Милко КРЪСТЕВ
МАВРУДЪТ И ПРОКЛЯТИЕТО НА БАБА НЕНЮ
Траките не почвали и не завършвали нищо в живота си без вино. Омир в Илиада споменава, че гръцките герои пият вино от Тракия преди да се сбият с врага. И след това пак пият.
След Сопотското приключение Левски се отървава невредим, но малко известно е, че се спасява в една бъчва и пропътува в нея през Тракия за да попадне в избата на Павел Влахов от село Брестовица. Скривалището и днес може да се види между бъчвите в зимника на реставрираната Влахова къща.
Априлските въстаници в Перущица са пили вино, преди да се втурнат в боя с башибозуците. За това разказват очевидци.
И сега по тракийските земи има хора, дето не могат да живеят нито ден без червено. В Брестовица един разбрал, че комшията му е направил хубаво вино. Пил си той в къщи и се сетил да му отиде на гости. Бутнал портата, излаяло кучето, комшията излезал сънен и разчорлен... “Ами дойдох ти на гости?” Легнал съм, отвърнал му комшията, но не могъл да откаже на съсед. Слезли в зимника, пийнали, оня мляснал и рекъл: “Ай, да имаш такъв резняк и да спиш!”
В Перущица най-добрите компаний се завъртат по време на резняка. Мъжете се събират по избите, по-далече от жените и домочадието. Малцина обаче си спомнят за мавруда и маврудовото. Четат по вестниците, че това старо българско вино трепе световните си конкуренти; особено ценено е от галантните пиячи във Франция и Япония. И се чудят нашенците, цъкат с език, току някой си науми какво е разправял дядо му. И толкова: само далечен спомен за най-доброто червено вино на земята. Всъщност то се прави от сорта памид, но се слага за мая и десет-петнайсет процента мавруд. Маята е важна, както на българското кисело мляко закваската. И както бацилул булгарикус го има само в нашата земя, така и маврудът не расте никъде другаде. Затова японците искат да купуват от нас само мавруд и кисело мляко.
Виното е божествена напитка, бог Дионисий има тракийско потекло. По-късно лозата и виното са даровете на християнския Свети Трифон.
Веселието с вино продължава най-малко три дни и нощи. Така разправяха старите перущенци. Стогодишният Стефан Попов до последния си ден работеше в своето маврудово лозе, останало като по чудо вънка от колхозния блок. А големият специалист доц. Петко Станчев, създателя на Асеновградския мавруд, обясняваше как този сорт може да се развива най-добре в частно лозе. Той представи една колекция на Олимпиада в Париж през 1979 г. /реколта 1969-а/ и маврудовото вино стана олимпийски първенец. Медалите и наградите от тогава нямат чет. Ценно е мнението на нашите професори по лозарство, че маврудът е единствения сорт в света, който поддържа стареенето на виното: колкото повече лежи след петата година, става толкова по-добро за пиене. За разлика от всички други червени вина по света. На една последна дегустация, организирана от сп. “Тема”, се представят стари и нови винарски изби и търговци с англо-саксонски имена и лъскави етикети. Първо място печели мижава бутилка с още по-невзрачен етикет и върху него с български букви пишело “Асеновградски мавруд” - дори не било от “резерва”. След всичко това няма нищо чудно, дето маврудовите лозя в страната на мавруда са само няколкостотин декара.
В цялата ни история маврудовото вино е изграждало българския характер и време е да се огледаме в себе си и край себе си. Все по-малко се раждат българчета, повече умират и такава една вихрушка ни е завъртяла, че по-добре на седнем на масата в деня на Свети Трифон, да му ударим няколко оки вино и да се помолим от сърце. Радостен факт е, дето през последните години от изпитото вино в страна две-трети е произвидено в личните и частни изби, въпреки скъпите реклами на големите винпроми. Не е тайна е, че в някой от тях се скалъпват ментета - вино от спирт, дестилирана вода, малко екстракт и есенции. От такова питие веднага падаш под масата. Истинското вино поддържа весел дух и ведро настроение. А по това кой ще напие първото вино в празника на Свети Трифон се гадаело каква ще бъде годината и какво ще донесе на хората.
Ето какво се случило на един Трифон зарезан в Перущица според разказа на дядо Йордан Пампов. Той е бил як патриот; преди всяка почерпка с маврудовото, което задължително ставало в компания, първо рецитирал стихостворението “Кочо”. Било наскоро след Освобождението, България загубила големия пазар на Османската империя и вино в страната колкото щеш. Още заранта в деня на празника някои влезли в кръчмата на дядо Личо Кърпачев, насядали по миндерите и си пийвали ракия с наложено грозде; други отишли на черква.
След това всички се събрали в хармана на Мито Кръстен. Гозбите били предимно вегетериански, но не липсвало и по някое печено пиле. Всеки принасял и слагал на общата трапеза. Виното се събирало в голям бъкъл. От Родопите дошъл бай Гатьо с гайдата и от близката Дермендере един младеж с гъдулка.
Стоян х. Трендафилов - най-заможният производител и търговец на вино се изправил и казал нарочно съчинена молитва за сполука и берекет. Всички казали “Амин”, напълнили голям тас и според стария обичай поканили млада, плодовита жена да отпие първата глътка. Викнали веднаж, викнали дваж - никой не се обажда. Жените стояли настрани, помайвали се, подканяли се и, докато се наканвали, от края на масата се надигнала стогодишната баба Неню. До нея се подхилвала баба Гуца. И двете били известни майтапчийки. Баба Неню надигнала паницата и пила веднаж, сетне още - до три пъти. Сетне за голямо изумление старицата раздрала ризата и... продължава дядо Йордан Пампов: “О, чудеса! О, свети Трифоне Зарезане! О, богове! Стана това, което никой не очакваше и не допускаше. С едната си ръка баба Неню държи паницата, а с другата бръкна в пазвата си... Па извади лявата си ненка, черна като къкал, заоблена като самоковска невяста, намуши я във виното и едва разбрано рече: “Неню пие вино! Пий, пущината, мари! Пий неню!” Нарича баба Неню и се киска колкото й глас държи. Децата викнаха “ура”, а едно момченце дърпа майка си и вика: “Мома Неню пие вино, баба Неню пие вино!” Ала по-младите невести проклеха: “У-у, каква проклетника! Неню, мари, Господ да те убие, силен огън да те запали, дано! Стариците и те: “ Неню, мари, проклетнице такава, защо се подиграваш с Бога, със свети Трифон, с хората!” Смях, глъчка, не знаем какво да правим. Ала засвири гайдата, пропя къдулката, извисе хоро от три ката и забравихме за баба Неню. Ама свети Трифон се разсърди. Девет месеца през онази година ни капка дъждец видяхме от небето; страшна суша ни сполетя - ни грозде се роди, ни жито, нищо... Цели три години едвам се изхранвахме, хората се питаха и си отговаряха: “Това е заради Неню! Бог ни наказа!” Така завършва спомена си Йордан Пампов. Перущинци си го припомнят сега и се питат: “ Какво проклятие ни е налегнало?” И си отговарят: “Дал Господ млади, плодни моми, ами виното подменихме, измамихме свети Трифон с ментета, та пак го разсърдихме!” Можем да си представим как някоя плодна мома си пие от ментето - ами то и отрочето няма да е съвсем нормално, искам да кажа няма да е с Христовата кръв, получена от истинското наше маврудово вино.
Английският “Файненшъл таймс” писа преди няколко години, че българите ще се оправят, когато престанат да пият ракия и залегнат отново над виното си. Може би защото във виното е истината и само то ни отвежда в един реален свят на свободата. То ни дарява здраве, веселие и надежда и ни избавя от натрупаните душевни комплекси - обществени и лични. Но ще чакаме ли някой “Данон” да дойде и да ни произвежда мавруда, така, както стана с киселото мляко?
Иван Анастасов от Перущица засади преди години маврудово лозе; беше нещо като “първата лястовичка”, но сега добива богата реколта. За съжаление други лозари не го последваха. Все още робуват на предрасъдъка, че маврудът не издържа на студ и от него се получава кисело вино. Макар че през зимата на 97-98 г. мерлото и кабернето измръзнаха, оцеляха единствено новите сортове мавруд и памид, създадени от прочутият в близкото минало чирпанлия праф. Кондарев. А за да стане доброто вино от мавруд, трябва да имаш нужната култура и вкус на истински винар; да уцелиш мярката в съжителството му със сорта памид и да го отгледаш в чисти дъбови бъчви и с голямо търпение.
понеделник, 14 декември 2009 г.
събота, 12 декември 2009 г.
Милко КРЪСТЕВ
ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
Празникът на народните будители може да се открие оше през 1909 г. в Пловдивските хроники. След честването на Деня на “Св. св. Кирил и Методий” просветените граждани и учителите отбелязват и 19 октомври като ден от смъртта на Св. Иван Рилски. Заедно със светеца била отдадена почит и на всички духовни учители на народа. Шествие от учители и ученици преминало през главната улица на града.
