейска…
Гледаш и слушаш и си мислиш всички ли българи ще напускат земята ни, всички ли ще се запилеем по света, а тук ще дойдат англичани и ще учат езика ни по кръчмите и селските къщи. Ето къде трябва да се промени конституцията. Да се въведе не военно, а духовно обучение и преподаватели да бъдат не уволнени полковници и генерали, а народни будители, които също така са без работа и в окаяно положение.
Сега пък Симеончо щял да се раздели с ловната си хижа край Куртово конаре. Ще пострада и сестра му Мария Луиза. Имотът бил на дядо му Фердинанд, но покрай малкото земица, който той закупил навремето, завладял още няколко хиляди декара от съседите. Възрастен мъж от Перущица ми разказа за срещата между цар Фердинанд и неговия дядо Костадин Витанов. Единият – цар, а другият бил поборник срещу турското робство и народен представител от Перущица. Срещнали се те на заседание на народното събрание в началото на миналия век. Витанов се представил и се опитал да разкаже на Фердинанд за заслугите на родното си селище в освобождението на България. И по едно време попитал знае ли царят за Перущица. Фердинанд се усмихнал хитровато: “ Зная само, че вие там правите бум-бум и ми убивате фазаните в моето ловно място. “ След тези думи си подал ръката. А Костадин Витанов си кръстосал ръцете отзад, опънал тялото си и рекъл: “ Царю, тая земя си е наша, проливали сме кръвта си за нея, колкото и пари и злато да си дал, пак не си я купил! Някое време народът ще ти потърси сметката. Ако не от тебе, може и от внуците ти… Ние не убиваме затворени птици, а вие, Царю, трябва да знаете и често да споменувате името на Перущица и жертвите й за да ви има вас тука!” Такива думи издумал, старият поборник по сведение на неговия внук Аспарух. Не поел ръката на Фердинанд, обърнал се и си тръгнал. Е, дойде времето, царските внуци да връщат заграбеното. И няма царски морал, а обикновен, човешки…
Една жена от Пловдив разказва за злополуката с мъжа си. Нещо се убол на стъпалото на десния крак. Откарали го в хирургиите на Пещерско шосе. Намазали го с нещо и го оставили пет дни без да видят какво става с раните му. След това лекарите викат съпругата и казват, че кракът трябва да се отреже. Жената се разплаква. Лекарят казва, че всичко ще мине добре, а пък утре е “Св. Николай”- тъкмо ще му сторят жертва, курбан и всичко ще се оправи. Жената слуша и не може да разбере, не може да повярва, че един лекар изрича тези думи и иска да принесе жертва крак на съпруга й. Намесват се роднини, вземат болния и го откарват в Германия. Там го оправят за два дни. Все още е така по България: без да им мигне окото осъждат човек, искат да му отрежат крака и казват, че това било угодно и на светеца. Трябва вече граждански съд, гражданска присъда над такива злодеи, които са произнасяли Хипократовата клетва.
Но народът ни умее да понася страданието. Според психиатъра и психотерапевт ВИКТОР ФРАНКЪЛ “дори когато се сблъскаме с неизбежната съдба / да речем, нелечима болест, рак, който не подлежи на операция/, и тогава можем да открием смисъла на живота, и то като докажем най-човешката от всички човешки способности – СПОСОБНОСТТА ДА ПРЕОБРАЗУВАМЕ СТРАДАНИЕТО В ЧОВЕШКО ПОСТИЖЕНИЕ.” Прочетете внимателно историята на българите, на народа и неговите държави и ще разберете тази дълбоко човешка истина. Винаги сме умеели да превръщаме страданието си в човешко постижение. Така е било през турското робство и през всичките национални катастрофи. Хора и народи, които не са преживявали това възкресение на страданието, са загивали, изчезвали са в мрака на времето.
И сега страдаме, оплакваме се, че живеем в суматоха и хаос. А що не се замислим че, докато си пътуваме с градския транспорт, онези в лимузините също се придвижват като нас, равни сме, но те – политици или бизнесмени отдавна проповядват, че в политиката няма морал, а гол интерес и надиграване. Отчитат не знам колко си процента икономически растеж, а в същото време инфлацията го изяжда, банкерите повишават лихвите на заемите, търговците вдигат цените на храната и всичко това води до ново обедняване, а не до обединяване с европейските народа и държави.
Време е вече, наедно с размисъла, да изказваме смело мненията си и да действаме. Ето и нещо интересно: Наградата на списание “Тайм” за личност на изминалата година е за “Ти” – хората, които открито се изказват и участват активно в неправителственото управление на обществото. Това са личностите с морал и тях трябва да изберем в Европейския парламент, в нашето народно събрание, те трябва да са кметове и общински съветници. Сега е моментът да го направим и да заслужим уважението си пред идните поколения. И да накараме “царете” да живеят морално и в съгласие с народната воля.
Абонамент за:
Коментари (Atom)