Официално Деня на народните будители се празнува едва през 1922 г. Правителството на Александър Стамболийски издава специален указ по инициатива на тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски и група интелигенти. Изминали са три години от подписването на позорния за България Ньойски договор, национализмът и патриотизмът, подклаждани десетилетия след Освобождението, предизвикват разочарование и униние. Имало е нужда от някакъв духовен подтик. И го намират в наследството и съветите на най-мъдрите българи. Припомнят си честването на народните будители в Пловдив и празникът тръгва. Композиторът Добри Христов пише химна “О, будители народни”, от Министерството на просветата издават нарочно списание - брой единствен, под заглавие “ Св.св. Кирил и Методий”. В него пишат народният поет Иван Вазов, проф. Александър Балан, Беньо Цонев, проф. Стефан Младенов, Димитър Страшимиров - автор на прочутата история на Априлската въстание, Никола Данчов - издателя на първата българска енциклопедия и други видни творци на българската словестност и духовност. Учениците кичат портретите на народните будители с есенни цветя, шествия и утра има по цялата страна, писатели, художници, поети и артисти се срещат с младите хора на България, четат им нарочно написани за празника произведения, припомнят им поучителните слова на св. Иван Рилски и мъдрите писания и съвети на най-просветените българи, който били наречени вече народни будители.
Те са могли да кажат като Петко Рачов Славейков: “Аз отгледах тоя народ, познавам го...” Те са едновременно творци и пазители на самобитния български дух, но винаги са внасяли промени и обновление, постоянно са издигали българските морални ценности до висотата на общочовешките, защото са християни и светски граждани, макар и в условията на потисничество или духовен гнет. Отшелничеството на св. Иван Рилски е не само бягство в “пустинята”, но и първи опит на български духовник да се разграничи от пагубното влияние на Византия върху управляващата тогава политическа прослойка и проява на самобитен духовен характер на народа ни. Народни будители могат да се нарекат и онези слепи Самуилови войници, който след разгрома се оттеглят край днешното село Добърско и от там тръгват по поробената страна и пеят своите песни за героичните победи на българския цар.
Духовният подем през Второто българско царство завършва с школата на патриарх Евтимий. При нахлуването на османските орди не царят, а духовният водач става и последната опора на търновци. През времената на османското потисничество народът ни губи земята си, просветените българи се оттеглят по гънките на плаините, по манастири и килии - останало е само словото българско и те съчиняват и пеят песни за Крали Марко и цар Иван Шишман, за оня хайдут Велко, който пред смъртта си дава всичкото имане, ала не дава своето либе, умира само с любовта си към жената, майката, към България. И България оживява като “държава на духа”. В по-новите исторически времена на национално обособяване монахът Паисий попита защо българинът се срамува да се нарече българин и удря първата камбана на свестяването. Друг монах - Софроний Врачански, се освобождава от своята “теснота сердечная” и описва страданията си като съдба на всеки българин. И ред идва на отец Неофит Бозвели да назове с будителско слово “Мати Болгария”, за да върне на света забравеното отечество. Този учител - духовник връща на българина знанието, че земята отново е негова и той трябва да живее в свободна държава. Православните ни духовници са били и светски будители. А борбата им за българска независима църква показва дипломатичност, търпение, настойчивост, зрялост и накрая победа за целия народ. Ако по-сетнешните национал-революционери бяха възприели тяхната тактика за политическо освобождение, историята ни щеше да е друга.
Въпреки това будители са такива светски българи като д-р Иван Селимински, Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Христо Г. Данов, Иван Вазов, Захари Стоянов, учителите по селата и градовете на Мизия, Тракия и Македония. Българската православна черква е канонизирала само Св. Иван Рилски, отец Паисий и Софроний Врачански. Но ако наричаме Кирил и Методий и техните ученици “свети седмочисленици”, трябва да наречем народните будители “свети многочисленици” или ако щете “свети многомъченици” на българското племе и народ.
За съжаление тези най-мъдри българи са били често пренебрегвани, недочетени и дори подигравани от хората, които са управлявали държавата. Празникът на народните будители след четвъртвековно лъчение в сърцата на просветените българи е забранен през 1947 г. от властта, нарекла себе си “народна”.
Но празниците не умират, духът им се връща по неведоми пътища и в определен от историят час. Това се случи пак в Пловдив. На 1 ноември 1979 г. в Стария град, в Иконната зала, пред образа на Иван Рилски застанаха певците от ансамъл “Йоан Кукузел” с художествен ръководител Таня Христова. Тя е от големия Доганов род на Копривщица и нейния прадядо Константин Доганов е между ктиторите на Рилския манастир. След словото за Деня на народните будители певците запяха “О,будители народни...” , “Достойно есть” - обичаното от Левски песнопение, “Тебе поем”, песнопения от Добри Христов и накрая “Многая лета...” за духовното пребъдване на българския народ. Наистина някой чиновници от тогавашната управа на културата в Пловдив ни помогнаха да отбележим този Ден на будителите, но в залата ги нямаше. Събитието е подробно описано в Пловдивски младежки вестник под заглавие : “Ако не се наречем българи, какви ще сме тогава?”
През следващата 1980 година празникът възсръсна с целия си ритуал в Перущица. Поводът беше 130-годишнината от местното училище “Кирил и Методий”, основано от народния будител Христо Г. Данов.
Писатели, художници, поети, журналисти, историци и учени отидоха най-напред в училището, където децата окичваха портретите на народните будители. След това шествието тръгна по ул. “Иван Вазов”. С цветя и слово бяха окрасени светите места на Перущица, историческата черква “Св. Архангел Михаил”, старото училище на Данов и мястото, където през Априлското въстание загива учителят Петър Бонев. В залите на читалището гостите се срещнаха с учениците, разказаха им за празника, за творческите си работи, споделиха, че това е наистина Ден на народните будители и чест прави на града Перущица, че го възстановява в целия му блясък и традиция. И отново ансамбълът “Йоан Кукузел” огласи земята и небето на Перущица. С особена сила прозвуча “Смертию смерть поправ” за да напомни великия, общочовешки подвиг на защитниците в черквата. На другия ден вестник “Антени” публикува репортаж от Илия Пехливанов на цяла страница. Огласено е и словото на Генчо Стоев: “Перущица не е мит.. Митът за Перущица е по-блед от онова, което тя в действителност притежава като духовно съдържание... Именно Перущица може да бъде място за културни събития - противоядие на онази псевдокултура, която струи от центъра към малките градчета.”
През следващата 1981 г. Денят на народните будители беше съпроводен с голям рецитал от старобългарски текстове и музика. Прозвучаха заветите на Свети Иван Рилски: “ Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония мъже, които от всички са засвидетелствувани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения. Ако ли пък всички почнете да желаете началство и председателство и да станете наставници и учители, ще се разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични страсти...” Не е ли Свети Иван наш съвременен съветник и учител? Но колцина българи четат и раззумяват поученията му, да не говорим за политиците и така наречените бизнесмени, които не дават пукната пара за разум, мъдрост, изкуство и литература.
В ония години, когато Денят на народните будители се завръщаше полулегално, в родопското селце Чурен учителят Петър Маринов - освовател на родолюбивото народно дружество “Родина” и съден от “народния съд” за това, дописваше двайсетия си том от съчиненията. Беше му забранено да печата и произведенията му отидоха в Пловдивския окръжен архив. А оттатък тракийската низина, в гънките на Стара планина, край възстановеното село Етъра дърводелецът Койо Янков ваеше сред гората Апостола Левски в цял ръст. Чиновниците се подсмихваха и отминаваха. Сега това вероятно е най-искреното творение, посветено на великия народен будител Йеродякон Игнатии, наречен Левски.
По същото време в ония години “огнените патриоти и националисти”, писателите-послушници и партийни агитатори отбелязваха 1 ноември като Ден на “Работническо дело” и българската журналистика, учреден със постановление на ЦК и Правителството. Истинските народни будители живееха по “гънките” на обществения живот и вършеха своята народополезна дейност. Някой от тях възстановиха старото сдружение “Черноризец Храбър”, към което сега, в условията на повтарящи се фирми прибавиха едно R. Възкресението на Деня на народните будители през 1979-1980 г. беше дело именно на това сдружение.
След промените през 1989 г. празникът отново беше одържавен. Шествия с факли преминаха по софийските улици, учениците не отиват в училищата си, ала не окичват с венци ликовете на народните будители, няма ги и непосредните срещи на българските творци с младите хора. Не е за учудване, че в този ден някой баби и дядовци ще поведат внучетата си в “Макдоналдс”, ще ги черпят с хамбургери и кока-кола и няма да обелят дума за празника. Нима така наречената “глобализация” ще завладее духа ни и ние един ден няма да сме вече българи. Ами какви ще сме тогава, когато все още ще има французи, германци, гърци, испанци, италианци - все народи, които ще са запазили духовното си различие и ще искат да общуват достойно с други такива различности? Ето затова сега имаме нужда и от някогашните народни будители, и от сегашните. Имаме нужда не от факелни шествия и тържествени сборища, а от непосредно общуване, от чуваемост с най-просветените и мъдри българи, чрез които най-ярко се проявява българския характер.
ДЕНЯТ НА НАРОДНИТЕ БУДИТЕЛИ
Празникът на народните будители може да се открие оше през 1909 г. в Пловдивските хроники. След честването на Деня на “Св. св. Кирил и Методий” просветените граждани и учителите отбелязват и 19 октомври като ден от смъртта на Св. Иван Рилски. Заедно със светеца била отдадена почит и на всички духовни учители на народа. Шествие от учители и ученици преминало през главната улица на града.
Официално Деня на народните будители се празнува едва през 1922 г. Правителството на Александър Стамболийски издава специален указ по инициатива на тогавашния министър на просветата Стоян Омарчевски и група интелигенти. Изминали са три години от подписването на позорния за България Ньойски договор, национализмът и патриотизмът, подклаждани десетилетия след Освобождението, предизвикват разочарование и униние. Имало е нужда от някакъв духовен подтик. И го намират в наследството и съветите на най-мъдрите българи. Припомнят си честването на народните будители в Пловдив и празникът тръгва. Композиторът Добри Христов пише химна “О, будители народни”, от Министерството на просветата издават нарочно списание - брой единствен, под заглавие “ Св.св. Кирил и Методий”. В него пишат народният поет Иван Вазов, проф. Александър Балан, Беньо Цонев, проф. Стефан Младенов, Димитър Страшимиров - автор на прочутата история на Априлската въстание, Никола Данчов - издателя на първата българска енциклопедия и други видни творци на българската словестност и духовност. Учениците кичат портретите на народните будители с есенни цветя, шествия и утра има по цялата страна, писатели, художници, поети и артисти се срещат с младите хора на България, четат им нарочно написани за празника произведения, припомнят им поучителните слова на св. Иван Рилски и мъдрите писания и съвети на най-просветените българи, който били наречени вече народни будители.
Те са могли да кажат като Петко Рачов Славейков: “Аз отгледах тоя народ, познавам го...” Те са едновременно творци и пазители на самобитния български дух, но винаги са внасяли промени и обновление, постоянно са издигали българските морални ценности до висотата на общочовешките, защото са християни и светски граждани, макар и в условията на потисничество или духовен гнет. Отшелничеството на св. Иван Рилски е не само бягство в “пустинята”, но и първи опит на български духовник да се разграничи от пагубното влияние на Византия върху управляващата тогава политическа прослойка и проява на самобитен духовен характер на народа ни. Народни будители могат да се нарекат и онези слепи Самуилови войници, който след разгрома се оттеглят край днешното село Добърско и от там тръгват по поробената страна и пеят своите песни за героичните победи на българския цар.
Духовният подем през Второто българско царство завършва с школата на патриарх Евтимий. При нахлуването на османските орди не царят, а духовният водач става и последната опора на търновци. През времената на османското потисничество народът ни губи земята си, просветените българи се оттеглят по гънките на плаините, по манастири и килии - останало е само словото българско и те съчиняват и пеят песни за Крали Марко и цар Иван Шишман, за оня хайдут Велко, който пред смъртта си дава всичкото имане, ала не дава своето либе, умира само с любовта си към жената, майката, към България. И България оживява като “държава на духа”. В по-новите исторически времена на национално обособяване монахът Паисий попита защо българинът се срамува да се нарече българин и удря първата камбана на свестяването. Друг монах - Софроний Врачански, се освобождава от своята “теснота сердечная” и описва страданията си като съдба на всеки българин. И ред идва на отец Неофит Бозвели да назове с будителско слово “Мати Болгария”, за да върне на света забравеното отечество. Този учител - духовник връща на българина знанието, че земята отново е негова и той трябва да живее в свободна държава. Православните ни духовници са били и светски будители. А борбата им за българска независима църква показва дипломатичност, търпение, настойчивост, зрялост и накрая победа за целия народ. Ако по-сетнешните национал-революционери бяха възприели тяхната тактика за политическо освобождение, историята ни щеше да е друга.
Въпреки това будители са такива светски българи като д-р Иван Селимински, Георги Раковски, Петко Рачов Славейков, Любен Каравелов, Христо Г. Данов, Иван Вазов, Захари Стоянов, учителите по селата и градовете на Мизия, Тракия и Македония. Българската православна черква е канонизирала само Св. Иван Рилски, отец Паисий и Софроний Врачански. Но ако наричаме Кирил и Методий и техните ученици “свети седмочисленици”, трябва да наречем народните будители “свети многочисленици” или ако щете “свети многомъченици” на българското племе и народ.
За съжаление тези най-мъдри българи са били често пренебрегвани, недочетени и дори подигравани от хората, които са управлявали държавата. Празникът на народните будители след четвъртвековно лъчение в сърцата на просветените българи е забранен през 1947 г. от властта, нарекла себе си “народна”.
Но празниците не умират, духът им се връща по неведоми пътища и в определен от историят час. Това се случи пак в Пловдив. На 1 ноември 1979 г. в Стария град, в Иконната зала, пред образа на Иван Рилски застанаха певците от ансамъл “Йоан Кукузел” с художествен ръководител Таня Христова. Тя е от големия Доганов род на Копривщица и нейния прадядо Константин Доганов е между ктиторите на Рилския манастир. След словото за Деня на народните будители певците запяха “О,будители народни...” , “Достойно есть” - обичаното от Левски песнопение, “Тебе поем”, песнопения от Добри Христов и накрая “Многая лета...” за духовното пребъдване на българския народ. Наистина някой чиновници от тогавашната управа на културата в Пловдив ни помогнаха да отбележим този Ден на будителите, но в залата ги нямаше. Събитието е подробно описано в Пловдивски младежки вестник под заглавие : “Ако не се наречем българи, какви ще сме тогава?”
През следващата 1980 година празникът възсръсна с целия си ритуал в Перущица. Поводът беше 130-годишнината от местното училище “Кирил и Методий”, основано от народния будител Христо Г. Данов.
Писатели, художници, поети, журналисти, историци и учени отидоха най-напред в училището, където децата окичваха портретите на народните будители. След това шествието тръгна по ул. “Иван Вазов”. С цветя и слово бяха окрасени светите места на Перущица, историческата черква “Св. Архангел Михаил”, старото училище на Данов и мястото, където през Априлското въстание загива учителят Петър Бонев. В залите на читалището гостите се срещнаха с учениците, разказаха им за празника, за творческите си работи, споделиха, че това е наистина Ден на народните будители и чест прави на града Перущица, че го възстановява в целия му блясък и традиция. И отново ансамбълът “Йоан Кукузел” огласи земята и небето на Перущица. С особена сила прозвуча “Смертию смерть поправ” за да напомни великия, общочовешки подвиг на защитниците в черквата. На другия ден вестник “Антени” публикува репортаж от Илия Пехливанов на цяла страница. Огласено е и словото на Генчо Стоев: “Перущица не е мит.. Митът за Перущица е по-блед от онова, което тя в действителност притежава като духовно съдържание... Именно Перущица може да бъде място за културни събития - противоядие на онази псевдокултура, която струи от центъра към малките градчета.”
През следващата 1981 г. Денят на народните будители беше съпроводен с голям рецитал от старобългарски текстове и музика. Прозвучаха заветите на Свети Иван Рилски: “ Избирайте си наставници и поставяйте си началници ония мъже, които от всички са засвидетелствувани за духовните им подвизи, които превъзхождат всички по разум и духовни разсъждения. Ако ли пък всички почнете да желаете началство и председателство и да станете наставници и учители, ще се разцъфтят у вас крамоли, препирни, спорове, кавги, надпреварване, клевети, омрази, завист и други неприлични страсти...” Не е ли Свети Иван наш съвременен съветник и учител? Но колцина българи четат и раззумяват поученията му, да не говорим за политиците и така наречените бизнесмени, които не дават пукната пара за разум, мъдрост, изкуство и литература.
В ония години, когато Денят на народните будители се завръщаше полулегално, в родопското селце Чурен учителят Петър Маринов - освовател на родолюбивото народно дружество “Родина” и съден от “народния съд” за това, дописваше двайсетия си том от съчиненията. Беше му забранено да печата и произведенията му отидоха в Пловдивския окръжен архив. А оттатък тракийската низина, в гънките на Стара планина, край възстановеното село Етъра дърводелецът Койо Янков ваеше сред гората Апостола Левски в цял ръст. Чиновниците се подсмихваха и отминаваха. Сега това вероятно е най-искреното творение, посветено на великия народен будител Йеродякон Игнатии, наречен Левски.
По същото време в ония години “огнените патриоти и националисти”, писателите-послушници и партийни агитатори отбелязваха 1 ноември като Ден на “Работническо дело” и българската журналистика, учреден със постановление на ЦК и Правителството. Истинските народни будители живееха по “гънките” на обществения живот и вършеха своята народополезна дейност. Някой от тях възстановиха старото сдружение “Черноризец Храбър”, към което сега, в условията на повтарящи се фирми прибавиха едно R. Възкресението на Деня на народните будители през 1979-1980 г. беше дело именно на това сдружение.
След промените през 1989 г. празникът отново беше одържавен. Шествия с факли преминаха по софийските улици, учениците не отиват в училищата си, ала не окичват с венци ликовете на народните будители, няма ги и непосредните срещи на българските творци с младите хора. Не е за учудване, че в този ден някой баби и дядовци ще поведат внучетата си в “Макдоналдс”, ще ги черпят с хамбургери и кока-кола и няма да обелят дума за празника. Нима така наречената “глобализация” ще завладее духа ни и ние един ден няма да сме вече българи. Ами какви ще сме тогава, когато все още ще има французи, германци, гърци, испанци, италианци - все народи, които ще са запазили духовното си различие и ще искат да общуват достойно с други такива различности? Ето затова сега имаме нужда и от някогашните народни будители, и от сегашните. Имаме нужда не от факелни шествия и тържествени сборища, а от непосредно общуване, от чуваемост с най-просветените и мъдри българи, чрез които най-ярко се проявява българския характер.
Анализ
РАКИЯ ИЛИ ВИНО – ВСЕКИ САМ ДА РЕШАВА
Милко КРЪСТЕВ
Най-сетне се разбра. Масови протести сред народа може да породи само домашната ракийка. Къде е сега Бенковски да тръгне от казан на казан по цялата ни земя, а не само в Панагюрско, та да събере десетки хиляди подпийнали българи, готови да жертват мило и драго да си опазят… сливовицата, гроздовата и другата от всякакъв плод и спирт добита. Ами свободата?
Не ограбеното от “Топлофикация”, от “Софийска вода”, от чуждите електропродавачи или дори не повишението на цената на насъщния, а ракийката се оказа онази искра в народното съзнание, която може да възпламени бунта. Как не са го открили досега родните водачи и революционери?
Нарекоха я радостта на народа, утехата на душата, единственото масово терапевтично питие, сходно на уискито и водката, което спасява българина от робство, от лични и битови тегоби. В това има истина, още повече, че го казват хора от народа.
Известно е, че ракията е най-доброто средство да се напиеш бързо и да забравиш, дето не си могъл да преодолееш стреса, не си могъл да се адаптираш към новите предизвикателства на живота. А всяка епоха си има свои трудности и условия. И свои питиета. По съветско време се наливахме с водка. Израснаха цели поколения на водката, защото според една народна мъдрост каквото си пил в детството, това ще ти остане за цял живот. Добре де, ама епохите се смениха, водката поскъпна, та в по-новите времена се върнахме пак към ракийката. И заедно с нея се появи бизнесът на Цар Киро. Богатството на такива като него дойде от ракията-менте. Мнозина умряха от отравяне, но другите се изхитриха: направиха си домашни казани за варене на “бяла Мара”. И си рекоха: “Каквото си туря в казана, това ще пия.”
След цар Киро дойдоха ментетата от частните винпроми и ракийката стана от евтина по-евтина. Мощни винарски изби завладяха производството и по телевизиите тръгнаха реклами как от кехлибареното българско грозде се прави най-добрата ракия. Спомнете си: “Пещерска гроздова – мека топлина!” Това е глупост. От българското грозде се прави най-доброто вино в света. Ама не! Ние от времето на демокрацията взехме да правим ракия направо от гроздето. В миналото народът го е слагал най-напред за вино и от отпадъка е правил “смъртницата”. Наричали са ракията “смъртница”, а по села и градове са сочели с пръст и са плашели децата с хората –ракиджии. Често помежду българите е вървяла приказката “ остави го той не е човек, той е ракиджия”. И са пиели от най-доброто вино, възпято и в Библията, в народните песни и приказки наред с водата и млякото. Виното е веселило сърцето на българина, лекувало е душата му с песни и хоро, ракията е погребвала здравето му и го е карала да мъсти на комшията. Когато някой нашенец е обиден от властта, управника или от врага си, той изпивал по две-три ракии и тръгвал да се защитава. Често тая защита и завършвала със смърт. Древните казват “ във виното е истината”, а не в ракията.
През по-голямата част от историческото си съществуване ние сме били на първо място в Европа по пиене на вино. Макар, че сме живеели под някакво робство… Сега сме на първо място по напиване с ракия. И на едно от първите места по смърт от инсулти и инфаркти. “Пукницата” затова е наречена така. От нея човек “пука”. И станахме роби на “твърдото гориво”, както вече наричат питиетата от рода на ракиите.
Иначе народът си е уважавал хубавата ракийка, направена от сини сливи и от джибрите на гроздето. Надвечер, след тежка физическа работа, е добре за сърцето и “кръвното” да си пийнеш стотина грама. Това препоръчваше и народният лечител Петър Димков. Сто-сто и петдесет грама не повече. И в най-усилните години на текезесетата и социалистическите строежи хората пиеха ракия и водка. Пиеха без мяра. Наред с хората на физическия труд започната да пият и чиновници, партийци, служители и особено учителите и нагодилите се на държавната трапеза хора на изкуството и литературата. Ракията, водката и уискито, а сега и текилата са станали господари на българина, От това се възползваха множество хитреци, монтираха нови съоръжения, предоставиха услуги на лозарите, но наедно с това започнаха да произвеждат и големи количества съмнително питие. Винпромите се видяха в чудо. Пазарът беше и е завладян от така наречената “домашна ракия” на ниски цени. По едно време съобщиха, че тя е 60 процента от продаваното. Трябваше да се направи нещо. И се отвори битката за пазара. Понеже винпромите имат силно лоби в парламента и в лозаро-винарската камара , намериха начин да прокарат закон, с който се повишиха налозите за варенето на домашната ракийка. Но тук тя се оказа, че може да бъде и лична. За личната плащаме два пъти по-малко и ни определят количество от 30 литра. Не се разбра само дали е на глава или на семейство. Ако тоя закон се провежда с нужната строгост и контрол, трябва да мислим, че зад него стоят големите играчи на пазара и техните покровители сред управляващите. Защото и хората на Тато се опитаха на два пъти за озаптят производството на “домашната”, но покрай глупостта да турят акцис и на виното, политиката им се провали. Разбира се Тато излезе защитник на народния интерес и отмени наредбите. А сега няма вече тоталитаризъм, няма кой да удари по масата, изведнъж народът се видя сам и се надигна на протест. Както се казва взе съдбата на ракийката в собствените си ръце. Защото сам си я произвежда за лично ползване и за да си докара нещо върху малката си пенсийка. Народът пие ракия и само ракия. Ами няма да пие толкова много, ще пие винпромска или в краен случай ще си пие виното, както го е правил открай време и особено, когато е използвал червеното като лекарство за добро здраве.
Ами че как така ще затворят казаните? Едно време вървеше приказка, че именно край казаните ченгетата и доносниците си вършели работата. Да не би пък покрай разкриването на прословутите досиета и доносници, сега да пострада народната радост? Добре де, нали сме уж по-свободни сега? Ето ги особените въпроси, които вълнуват някои хора по села и градове. Защото друго ще е положението, ако народът поради добро възпитание си пийва ракията колкото за отмора и както повелява народната традиция. Имаме си обичаи, които са ни дали и мярката. Цялата беда е там, че отдавна сме преминали тази мярка, сега масово пием ракия и другите твърди напитки. А като прибавим и това, че мезетата ни са мазни и замърсени, стигаме до затлъстяването и наднорменото тегло. Ние сме на едно от първите места в Европа по затлъстяване. Та като се върнем в мярката, можем да започнем доброволно да затваряме казаните. А ето че управляващите проявяват хуманност отгоре. Със закон искат българинът да се откаже от ракийката. Ами не става така бе, господа! Не ви е целта да се погрижите за народното здраве, ами да съберете някой и друг лев за хазната. Да ги турите при другите излишъци в бюджета, та да можете в удобно време да ги прахосате. Сега откъде да знае народът за какво ще ги употребите. Няма закон, няма правила за употребата на излишните пари в бюджета. Нещата се навързват в тая посока. Пък нека си мислят някои, че Европа ни налага закона и акциза. Тя може да ни препоръча, ала народът и управниците имат последната дума.
Най-сетне се намеси и военният министър. Ни в клин, ни в ръкав той обяви, че с парите от народната ракийка ще подобрим въоръжението и хала на войската. Той е умен човек, да му се чудиш как така се е изтървал с това заявление.
Как да отговорим на всичките тия въпроси, които в последно време вълнуват българското общество? Ами нека се обърнем пак към народната традиция. Нали пиенето на вино и ракия си е наша, българска работа. Имаме си добри, успешни начининания във възпитанието. Нека си припомним как роденото първо го потапят във вода, сетне му дават мляко. Като наближи вече годинка, дядото му поднася пръста си с капчици от вино. И така по празниците момчета и момичета свикват с вкуса на нашенското и го пият цял живот. Това възпитание започва в семейството. В черквата го кръщават и комкат с вино, ала то, българчето, вече познава вкуса му и мляска сладко-сладко. По-нататък на улицата или в групата може да му наливат ракия и водка., но мярката и вкуса на виното от дядовия пръст надделяват в повечето случаи. А там, дето го няма домашното възпитание, дето я няма комката, човек става ракиджия. Това се случи с много поколения през последните петдесет години на атеизъм и семейна развала. И българите оставиха виното си, заживяха живот с ракия, водка и уиски. Ето ти и пазар за тези питиета. Ето ти и сблъсък на интереси.
Въпреки всякакви закони и забрани българинът ще си вари ракия в къщи. И никой не може да го спре. Нека властта да лови и наказва онези, които произвеждат големи количества за да продават. Домашна ракия от сливите и лозенцето на нашеница, ще има винаги и понеже това е лична собственост и неприкосновена, властта няма правото да налага закона си. Защото в домашната “бяла Мара” има и мярка за пиене, има традиция и обичаи, които навреме подсказват на човек докъде трябва да пийне за да не стане ракиджия – за смях пред хората и внуците. Както в доброто семейство има мярка в секса.
Пиенето на ракия и водка, уиски и подобните им ни отвежда до робство, един вид зависимост от нещо, от някой или от собствените си инстинкти. Виното освобождава, дарява веселие, радост, преодоляване на робството, живот в друг, паралелен свят – пак земен, действителен, но оцветен от настроението на свободата. Всъщност всеки сам да избира. Но младите са вече на водка и бира. А внуците още не са порасли и можем поне тях да спасим.
Преди години вестник “Файненшъл таймс” написа, че българите ще се оправят, когато спрат да пият ракия и я заменят с вино. Нека всеки сам реши какво да прави с ракията и с пиенето. Но заедно с това ще се води и борбата за личността, за личното, за онова съкровено, българско душевно живеене, с което ще пребъдем в обединена Европа. Защото за нас виното не е алкохол/освен ментетата/, а истинско питие за здраве и духовно прозрение. И никакъв закон отгоре не може да противостои на тази наша душевност.
РАКИЯ ИЛИ ВИНО – ВСЕКИ САМ ДА РЕШАВА
Милко КРЪСТЕВ
Най-сетне се разбра. Масови протести сред народа може да породи само домашната ракийка. Къде е сега Бенковски да тръгне от казан на казан по цялата ни земя, а не само в Панагюрско, та да събере десетки хиляди подпийнали българи, готови да жертват мило и драго да си опазят… сливовицата, гроздовата и другата от всякакъв плод и спирт добита. Ами свободата?
Не ограбеното от “Топлофикация”, от “Софийска вода”, от чуждите електропродавачи или дори не повишението на цената на насъщния, а ракийката се оказа онази искра в народното съзнание, която може да възпламени бунта. Как не са го открили досега родните водачи и революционери?
Нарекоха я радостта на народа, утехата на душата, единственото масово терапевтично питие, сходно на уискито и водката, което спасява българина от робство, от лични и битови тегоби. В това има истина, още повече, че го казват хора от народа.
Известно е, че ракията е най-доброто средство да се напиеш бързо и да забравиш, дето не си могъл да преодолееш стреса, не си могъл да се адаптираш към новите предизвикателства на живота. А всяка епоха си има свои трудности и условия. И свои питиета. По съветско време се наливахме с водка. Израснаха цели поколения на водката, защото според една народна мъдрост каквото си пил в детството, това ще ти остане за цял живот. Добре де, ама епохите се смениха, водката поскъпна, та в по-новите времена се върнахме пак към ракийката. И заедно с нея се появи бизнесът на Цар Киро. Богатството на такива като него дойде от ракията-менте. Мнозина умряха от отравяне, но другите се изхитриха: направиха си домашни казани за варене на “бяла Мара”. И си рекоха: “Каквото си туря в казана, това ще пия.”
След цар Киро дойдоха ментетата от частните винпроми и ракийката стана от евтина по-евтина. Мощни винарски изби завладяха производството и по телевизиите тръгнаха реклами как от кехлибареното българско грозде се прави най-добрата ракия. Спомнете си: “Пещерска гроздова – мека топлина!” Това е глупост. От българското грозде се прави най-доброто вино в света. Ама не! Ние от времето на демокрацията взехме да правим ракия направо от гроздето. В миналото народът го е слагал най-напред за вино и от отпадъка е правил “смъртницата”. Наричали са ракията “смъртница”, а по села и градове са сочели с пръст и са плашели децата с хората –ракиджии. Често помежду българите е вървяла приказката “ остави го той не е човек, той е ракиджия”. И са пиели от най-доброто вино, възпято и в Библията, в народните песни и приказки наред с водата и млякото. Виното е веселило сърцето на българина, лекувало е душата му с песни и хоро, ракията е погребвала здравето му и го е карала да мъсти на комшията. Когато някой нашенец е обиден от властта, управника или от врага си, той изпивал по две-три ракии и тръгвал да се защитава. Често тая защита и завършвала със смърт. Древните казват “ във виното е истината”, а не в ракията.
През по-голямата част от историческото си съществуване ние сме били на първо място в Европа по пиене на вино. Макар, че сме живеели под някакво робство… Сега сме на първо място по напиване с ракия. И на едно от първите места по смърт от инсулти и инфаркти. “Пукницата” затова е наречена така. От нея човек “пука”. И станахме роби на “твърдото гориво”, както вече наричат питиетата от рода на ракиите.
Иначе народът си е уважавал хубавата ракийка, направена от сини сливи и от джибрите на гроздето. Надвечер, след тежка физическа работа, е добре за сърцето и “кръвното” да си пийнеш стотина грама. Това препоръчваше и народният лечител Петър Димков. Сто-сто и петдесет грама не повече. И в най-усилните години на текезесетата и социалистическите строежи хората пиеха ракия и водка. Пиеха без мяра. Наред с хората на физическия труд започната да пият и чиновници, партийци, служители и особено учителите и нагодилите се на държавната трапеза хора на изкуството и литературата. Ракията, водката и уискито, а сега и текилата са станали господари на българина, От това се възползваха множество хитреци, монтираха нови съоръжения, предоставиха услуги на лозарите, но наедно с това започнаха да произвеждат и големи количества съмнително питие. Винпромите се видяха в чудо. Пазарът беше и е завладян от така наречената “домашна ракия” на ниски цени. По едно време съобщиха, че тя е 60 процента от продаваното. Трябваше да се направи нещо. И се отвори битката за пазара. Понеже винпромите имат силно лоби в парламента и в лозаро-винарската камара , намериха начин да прокарат закон, с който се повишиха налозите за варенето на домашната ракийка. Но тук тя се оказа, че може да бъде и лична. За личната плащаме два пъти по-малко и ни определят количество от 30 литра. Не се разбра само дали е на глава или на семейство. Ако тоя закон се провежда с нужната строгост и контрол, трябва да мислим, че зад него стоят големите играчи на пазара и техните покровители сред управляващите. Защото и хората на Тато се опитаха на два пъти за озаптят производството на “домашната”, но покрай глупостта да турят акцис и на виното, политиката им се провали. Разбира се Тато излезе защитник на народния интерес и отмени наредбите. А сега няма вече тоталитаризъм, няма кой да удари по масата, изведнъж народът се видя сам и се надигна на протест. Както се казва взе съдбата на ракийката в собствените си ръце. Защото сам си я произвежда за лично ползване и за да си докара нещо върху малката си пенсийка. Народът пие ракия и само ракия. Ами няма да пие толкова много, ще пие винпромска или в краен случай ще си пие виното, както го е правил открай време и особено, когато е използвал червеното като лекарство за добро здраве.
Ами че как така ще затворят казаните? Едно време вървеше приказка, че именно край казаните ченгетата и доносниците си вършели работата. Да не би пък покрай разкриването на прословутите досиета и доносници, сега да пострада народната радост? Добре де, нали сме уж по-свободни сега? Ето ги особените въпроси, които вълнуват някои хора по села и градове. Защото друго ще е положението, ако народът поради добро възпитание си пийва ракията колкото за отмора и както повелява народната традиция. Имаме си обичаи, които са ни дали и мярката. Цялата беда е там, че отдавна сме преминали тази мярка, сега масово пием ракия и другите твърди напитки. А като прибавим и това, че мезетата ни са мазни и замърсени, стигаме до затлъстяването и наднорменото тегло. Ние сме на едно от първите места в Европа по затлъстяване. Та като се върнем в мярката, можем да започнем доброволно да затваряме казаните. А ето че управляващите проявяват хуманност отгоре. Със закон искат българинът да се откаже от ракийката. Ами не става така бе, господа! Не ви е целта да се погрижите за народното здраве, ами да съберете някой и друг лев за хазната. Да ги турите при другите излишъци в бюджета, та да можете в удобно време да ги прахосате. Сега откъде да знае народът за какво ще ги употребите. Няма закон, няма правила за употребата на излишните пари в бюджета. Нещата се навързват в тая посока. Пък нека си мислят някои, че Европа ни налага закона и акциза. Тя може да ни препоръча, ала народът и управниците имат последната дума.
Най-сетне се намеси и военният министър. Ни в клин, ни в ръкав той обяви, че с парите от народната ракийка ще подобрим въоръжението и хала на войската. Той е умен човек, да му се чудиш как така се е изтървал с това заявление.
Как да отговорим на всичките тия въпроси, които в последно време вълнуват българското общество? Ами нека се обърнем пак към народната традиция. Нали пиенето на вино и ракия си е наша, българска работа. Имаме си добри, успешни начининания във възпитанието. Нека си припомним как роденото първо го потапят във вода, сетне му дават мляко. Като наближи вече годинка, дядото му поднася пръста си с капчици от вино. И така по празниците момчета и момичета свикват с вкуса на нашенското и го пият цял живот. Това възпитание започва в семейството. В черквата го кръщават и комкат с вино, ала то, българчето, вече познава вкуса му и мляска сладко-сладко. По-нататък на улицата или в групата може да му наливат ракия и водка., но мярката и вкуса на виното от дядовия пръст надделяват в повечето случаи. А там, дето го няма домашното възпитание, дето я няма комката, човек става ракиджия. Това се случи с много поколения през последните петдесет години на атеизъм и семейна развала. И българите оставиха виното си, заживяха живот с ракия, водка и уиски. Ето ти и пазар за тези питиета. Ето ти и сблъсък на интереси.
Въпреки всякакви закони и забрани българинът ще си вари ракия в къщи. И никой не може да го спре. Нека властта да лови и наказва онези, които произвеждат големи количества за да продават. Домашна ракия от сливите и лозенцето на нашеница, ще има винаги и понеже това е лична собственост и неприкосновена, властта няма правото да налага закона си. Защото в домашната “бяла Мара” има и мярка за пиене, има традиция и обичаи, които навреме подсказват на човек докъде трябва да пийне за да не стане ракиджия – за смях пред хората и внуците. Както в доброто семейство има мярка в секса.
Пиенето на ракия и водка, уиски и подобните им ни отвежда до робство, един вид зависимост от нещо, от някой или от собствените си инстинкти. Виното освобождава, дарява веселие, радост, преодоляване на робството, живот в друг, паралелен свят – пак земен, действителен, но оцветен от настроението на свободата. Всъщност всеки сам да избира. Но младите са вече на водка и бира. А внуците още не са порасли и можем поне тях да спасим.
Преди години вестник “Файненшъл таймс” написа, че българите ще се оправят, когато спрат да пият ракия и я заменят с вино. Нека всеки сам реши какво да прави с ракията и с пиенето. Но заедно с това ще се води и борбата за личността, за личното, за онова съкровено, българско душевно живеене, с което ще пребъдем в обединена Европа. Защото за нас виното не е алкохол/освен ментетата/, а истинско питие за здраве и духовно прозрение. И никакъв закон отгоре не може да противостои на тази наша душевност.
вторник, 1 декември 2009 г.
КАТО КАКВИ СМЕ В ЕВРОПА?
Милко КРЪСТЕВ
Стиснахме си ръцете за добре дошли и добре заварили. За тези, които вярват и очакват чудо новогодишната вечер беше някаква граница, отвъд е обетованата земя. Но ценното в нашия 20-годишен преход е, че може би сме малко отрезвели, не сме вече обяздените оптимисти и все по-често се чуват гласове как всеки сам трябва да си намери заниманието и сам да се погрижи за светлото си бъдеще.
Преминахме през сините и червени митинги, през недоволството и възхищението, през вярата и разочарованието и се върнахме към себе си. А тези, който не се върнаха към себе си, са още много и това ни е проблемът, това е главната опасност живота ни – личен и обществен. Човек не при себе си, е склонен непрекъснато да отива на друго място, при други хора или други господари. Така че, влизайки в Европа, зависи при кого ще отидем – при хора или при господари, зависи кого ще приемем - човек или господар. Мнозина ще са българите, дето ще приемат европейците като господари. Ще си поискат пак някой да ги оправя като в миналото
Трогателно е, че сложихме лентички за съпричастност към съдбата на осъдените сестри в Либия. Правим нещо наедно за спасението на другия. Но я си спомнете как един заместник-министър на външните работи на република България пожелава весела Коледа и щастлива Нова година на осъдените на смърт. Как ви се струва? Комично или трагично… Все пак да пожелаеш на осъдените на смърт весело прекарване е като в абсурдна пиеса.
Друго е при затворниците, осъдени на няколко години или дори до живот. В Софийския затвор разрешиха пред Нова година среща с близки на затворниците. Това е вече по европейски. Мъже прегръщаха жените и децата си с ведри лица, казваха добри думи и някак си без много сълзи, а с душевна простота се заричаха да станат добри граждани. Държавата се беше отнесла с тях човешки и те й отвръщаха също с човещина. Сърцето и на престъпника са преломява, когато прекара длан по главицата на собственото си дете, когато погали жена си. А от това преломено сърце започва истинското превъзпитание и осъзнаване на престъплението, започва покаянието и изкуплението на греховете. Ето ти Европа на християните и на всякакви други човеци, които изповядват хуманността.
По същото време друг взема автомат “Калашников” и стреля срещу съседа си. И се чудим как не сме го забелязали, че е психично болен? Ами крайно време е вече да забелязваме душевно болните между нас и да им помогнем преди да стигнат до отмъщението или до самоубийството си. Тук няма да ни помогнат нито многото пари от министерство на здравето и здравната каса, нито здравата ръка на политиците. Ако нямаме състрадание, ако не се замислим, че това, което се е случило на съседа ни, всеки миг може да се случи и с нас.
Различни сме и всеки ще постъпи според начина си на живот и според възпитанието си. Едни още си живеят като по времето на социализма, други се намират в овчарската епоха, трети искат още един девети септември, а четвърти, пети и шести искат България да се остане само на българите и другите да вървят на… Такива ще влезем в Европа.
Дълъг беше прехода ни от капитализма към социализма, дълъг е и сегашния преход от комунизма към демокрацията и приобщаването към Европа. Уморени сме. И точно сега се оказа, че мястото на Народното събрание облъчва със зла сила депутатите. Възможно ли е? Лекар ни уверява, че това е излъчване на костите от умрели българи, погребани на мястото, дето нашите избраници се събират да решават народните работи. Толкова ли зли хора са били тези покойници? По-скоро ми се ще да вярвам, че злите сили се излъчват от нечисти съвести на крадци и пладнешки разбойници, настанили се на два метра над гробовете на праведните българи. Дали ние ги избрахме или партиите ни ги наложиха - ето и над това трябва да се замислим и да отворим за сетен път споровете за пропорционалната и мажоритарна система на изборите. След това управление, което ни се стовари на главата, сега промяната в Закона за избирателното право е най-важното нещо, което обществото ни трябва да разреши.
Няма оправдание за греховете ни. И на прага на Европа най-добре е да ги осъзнаем, да отворим досиетата, да накажем престъпниците справедливо, да си простим един друг и да потърсим всеки в душата си онази душевна енергия, която ще ни направи добри европейци. И тогава ще засвети онова чисто българско, за което е мислил и ни е завещал най-великия между нас – Апостола Левски. Ако не сторим това, ще бъдем в Европа население, а не достоен народ.
Милко КРЪСТЕВ
Стиснахме си ръцете за добре дошли и добре заварили. За тези, които вярват и очакват чудо новогодишната вечер беше някаква граница, отвъд е обетованата земя. Но ценното в нашия 20-годишен преход е, че може би сме малко отрезвели, не сме вече обяздените оптимисти и все по-често се чуват гласове как всеки сам трябва да си намери заниманието и сам да се погрижи за светлото си бъдеще.
Преминахме през сините и червени митинги, през недоволството и възхищението, през вярата и разочарованието и се върнахме към себе си. А тези, който не се върнаха към себе си, са още много и това ни е проблемът, това е главната опасност живота ни – личен и обществен. Човек не при себе си, е склонен непрекъснато да отива на друго място, при други хора или други господари. Така че, влизайки в Европа, зависи при кого ще отидем – при хора или при господари, зависи кого ще приемем - човек или господар. Мнозина ще са българите, дето ще приемат европейците като господари. Ще си поискат пак някой да ги оправя като в миналото
Трогателно е, че сложихме лентички за съпричастност към съдбата на осъдените сестри в Либия. Правим нещо наедно за спасението на другия. Но я си спомнете как един заместник-министър на външните работи на република България пожелава весела Коледа и щастлива Нова година на осъдените на смърт. Как ви се струва? Комично или трагично… Все пак да пожелаеш на осъдените на смърт весело прекарване е като в абсурдна пиеса.
Друго е при затворниците, осъдени на няколко години или дори до живот. В Софийския затвор разрешиха пред Нова година среща с близки на затворниците. Това е вече по европейски. Мъже прегръщаха жените и децата си с ведри лица, казваха добри думи и някак си без много сълзи, а с душевна простота се заричаха да станат добри граждани. Държавата се беше отнесла с тях човешки и те й отвръщаха също с човещина. Сърцето и на престъпника са преломява, когато прекара длан по главицата на собственото си дете, когато погали жена си. А от това преломено сърце започва истинското превъзпитание и осъзнаване на престъплението, започва покаянието и изкуплението на греховете. Ето ти Европа на християните и на всякакви други човеци, които изповядват хуманността.
По същото време друг взема автомат “Калашников” и стреля срещу съседа си. И се чудим как не сме го забелязали, че е психично болен? Ами крайно време е вече да забелязваме душевно болните между нас и да им помогнем преди да стигнат до отмъщението или до самоубийството си. Тук няма да ни помогнат нито многото пари от министерство на здравето и здравната каса, нито здравата ръка на политиците. Ако нямаме състрадание, ако не се замислим, че това, което се е случило на съседа ни, всеки миг може да се случи и с нас.
Различни сме и всеки ще постъпи според начина си на живот и според възпитанието си. Едни още си живеят като по времето на социализма, други се намират в овчарската епоха, трети искат още един девети септември, а четвърти, пети и шести искат България да се остане само на българите и другите да вървят на… Такива ще влезем в Европа.
Дълъг беше прехода ни от капитализма към социализма, дълъг е и сегашния преход от комунизма към демокрацията и приобщаването към Европа. Уморени сме. И точно сега се оказа, че мястото на Народното събрание облъчва със зла сила депутатите. Възможно ли е? Лекар ни уверява, че това е излъчване на костите от умрели българи, погребани на мястото, дето нашите избраници се събират да решават народните работи. Толкова ли зли хора са били тези покойници? По-скоро ми се ще да вярвам, че злите сили се излъчват от нечисти съвести на крадци и пладнешки разбойници, настанили се на два метра над гробовете на праведните българи. Дали ние ги избрахме или партиите ни ги наложиха - ето и над това трябва да се замислим и да отворим за сетен път споровете за пропорционалната и мажоритарна система на изборите. След това управление, което ни се стовари на главата, сега промяната в Закона за избирателното право е най-важното нещо, което обществото ни трябва да разреши.
Няма оправдание за греховете ни. И на прага на Европа най-добре е да ги осъзнаем, да отворим досиетата, да накажем престъпниците справедливо, да си простим един друг и да потърсим всеки в душата си онази душевна енергия, която ще ни направи добри европейци. И тогава ще засвети онова чисто българско, за което е мислил и ни е завещал най-великия между нас – Апостола Левски. Ако не сторим това, ще бъдем в Европа население, а не достоен народ.
ЙЕРОМОНАХ АНТИМ С МИРСКОТО ИМЕ АНГЕЛ
Из биографията на един манастир.
Някога на това място по река Въча над Кричим имало село. Имало манастир “Св. Богородца” и топли минерални извори. От селото Банково не е останало нищо. Земя и храсти са погълнали къщите. Манастирът и изворите са опазили човешкото присъствие.
След Априлското въстание башибозуците го изгорили, а свещеник Тодор Трифонов обесили на моста на река Марица в Пловдив. Половин век след това в манастирското място се явил свещеник Стефан Цанков, родом от Ловеч. Той възстановил манастира в памет на починалата си съпруга. През годините на “народната власт” черквицата служила за склад на вар и цимент, а по едно време тук се явил и Рафаил и превърнал манастира в цветущо стопанство. Над олтара той окачил портретите на Бенковски и на някакъв военен министър от Рафаиловата младост. През 1977 година във вестник “Поглед” написах очерк за Рафаил, но сега вече мога да допълня, че в младостта си той е бил върл търговец и дори замесен в някакви престъпления като служител от народната милиция. Истинската причина обаче да дойде в манастира и да го възстанови е замърсяването от целулозния завод в град Стамболийски, дето тогава жиеел старецът. Жена му починала, пчелите му умирали и той тръгнал с магарето си да търси чисто място. Магарето свърнало от шосето по една пътека, минало през храсти и пущинак и спряло в двора на манастира. Съдбата на манастира е била странно свързана с житието на някакъв българин
След повече от 130 години от последното опожаряване в светата обител дойде и първият монах и игумен.
Игуменът йеромонах Антим с мирското име Ангел е от село Черна могила близо до легендарната Бисерча, възпята на Петко Славейков в поемата “Гергана”. Родил се на полето под един дъб. Докато майка му копаела нивата, един смок се надвесил над малкия Ангел и се свил на гърдите му. Тя го отпъдила но от тогава момчето сещало слънце, жар и нещо тежко в гърдите. “Като ученик бях много слаб, казва Антим, влечеше ме земята, гората, водата, реката, обичах да ловя риба с ръце, обичах черните биволи, а в къщи гледах как майка ми се моли на Света Богородица. Сетне влизах смирено в черквата. Но черквата я разрушиха атеистите. Аз я възстанових.” Майката се молила, а бащата говорил само за работа, не говорил за пари, а за работа и непрекъснато давал примери. Като поотраснал Ангел завършил механотехникум и заживял в града Хасково. “Вътре в мене вреше и кипеше, спомня си той, намисля нещо, нещо ми щъкне в главата и трябва непременно да го направя.” И така се заредили години на трескава работа в материалния свят. Ако се захващал с дърво, дървото трябвало да се докаже, ако е желязо, трябва да се очука и извие докато е червено и тъй като, казва, мисълта винаги е била в небесата, аз ходех по земята, обработвах, трупах земно богатство… Станал миньор, слязъл в земята да види как е и там. Обикнал Ангел труда, но често си повтарял мъдростта от Библията, че всичко е суета… Захванал се с пчелите, а в същото време си казвал: “Боже, може ли и като риба да се появя на земята?” И тутакси направил езеро и го населил с риби. Ловил ги с ръце, както правил това в детството. Хората викали: той не е добре, оставил си семейството, децата, града и дошъл тука при рибите. Бил женен вече, с деца, жена, ала природата го карала да работи нещо ново и ново. В родното си село направил градина, отглеждал всякакви дръвчета, добивал всякакви плодове. И все тая мисъл: всичко е суета… Но продължил да се въплъщава в природните неща, създадени от Бога. Един ден всичко му писнало. Намислил да се спасява от света. А то спасението дошло от образа на майка му: представил си я как тя в най-трудните моменти заставала на колене пред образа на Богородица и се молила. И решил да отиде в някой манастир, там да се смири, па ако не успее, ще му търси другаде колая. Така се озовал монах в Кукленския манастир. Молил се нощно време, през деня работил и ходил до Араповския манастир при своя старец Киприян. От тишината на нощта дошло смирението, а с него той прозрял и истината за себе си. Покаял се за греховете си, благословил жена си и децата – те били вече големи и си хванали пътя в живота. Новото време му се озъбило с настървени “мутри”, с измамени пенсионери и “цигански” кражби. “Във всичкото това време, казва Антим, в мене растеше празнотата на света”. Опитал всичко, само дето още не бил възстановявал манастир. Помолил дядо Арсений – Пловдивския митрополит, дали има и такава работа и той му разказал за Кричимската обител, основана още в 9-ти век и изоставена от няколко години на произвола.
И така Антим получил благословия и пристигнал миналата есен в манастира “Света Богородица”. Още в първите дни, останал сам сред манастирската пустош, той се помолил на Бог и дал обет не само да го съгради материално, не само да укрепи зидовете и вратите, черквицата и другите сгради, ами да го превърне в място за духовна подкрепа и спасение на хората.
Отначало започнал сам. Сетне получил подкрепата на един бизнесмен, които имал фабрика за царевични пръчици и възстановил стария басейн и банята с минерална вода. Той подал и ток за манастирчето, направил и много други дарения. Но Антим разказва с почуда за един турчин мюсюлманин от Кричим. Той идвал да топи болната си жена в изворите и покрай това влязъл и в християнската обител. “Идва един ден тука турчинът, обикновен човек, разтоварваме материал и го питам какво става бе. Абе, вика, отче, като влеза през вратата и всичко в мене играе. Викам му: подай си ръката, аз ще съм дясната ръка ти ще си лявата и така наедно ще свършим божия работа. “ Тези думи Антим изрекъл и тогава се захванали да работят – християнин и мюсюлманин. И тия дни пак идвал човекът, сядали надвечер на двора, пийвали нещо и си говорили за човешките работи, а Божията благодат се сипела от лятното небе и щурците огласяли душите им. И пак се намирало нещо да свършат за да срещат богомолци и туристи.
Антим получил благословията и подкрепата на новия управител на Пловдивската епархия епископ Николай. Той поискал манастирът да се укрепи с високи зидове, да се обновят черквата, жилищните сгради и дворът да се превърне в красиво и удобно място за проповеди и молитви. Има вече програма и начинанието върви по пътя си.
А тази година Антим канеше богомолци и гости на два празника на манастира – Успение на Богородицата и Рождество Богородично. Дойдоха и негови родственици от село Черна могила. И понеже на първия празник се разрешава само риба, чак от “Слънчев бряг” пристигна негов братовчед с 300 риби и нахрани народа. Сестрата се радваше на брат си Ангел, че най-сетне си е намерил мястото, дето да върши нещо с ръце и да проповядва често в рими словото Господне. Антим разказваше на хората, наричаше, ръсеше със светена вода, благославяше. И през двата празника манастирското място беше пълно с живот. А в делничните дни след това отново се огласяше от теслата и триона и от наставленията на майсторите. В един такъв ден го посетих отново. Почерпи ни с ракия, колкото да си отпуснем душите. И ми рече Антим : “Тук, в тая обител е събрана болката и страданието на българи от много времена. Събирано е, без да се знае за монаха, който един ден ще дойде. А тоя монах дойде, срещна тук и турчина, и партизанина.. И те се изповядаха и помогнаха на манастира да се изправи и оживее като място на помирението….”
На раздяла клекна при кучето и го погали. Погали и малкия Михаил, които беше дошъл с дядо си да се запознае с игумена на манастира. Антим не е завършил духовно училище, нито академия. Идва от мирската суета за да открие истината за себе си и за хората. Казали му, че по отсрещните скали имало пещера с хайдушко злато, а той отвърнал: “По-ценно злато от човешката съдба не зная и не съм намерил. Но още по-ценно е да откриваш Бога в човека и човека в Бога…”
Антим обича да говори в рими и казва, че Бог общува с човешката душа чрез поезията.
Из биографията на един манастир.
Някога на това място по река Въча над Кричим имало село. Имало манастир “Св. Богородца” и топли минерални извори. От селото Банково не е останало нищо. Земя и храсти са погълнали къщите. Манастирът и изворите са опазили човешкото присъствие.
След Априлското въстание башибозуците го изгорили, а свещеник Тодор Трифонов обесили на моста на река Марица в Пловдив. Половин век след това в манастирското място се явил свещеник Стефан Цанков, родом от Ловеч. Той възстановил манастира в памет на починалата си съпруга. През годините на “народната власт” черквицата служила за склад на вар и цимент, а по едно време тук се явил и Рафаил и превърнал манастира в цветущо стопанство. Над олтара той окачил портретите на Бенковски и на някакъв военен министър от Рафаиловата младост. През 1977 година във вестник “Поглед” написах очерк за Рафаил, но сега вече мога да допълня, че в младостта си той е бил върл търговец и дори замесен в някакви престъпления като служител от народната милиция. Истинската причина обаче да дойде в манастира и да го възстанови е замърсяването от целулозния завод в град Стамболийски, дето тогава жиеел старецът. Жена му починала, пчелите му умирали и той тръгнал с магарето си да търси чисто място. Магарето свърнало от шосето по една пътека, минало през храсти и пущинак и спряло в двора на манастира. Съдбата на манастира е била странно свързана с житието на някакъв българин
След повече от 130 години от последното опожаряване в светата обител дойде и първият монах и игумен.
Игуменът йеромонах Антим с мирското име Ангел е от село Черна могила близо до легендарната Бисерча, възпята на Петко Славейков в поемата “Гергана”. Родил се на полето под един дъб. Докато майка му копаела нивата, един смок се надвесил над малкия Ангел и се свил на гърдите му. Тя го отпъдила но от тогава момчето сещало слънце, жар и нещо тежко в гърдите. “Като ученик бях много слаб, казва Антим, влечеше ме земята, гората, водата, реката, обичах да ловя риба с ръце, обичах черните биволи, а в къщи гледах как майка ми се моли на Света Богородица. Сетне влизах смирено в черквата. Но черквата я разрушиха атеистите. Аз я възстанових.” Майката се молила, а бащата говорил само за работа, не говорил за пари, а за работа и непрекъснато давал примери. Като поотраснал Ангел завършил механотехникум и заживял в града Хасково. “Вътре в мене вреше и кипеше, спомня си той, намисля нещо, нещо ми щъкне в главата и трябва непременно да го направя.” И така се заредили години на трескава работа в материалния свят. Ако се захващал с дърво, дървото трябвало да се докаже, ако е желязо, трябва да се очука и извие докато е червено и тъй като, казва, мисълта винаги е била в небесата, аз ходех по земята, обработвах, трупах земно богатство… Станал миньор, слязъл в земята да види как е и там. Обикнал Ангел труда, но често си повтарял мъдростта от Библията, че всичко е суета… Захванал се с пчелите, а в същото време си казвал: “Боже, може ли и като риба да се появя на земята?” И тутакси направил езеро и го населил с риби. Ловил ги с ръце, както правил това в детството. Хората викали: той не е добре, оставил си семейството, децата, града и дошъл тука при рибите. Бил женен вече, с деца, жена, ала природата го карала да работи нещо ново и ново. В родното си село направил градина, отглеждал всякакви дръвчета, добивал всякакви плодове. И все тая мисъл: всичко е суета… Но продължил да се въплъщава в природните неща, създадени от Бога. Един ден всичко му писнало. Намислил да се спасява от света. А то спасението дошло от образа на майка му: представил си я как тя в най-трудните моменти заставала на колене пред образа на Богородица и се молила. И решил да отиде в някой манастир, там да се смири, па ако не успее, ще му търси другаде колая. Така се озовал монах в Кукленския манастир. Молил се нощно време, през деня работил и ходил до Араповския манастир при своя старец Киприян. От тишината на нощта дошло смирението, а с него той прозрял и истината за себе си. Покаял се за греховете си, благословил жена си и децата – те били вече големи и си хванали пътя в живота. Новото време му се озъбило с настървени “мутри”, с измамени пенсионери и “цигански” кражби. “Във всичкото това време, казва Антим, в мене растеше празнотата на света”. Опитал всичко, само дето още не бил възстановявал манастир. Помолил дядо Арсений – Пловдивския митрополит, дали има и такава работа и той му разказал за Кричимската обител, основана още в 9-ти век и изоставена от няколко години на произвола.
И така Антим получил благословия и пристигнал миналата есен в манастира “Света Богородица”. Още в първите дни, останал сам сред манастирската пустош, той се помолил на Бог и дал обет не само да го съгради материално, не само да укрепи зидовете и вратите, черквицата и другите сгради, ами да го превърне в място за духовна подкрепа и спасение на хората.
Отначало започнал сам. Сетне получил подкрепата на един бизнесмен, които имал фабрика за царевични пръчици и възстановил стария басейн и банята с минерална вода. Той подал и ток за манастирчето, направил и много други дарения. Но Антим разказва с почуда за един турчин мюсюлманин от Кричим. Той идвал да топи болната си жена в изворите и покрай това влязъл и в християнската обител. “Идва един ден тука турчинът, обикновен човек, разтоварваме материал и го питам какво става бе. Абе, вика, отче, като влеза през вратата и всичко в мене играе. Викам му: подай си ръката, аз ще съм дясната ръка ти ще си лявата и така наедно ще свършим божия работа. “ Тези думи Антим изрекъл и тогава се захванали да работят – християнин и мюсюлманин. И тия дни пак идвал човекът, сядали надвечер на двора, пийвали нещо и си говорили за човешките работи, а Божията благодат се сипела от лятното небе и щурците огласяли душите им. И пак се намирало нещо да свършат за да срещат богомолци и туристи.
Антим получил благословията и подкрепата на новия управител на Пловдивската епархия епископ Николай. Той поискал манастирът да се укрепи с високи зидове, да се обновят черквата, жилищните сгради и дворът да се превърне в красиво и удобно място за проповеди и молитви. Има вече програма и начинанието върви по пътя си.
А тази година Антим канеше богомолци и гости на два празника на манастира – Успение на Богородицата и Рождество Богородично. Дойдоха и негови родственици от село Черна могила. И понеже на първия празник се разрешава само риба, чак от “Слънчев бряг” пристигна негов братовчед с 300 риби и нахрани народа. Сестрата се радваше на брат си Ангел, че най-сетне си е намерил мястото, дето да върши нещо с ръце и да проповядва често в рими словото Господне. Антим разказваше на хората, наричаше, ръсеше със светена вода, благославяше. И през двата празника манастирското място беше пълно с живот. А в делничните дни след това отново се огласяше от теслата и триона и от наставленията на майсторите. В един такъв ден го посетих отново. Почерпи ни с ракия, колкото да си отпуснем душите. И ми рече Антим : “Тук, в тая обител е събрана болката и страданието на българи от много времена. Събирано е, без да се знае за монаха, който един ден ще дойде. А тоя монах дойде, срещна тук и турчина, и партизанина.. И те се изповядаха и помогнаха на манастира да се изправи и оживее като място на помирението….”
На раздяла клекна при кучето и го погали. Погали и малкия Михаил, които беше дошъл с дядо си да се запознае с игумена на манастира. Антим не е завършил духовно училище, нито академия. Идва от мирската суета за да открие истината за себе си и за хората. Казали му, че по отсрещните скали имало пещера с хайдушко злато, а той отвърнал: “По-ценно злато от човешката съдба не зная и не съм намерил. Но още по-ценно е да откриваш Бога в човека и човека в Бога…”
Антим обича да говори в рими и казва, че Бог общува с човешката душа чрез поезията.
Абонамент за:
Коментари (Atom)